света. Старецът, който бе видял сълзите на Уил, ги помисли за сълзи на съчувствие към своя нещастен живот и в сините му воднисти очи се появи благодарност. Случваше му се за пръв път в живота му. В една от паузите, преди още да започне да разказва за живота си, Уил бе казал, че отива в Ери, за да се опита да намери работа в някоя фабрика, и когато слязоха от влака, старецът се притисна до рамото на Уил.
— Би могъл да дойдеш да живееш у нас — каза той.
Надежда озари погледа на стария човек. Ако можеше да го заведе в къщата, при младата си жена, тогава и мракът на завръщането му щеше някак си да просветлее.
— Идваш с мен. Това е най-доброто, което ще направиш. Просто идваш с мен — умоляваше той и здраво държеше Уил.
Бяха минали две седмици и погледнато отстрани, с очите на хората около него, Уил бе вече свикнал с новия си живот на фабричен работник в град Ери, щата Пенсилвания.
Една съботна вечер се случи онова, което подсъзнателно бе очаквал и от което се бе страхувал, когато се качи на товарния влак при склада на Уейли в Бидуел. Получил беше писмо от Кейт, съдържащо големи новини.
В момента на раздялата, преди да се свие в ъгъла на празния вагон за въглища, той се надвеси, за да хвърли последен поглед към сестра си. Тя стоеше мълчаливо в сянката на склада, но тъкмо преди влакът да потегли, пристъпи към него и светлината на една отдалечена улична лампа освети лицето й.
Но лицето й не доближи до Уил, а си остана неясно очертано на неясната светлина.
Устните й ли мърдаха в усилие да му каже нещо или това бе игра на далечната слаба и примигваща светлина? В семействата на трудовите хора драматичните и жизненоважни моменти минават в мълчание. Малко се казва в момент на смърт и на раждане. Жена на работник е родила дете и той влиза в стаята. Тя лежи с малкия червен вързоп живот до себе си и мъжът й застава смутено до леглото. Нито той, нито жена му могат да се погледнат в очите, „Пази се, майко. Почини!“
В тъмното при склада в Бидуел Кейт бе пристъпила няколко крачки към Уил и бе спряла. Между релсите и склада имаше тясна ивица трева и тя стъпи върху нея. Трепереха ли в този момент устните й като пред последно сбогом? Някаква уплаха бе обзела Уил и навярно Кейт бе чувствала същото. В онзи момент тя изцяло се бе превърнала в майката, която изпраща детето си, и това, което трябваше да се каже, остана неизказано. Имаше нещо, което тя не смееше да му каже. Силуетът й сякаш се люлееше в тъмнината и очите на Уил я виждаха като нежно, неясно създание.
— Довиждане — бе прошепнал той в тъмнината и навярно и нейните устни бяха изрекли същите думи. Извън тях съществуваше само тишината и тя бе останала в тишината, докато влакът изгромоля нататък.
А сега, в тази съботна вечер, Уил се бе прибрал от работа и бе заварил писмото на Кейт, което казваше онова, което не бе могла да изрече в нощта на неговото заминаване. В събота затваряха фабриката в пет часа и той се прибра с работните си дрехи и се качи в стаята си. Беше намерил писмото на малката счупена масичка под съскащата газена лампа до входната врата и с писмо в ръка се качи по стълбите. Прочете писмото със страх, сякаш чакаше някаква ръка да се протегне от бялата стена и да го удари.
Състоянието на баща му се подобряваше. Дълбоките изгаряния, на които им трябвало много време, за да оздравеят, вече минавали и докторът казал, че нямала вече опасност от инфекции. Кейт намерила нов успокоителен лек. Вземали се клонки от млад бряст и се накисвали в мляко, докато омекнели. Когато мажела с това изгарянията, Том спял нощем по-добре.
А що се отнася до Фред, Кейт и баща й решили отново да го пратят в училище. Не било редно момчето да пропусне възможността да получи образование, а освен това нямало никаква работа. Може би щял да помага в някой магазин в събота следобед.
Една жена от Благотворителното дружество имала дързостта да отиде у Апълтънови и попитала Кейт дали семейството има нужда от помощ. Кейт успяла да се овладее, била любезна, но ако жената научела мислите й, ушите й щели да горят цял месец. Представи си само!
