вместо ръце? — усмихна се той с малката си, строга уста.
— Ноктите на крилете? — попита Юкико несмело.
— Мисля, че не — каза Тюрекиан. — Аз имам набито око. Биха могли да ловят с тях, но не и да ги използват като ръце.
— Видяхте как птичетата се придържат с тях към Възрастните — потвърди Уебнър. — Сигурно стават и за катерене по дърветата. На Земята имаме подобна птица, наречена хоацин. Когато малките й пораснат, ноктите на крилете им изчезват. Тук може би остават като допълнително оръжие.
— Краката — намръщи се Тюрекиан. — Два срещуположни пръста, свързани с три прави. Могат да служат като ръце.
— Как тогава се движат по земята? — попита Уебнър. — Те не могат да изковат оръжие във въздуха, камо ли да копаят руда или да издигат каменни къщи.
Той поклати пръст:
— Друг, по-съществен момент — летящите същества имат много ограничено тегло. Вярно, гравитацията е по-слаба от земната, но въздушното налягане е по-ниско. Така че допустимото натоварване на крилете е почти същото. Най-големите птици, летели някога из земните простори, са тежали около 15 кг. Нищо по- тежко не е в състояние да се издигне, метаболизмът просто не може да осигури необходимата енергия. Чрез взетите проби ние установихме на борда на кораба, че местните биохимични условия са сродни на нашите. Следователно, на практика не е възможно птицеподобните да превишават по тегло най-едрия лешояд. Те са големи, да, огромни са, но всичко това е предимно перушина и кухи кости, същински паяжини, хвърчилоподобни скелети с тънка плът.
— Арам, днес ти премери на ръка няколко от вещите, между тях едно каменно гърне и кофи за носене на вода, вероятно от реката. Колко беше най-тежкият предмет?
— Двадесет килограма, може би — отговори неохотно.
Тюрекиан почеса брадата си.
— Точно така! Никой от тях не може да вдигне толкова. Историите за орли, които крадат агнета или бебета, са празни суеверия. За орнитоидите също има подобна бариера. Кой произвежда съдове, по-тежки отколкото може да носи?
— Хмм — по-скоро изръмжа, отколкото изхъмка Тюрекиан.
Уебнър продължи атаката:
— Масата на всяко летящо на планета от земен тип е недостатъчна да побере един истински интелигентен мозък. Чисто животинските функции изискват участието на всички клетки. Птиците са облекчили теглото си. Оставили са си място за малко повече мозък, но са заменили челюстите с човка. Такива са и тези, които ти нарече „овчарски соколи“.
Той се поколеба:
— Всъщност — произнесе бавно, — съмнявам се, че можем да ги считаме за умни животни. Те изглеждат глупави… и зли. Ако пак се наложи да ги унищожаваме, няма защо да изпитваме угризения.
— Ти наистина ли искаше да го убиеш? — прошепна Юкико. — Той, тя или то можеше просто да идва с цел да ни види отблизо — невъоръжено, в знак за миролюбие.
— Да, ако беше интелигентно. Но то, както доказах, положително не е. Аз спасих и двама ни от тежки наранявания. Може би спасих живота ни.
— Възможно е местните обитатели да възразят на стрелбата на тяхна територия — каза Тюрекиан.
— Те просто трябваше да извикат обратно, а-а, кучетата си. Всъщност атаката може да не е била извършена по тяхна команда, може да е била естествена реакция срещу внезапното нарушаване на стадния ред — Уебнър се надигна. — Доволни ли сте сега? Ще направим подробни проучвания до падането на нощта, после ще оставим по-даръци, ще се оттеглим и ще се надяваме на по-добър прием след завръщането на туземците. В такива случаи дистанционната телевизионна връзка беше по-дипломатичен прийом. Тюрекиан поклати глава:
— Логиката ти е почти безупречна. Но в този случай ми мирише, че нещо не е наред. Уебнър понечи да отвори изходния шлюз. — Нека и аз! — скочи Юкико — Моля ви! — Не — обади се Тюрекиан. — Не искам да ти се случи нещо лошо.
