през цялото време с работни дрехи, не износва своите. И все пак времето, когато човек можеше да изкара някакви пари в Бидуел, отмина, а и изгарянията по тялото на баща му бяха доста сериозни и той щеше да лежи месеци наред.
Един ден, след като бе обикалял цяла сутрин от ферма на ферма, без да намери работа, премисли, върна се вкъщи и каза на Кейт:
— По дяволите всичко!
Нямаше намерение да тръгва веднага, мислеше си да постои седмица, може би две. Щеше да ходи вечер в града, облечен в новите си дрехи, и да се перчи. „Здрасти, Хари! Какво ще правиш зимата? Аз мисля да отида към Ери в Пенсилвания. Предлагат ми работа в една фабрика там. Е, хайде, ако не се видим, довиждане.“
Изглежда, Кейт не бе разбрала това и като че ли страшно бързаше да го отпрати. Жалко, че не бе малко по-милостива. Все пак Кейт имаше право — несъмнено си имаше доста грижи. След разговора им тя само каза:
— Да, мисля, че е най-добре да заминеш.
И бе излязла да смени превръзките по краката и гърба на Том.
Бащата седеше върху възглавници на един люлеещ се стол в гостната стая.
Уил се качи горе и прибра нещата си, работните си дрехи и няколко ризи в един вързоп. След това слезе и излезе да се разходи — тръгна по пътя, който водеше извън града и на едно мостче спря. Бе стигнал мястото, където той и другите деца идваха да плуват през летните следобеди. Дойде му нещо наум. В бижутерския магазин на Поси работеше един младеж, който понякога в неделните вечери идваше при Кейт. „Дали пък Кейт не иска да се жени?“ Ако беше така, неговото заминаване сега може би бе добре дошло за нея. Не беше мислил за това преди. Този следобед съвсем изневиделица целият свят извън Бидуел му се стори огромен и страшен и няколко невидими сълзи се появиха в очите му, но той успя да ги преглътне. Известно време устата му се отваряше и затваряше по необикновен начин, като уста на риба, която току-що си извадил от водата и държиш в ръка.
Когато се върна вкъщи за вечеря, нещата се бяха пооправили. Беше оставил вързопа си на един стол в кухнята и Кейт го бе увила по-грижливо и беше сложила вътре много неща, които той бе забравил. Баща му го извика в гостната.
— Добре си решил, Уил. Всеки млад човек трябва да се позавърти из света. Когато бях на твоите години, и аз направих същото — каза Том малко надуто.
Вечерята бе сложена и имаше ябълков сладкиш. Това бе лукс, който Апълтънови може би не трябваше да си позволяват по онова време, но Уил знаеше, че Кейт го бе изпекла следобеда — може би по този начин тя показваше чувствата си. Двете големи парчета, които изяде, подобриха настроението му.
Времето мина неусетно, стана десет часът и трябваше да тръгва. Искаше да пътува с товарен влак — имаше един за Кливлънд, който тръгваше в десет часа. Фред си бе легнал, а баща му спеше на люлеещия се стол в гостната. Взе вързопа си, а Кейт си сложи шапката.
— Ще те изпратя — каза тя.
Уил и Кейт вървяха мълчаливо по улиците до мястото, където в сянката до склада на Уейли трябваше да чака, докато мине товарният влак. По-късно, когато мислите му го връщаха в онази вечер, той бе доволен, че беше по-висок от Кейт, макар тя да беше три години по-голяма от него.
Колко ясно си спомни всичко, което се случи след това. Когато влакът пристигна, той се промъкна в един празен вагон за въглища и се сви в ъгъла. Над себе си виждаше небето и когато влакът спираше в разни градчета, имаше опасност вагонът, в който се бе скрил, да бъде изтеглен на страничен коловоз и оставен там. Железничарите минаваха по пътеките край вагона, викаха се един друг и фенерите хвърляха малки снопчета светлина в тъмнината.
