а човек печели благоволението на другите, когато е весел и малко забавен. Когато във влак се срещат непознати хора, те си разказват истории. „Впрочем, господине, онзи ден чух нещо интересно. Може би не сте го чували. Става дума за някакъв миньор в Аляска, който от години не бил виждал жена.“ Започваш така, а след това, разбира се, заговаряш за себе си и за своите грижи.
Но старецът искаше направо да се впусне в своята си история. Говореше, изговаряше тъжни, отблъскващи думи, а в очите му грееше особена умоляваща, нежна усмивка. „Ако думите, които излизат от устата ми, те дразнят или ядосват, не им обръщай внимание. Веселяк съм, нищо, че съм стар и не ме бива вече“ — говореха очите му. Очите бяха бледосини и воднисти. Колко необикновено изглеждаха те на лицето на един старец! Подхождаха за някое изгубено куче. Усмивката не беше истинска усмивка. „Не ме подритвай, млади човече! Ако не можеш да ми дадеш нищо за ядене, то поне ме погали по главата. Покажи поне, че имаш добри намерения. Достатъчно много са ме ритали.“ Беше толкова ясно, че очите говореха с някакъв си свой език.
Уил усети как се усмихва съчувствено. Истина беше, че имаше нещо кучешко у дребния старец и Уил остана доволен от себе си, че толкова бързо бе усетил това. „Човек, който умее да вижда с очите си, сигурно въпреки всичко се оправя в живота“ — помисли си той. Мислите му се отклониха от стареца. В Бидуел живееше стара жена сама с едно овчарско куче. Всяко лято тя решаваше да подстриже козината му и в последния момент, след като започваше, се отказваше. Сграбчваше дълги ножици и започваше от хълбоците. Ръцете й леко трепереха „Да продължа или не?“ Две минути след това спираше. „Грозно ще изглежда“ — помисляше тя, оправдавайки своята нерешителност.
По-късно, когато настъпваха горещините, старицата отново вземаше ножицата. Кучето чакаше търпеливо, но след като отрязваше дълга широка ивица на гърба му, тя отново спираше. Струваше и се, че като стриже хубавата му козина, отрязва сякаш част от самото куче. Не можеше да продължи. „Ето, изглежда по-грозно от преди“ — казваше си тя. Прибираше решително ножицата и цялото лято кучето ходеше объркано и малко засрамено.
Уил продължи да се усмихва, мислейки за кучето на старицата, после отново погледна към своя спътник във влака. Пъстрият костюм на стареца го правеше да прилича малко на наполовина остриганото куче. И двамата имаха същия объркан засрамен вид.
Сега Уил бе започнал да използва стареца за собствените си цели. Нещо у него напираше да излезе навън, но той самият не искаше това — все още не. Откакто бе напуснал дома си, фактически след деня, когато се прибра от полето и сподели с Кейт намеренията си да тръгне по света, той преследваше някаква цел. Докато мислеше за дребния старец и за наполовина подстриганото куче, не трябваше да мисли за себе си.
Спомни си един летен следобед в Бидуел. Старицата, собственичката на кучето, стоеше на верандата на къщата си, а кучето бе изтичало към портата. През зимата, когато отново му порасне козината, то би се разлаяло и би вдигало голям шум, ако някое момче мине покрай оградата, но в онзи момент просто лавна, изръмжа и веднага млъкна. „Изглеждам ужасно и отгоре на всичко привличам вниманието върху себе си“ — като че ли внезапно бе решило кучето. Изтича яростно към портата, зина да излае, а после съвсем ненадейно реши друго и с подвига между краката опашка се затътри бавно към къщата.
Уил продължи да се усмихва на мислите си. За пръв път, откакто бе напуснал Бидуел, му стана наистина весело.
Сега старецът разказваше за себе си и за своя живот, но Уил не слушаше. Вътре в младежа се бяха пресекли потоци от импулси и той приличаше на човек, застанал мълчаливо в коридора на някоя къща, заслушан в два гласа, идващи отдалече. Гласовете идваха от две отдалечени една от друга стаи и той не можеше да реши кой глас да слуша.
Разбира се, старецът, също като баща му, беше корнетист — свиреше на корнет, който държеше в малкия протрит кожен калъф на пода.
Вече на средна възраст и след като умряла първата му жена, той се оженил повторно. Имал малко състояние и в момент на безразсъдство отишъл и прехвърлил всичко на втората си жена, която била петнадесет години по-млада от него. Тя взела парите, купила голяма къща в индустриалния район на Ери и я превърнала в пансион.