— Няма сериозна опасност — настоя тя. — Оръжията ни могат да задържат всяко летящо същество. Ако поставим наоколо сензори, никой туземец не ще може да се приближи пеш на изстрел с лък, преди ние да узнаем. Чувствам се като в клетка — усмихна се тя на Уебнър.
Ксенологът се разтопи.
— Защо не? Един мислещ асистент все ще ми бъде от полза.
Той се обърна към Тюрекиан:
— Остани да пазиш бордовите оръдия, ако искаш.
— Луди — измърмори пилотът и ги последва.
Трябваше да признае, че водачът им си знаеше работата. Предишното повърхностно търсене сега прерасна в ефективно изследване на обектите, в анализ, фотографиране и записване на съответния коментар на миниатюрно звукозаписно устройство. Юкико им помагаше. При изследванията всеки трябваше да разбира по нещичко от работата на останалите. Но Уебнър имаше нужда само от още един човек.
— А аз какво да правя? — попита Тюрекиан.
— Ако има нещо тежко за носене, ще те повикам — отвърна другият. — Наблюдавай гората и не ми се пречкай на пътя.
Юкико беше прекалено погълната от работата, за да го сгълчи. Тюрекиан изръмжа, натъпка лулата си и се затутка наоколо им, бълвайки яростно дим.
Хвана се за оградата на кошарата и погледна към животните:
— Искате да ядете — реши той, докато влизаше в хамбара, чиято врата не бе заключена, както тази на къщата; намери купа сено и вили, които независимо от странния си вид, му напомниха за една фермерска колония из пущинаците на Хермес, която бе посетил веднъж — временна, а и доста примитивна. Мястото подхождаше по-вече за пристан на кораби, отколкото за земеделско стопанство със съвременни селскостопански машини. Един от фермерите имаше дъщеря… Докато гребеше от купчината червена трева, миришеща на канела, той се залъгваше със спомени.
— Хей! — Уебнър се облегна върху перваза на един от горните прозорци. — Какво смяташ да правиш? — извика той.
— Тия същества са гладни — отговори Тюрекиан. — Само ги чуй.
— Откъде знаеш какво им трябва? Или пък на собствениците? За твое сведение, не сме пристигнали, за да си играем на Господ. Тук сме, за да се учим и може би да помогнем. Върни това откъдето си го взел.
Тюрекиан преглътна яростта си — Юкико бе станала свидетел на унижението му — и отстъпи. Докато не си възвърнеше благословеното небе, Уебнър бе капитанът.
Небе… птици… Той погледна „гълъбарниците“. Псевдоястребите прехвърчаха наоколо — възмутени, но прекалено дребни, за да го нападнат. Може би гигантските птицеподобни се отглеждаха и за защита от големи земни хищници. Тюрекиан изучаваше стадото. Животните дремеха, клатушкаха се, ровеха се из мръсотията, дебели и кротки, явно дълго хранени преди да се опитомят напълно. И двата вида не притежаваха подобните на хриле прорези, които бе забелязал одеве…
Сянка. Тюрекиан погледна нагоре и посегна рязко към оръжието. Половин дузина гиганти се бяха завърнали и обедното слънце блестеше в перата им. Бяха прекалено високо, за да забележи подробности. Той включи контролерите на антигравшпатора и забърза към къщата. Уебнър и Юкико бяха на петия ераж. Приведен, Тюрекиян се прехвърли през перваза на единия от прозорците. Вече нямаше никакво желание да съзерцава спартанската обсстановка в къщата.
— Те пристигнаха — съобщи задъхано той. — Най-добре бързо да се махаме. — Уебнър излезе на балкона, за да погледне.
— Няма нужда, не мисля, че ще ни атакуват. Ако го сторят, тук е по-безопасно, отколкото да пресичаме двора.
— Може би не е зле да спуснем капаците — каза момичето.
— Да — съгласи се Уебнър. — Те ще ги спрат. Скоро ще изгубят търпение и ще се разотидат, ако изобщо възнамеряват да предприемат нещо. Ако наистина ни обсадят, ще си пробием път със стрелба или в най-лошия случаи ще повикаме помощ от кораба, когато „Олга“ отново се покаже на хоризонта.