Хубаво бил направил Уил, че изпратил картичка веднага щом пристигнал и започнал работа в Ери. А що се отнасяло до изпращането на пари вкъщи — за семейството щяло да бъде добре да получава това, което можел да отделя, но той не трябвало да се лишава от нищо.
„Имаме добър кредит в магазините. Оправяме се нормално“ — гордо съобщаваше Кейт.
После бе добавила онова, което не можа да му каже вечерта на тръгване. Отнасяше се за нея и бъдещите й планове. „Вечерта, когато заминаваше, исках да ти кажа нещо, но ми се стори глупаво да ти го казвам толкова рано.“ Но все пак Уил трябвало да знае, че през пролетта тя има намерение да се омъжи. Искала Фред да дойде да живее с нея и съпруга й. Щял да продължи да ходи на училище, а може би щели да успеят да го пратят да учи в колеж. Един от семейството трябвало да има прилично образование. След като Уил бил навлязъл в живота, тя нямало защо да чака повече.
Уил седеше в малката си стая на тавана на голямата дървена къща, сега собственост на стария корнетист от влака и държеше в ръцете си писмото. Стаята беше на третия етаж, под покрива в едно от крилата на къщата, и до нея имаше друга малка стая, в която живееше самият старец. Уил бе наел стаята, защото беше много евтина и можеше да плаща наема, храната и прането, да изпраща на Кейт по три долара седмично и му оставаше още по един долар за харчене. Купуваше си малко тютюн и от време на време ходеше на кино.
— Ъ-ъх!
Докато Уил четеше писмото, устните му издадоха слаб грухтящ звук. Седеше на стол, облечен в омазнените си работни дрехи и там, където пръстите му държаха белите листа на писмото, оставаха малки мазни петна. А ръцете му леко трепереха. Изправи се, изля кана вода в един бял леген и започна да мие лицето и ръцете си.
Още не се беше облякъл, когато му дойде гостенин. По коридора се чу шум от тътрене на уморени крака и корнетистът плахо надникна през вратата. Умоляващият поглед на куче, който Уил бе забелязал още във влака, беше още в очите му. Сега той възнамеряваше нещо, един вид лек бунт срещу жена си в къщата, и искаше от Уил морална подкрепа.
Вече цяла седмица почти всяка вечер идваше на приказки в стаята на Уил. Искаше две неща. Искаше му се вечер в стаята си да посвири на своя корнет и искаше да има малко пари в джоба си.
Имаше чувството, че Уил, новодошлият в къщата, е негова собственост, че не принадлежи на жена му. Вечер той често говореше на сънливия млад работник, докато очите на Уил се затваряха и той захъркваше. Старецът сядаше на единствения стол в стаята, а Уил седеше на ръба на леглото, докато старческите устни разказваха приказката за отминалата младост и се хвалеха. След като тялото на Уил се отпускаше на леглото, старецът се изправяше и с котешки стъпки започваше да се движи из стаята. Въпреки всичко не трябваше да говори толкова високо. Заспал ли е Уил? Корнетистът изправяше рамене и смели думи полушепнешком излизаха от устата му. Вярно е, че е глупак, загдето бе прехвърлил парите на жена си, но тя не е виновна, че го бе използвала. За сегашното си положение не можеше да обвинява никого освен себе си. Това, което му липсваше от самото начало, бе смелостта. Задължението на мъжа е да бъде мъж, мислеше си той и нямаше съмнение, че пансионът носеше добри доходи и той трябваше да получава своя дял. Добре, жена му беше добро момиче, но когато се стигнеше до това, сякаш всички жени губеха представа за мястото на мъжа в живота.
— Трябва да говоря с нея — да-а, господине, направо ще й го кажа. Може да бъда малко груб, но моите пари поддържат тази къща и си искам моя дял от печалбата. Стига вече глупости! Разплащай се, казвам ти — шептеше старецът и от ъглите на сините си воднисти очи надничаше към силуета на спящия върху леглото младеж.
Сега старецът отново стоеше на вратата и гледаше неспокойно. Звънецът, който съобщаваше, че вечерята е готова, иззвъня настоятелно и те тръгнаха надолу. Отпред вървеше Уил. На дълга маса в трапезарията вече се бяха събрали неколцина мъже, а откъм стълбите идваше шум от още стъпки.
Две дълги редици млади работници ядяха мълчаливо. В съботната вечер две дълги редици млади работници ядяха в мълчание.