И старецът се почувствал изоставен, във всеки случай не се чувствал у дома си. Просто така се случило. Трябвало да се мисли за наемателите, трябвало да бъдат изпълнявани техните желания. Жена му имала двама сина, вече големи мъже, и двамата работели във фабрика.
Всичко изглеждало наред, поне външно — синовете си плащали наема редовно. Трябвало да се мисли и за техните желания. Обичал, преди да си легне вечер да посвири малко, но това можело да пречи на останалите в къщата. Човекът съвсем се отчаял и тъй като по цял ден мълчал и гледал да не пречи, се опитал да започне работа в някоя фабрика, но не го взели. Пречели посивелите му коси. И така един ден просто заминал, отишъл в Кливлънд, където се надявал да започне работа в някой оркестър или пък в някое кино. И това не станало. Сега се връщал в Ери при жена си. Бил й писал и тя му отговорила да се върне вкъщи.
— Не ме взеха в Кливлънд не защото съм стар, а защото устните ми вече не са в ред — обясни той. Сбръчканите му старчески устни трепереха малко.
Уил продължаваше да мисли за кучето на старицата. Без да иска устните му трепереха заедно с устните на стареца.
Какво ставаше с него?
Стоеше в коридора на някаква къща и чуваше два гласа. Нима се опитваше да запуши уши за единия от тях? Дали вторият глас, този, който се бе мъчил да не чува целия ден и цялата нощ преди това, дали той не бе свързан с раздялата му с родния дом в Бидуел? Присмиваше ли му се този глас, като му казваше, че сега той е висящо във въздуха същество, че няма опора под краката си? Страхуваше ли се? От какво се страхуваше? Толкова много искаше да стане мъж, да стъпи на краката си, а какво ставаше с него сега? От възмъжаването ли се страхуваше?
Той отчаяно се бореше. В очите на стареца имаше сълзи и Уил също заплака тихо, а това беше единственото нещо, което чувстваше, че не трябва да прави.
Старецът продължаваше да говори, разказваше историята на своите тревоги, но Уил не чуваше думите му. Борбата вътре в него ставаше все по-отчетлива. Съзнанието му се бе хванало здраво за детството, за живота в Апълтъновия дом в Бидуел.
Ето го сега Фред, той застана в полето на спомените му с оня триумфален поглед в очите, който се появяваше, когато други момчета го гледаха как върши мъжка работа. Цял низ от образи мина покрай очите на Уил. Той, баща му и Фред боядисваха един обор, двете момчета на фермера бяха дошли отнякъде и наблюдаваха Фред, който бе на стълбата и нанасяше боята. Извикаха му нещо, но Фред не отговори. Изфука им се по свой си начин — плесна боята, извърна глава и се изплю на земята. Том Апълтън погледна Уил и в ъглите на бащините очи и в очите на сина заигра усмивка. Бащата и по-големият син бяха двама мъже, двама работници, които споделяха приятни малки тайни. Двамата гледаха Фред с любов. „Милият! Мисли се вече за мъж!“
А сега Том Апълтън стои в кухнята на своя дом, четките му са разпръснати по кухненската маса. Кейт ги гали с длан. „Мека е като котешки гръб“ — казва тя.
Нещо сграбчи Уил за гърлото. Като насън видя сестра си Кейт да се разхожда в неделя вечерта по улиците с онзи младеж, който чиракуваше в бижутерския магазин. Отиваха на църква. Това, че тя е с него означаваше навярно създаването на нов дом, означаваше краят на Апълтъновия дом.
Уил започна да се измъква от мястото си до стареца във вагона за пушачи. В купето бе станало почти тъмно. Старецът продължаваше да говори, като непрекъснато повтаряше историята си.
— А може би въобще нямам свой дом — говореше той.
Щеше ли Уил да се разплаче във влака, на едно непознато място, пред много непознати хора? Опита се да говори, да каже нещо обикновено, но устата му само се отваряше и затваряше, като уста на извадена от водата риба.
Влакът бе влязъл в едно депо и не се виждаше нищо. Ръката на Уил конвулсивно посегна в тъмнината и легна върху рамото на стареца.
После влакът внезапно спря и двамата останаха полупрегърнати един срещу друг. Когато спирачът запали лампите в купето, сълзите в очите на Уил се виждаха ясно, но тогава се случи най-хубавото нещо на