Колко черно е небето! Скоро започна да вали. Костюмът му щеше да се изпоплеска. Въпреки всичко човек не може така направо да попита сестра си дали ще се жени. Ако Кейт се омъжеше, тогава и баща му щеше да се ожени втори път. Това е съвсем нормално за една млада жена като Кейт, но един мъж на четиридесет да мисли за женитба — по дяволите! Защо Том Апълтън нямаше повече достойнство? Все пак Фред бе още малък и влизането вкъщи на една жена като негова майка — това сигурно щеше да е добре за него.
През цялата нощ в товарния влак Уил си мисли много за женитбата — разни смътни мисли идваха и си отиваха, като птици, които излитат и се връщат в някой храст. Този въпрос, тази сделка между мъж и жена — това не го засягаше, поне засега. Въпросът да имаш дом — това беше нещо друго. Домът е нещо, което винаги носиш със себе си. Когато отиваше да работи за цяла седмица в някоя ферма и нощем спеше на чуждо място, къщата на Апълтънови винаги се мяркаше като картина някъде дълбоко в съзнанието му, къщата на Апълтънови и Кейт, която се движеше из нея. Била е в града, върнала се е и сега се качва по стълбата. Том Апълтън се суети из кухнята. Той обичаше да похапва преди лягане, но сега предпочиташе да се качи в стаята си. Обичаше да изпушва една лула преди да заспи, а понякога изваждаше корнета си и изсвирваше една-две нежни, тъжни ноти.
В Кливлънд се измъкна от товарния влак и прекоси града с трамвай. По това време работниците отиваха във фабриките и сред тях никой не го забеляза. Ако дрехите му бяха измачкани и изцапани, то и техните не бяха в по-добро състояние. Работниците бяха мълчаливи, гледаха в краката си или през прозорците. По улиците, по които минаваше трамваят, стояха дълги редици фабрики.
Имаше късмет и в осем часа хвана друг товарен влак от едно място, наречено Колинсууд, но в Ащабула реши, че е по-добре да слезе от товарния и да вземе пътнишкия влак. Ако трябваше да живее в Ери, то щеше да е по-добре да пристигне с платен билет и в по-джентълменски вид.
Докато седеше във вагона за пушачи, той не се чувстваше много като джентълмен. Въглищният прах бе проникнал в косата му, а дъждът го бе размил в дълга мръсни ивици надолу по цялото му лице. Дрехите му бяха много изцапани и се нуждаеха от чистене и изчеткване, а хартиеният пакет, в който бе увил работните си дрехи и ризите си, бе скъсан и мръсен.
През прозореца на влака се виждаше сиво небе и сигурно през нощта щеше да стане студено. Може би щеше да завали студен дъжд.
Имаше нещо особено в градовете, през които минаваше влакът — всичките къщи във всичките градове изглеждаха студени и отблъскващи. Проклети да са! В Бидуел — преди онази вечер, когато баща му се изгори така лошо, защото пощуря по тържеството в чест на стария Бил Бардшеър, — всички къщи приличаха на топли и уютни гнезда. Когато беше сам, той се разхождаше из улиците и си подсвиркваше. Нощем от прозорците на къщите струеше топла светлина. „Ето къщата на Джон Уайът, каруцаря. Жена му има гуша. Там, в оня обор, старият доктор Мъсгрейф държи стария си дръглив бял кон. Видът му е като на дявол, но да знаеш, още го бива.“
Уил се сви на седалката. Старецът до него беше нисък, почти колкото Фред и беше облечен в някакъв странен костюм. Панталоните бяха кафяви, а сакото на сиви и черни карета. На пода, до краката му, стоеше малък кожен калъф.
Много преди човекът да го заговори, Уил знаеше какво ще се случи. Непременно щеше да излезе, че човек като него свири на корнет. Беше стар на години, но у него нямаше никакво достойнство. Уил си спомни как баща му маршируваше с оркестъра по главната улица на Бидуел. Представете си някакъв празник, например Четвърти юли, и всички са навън, а Том Апълтън се фука и надува докрай корнета си. Дали хората по улицата усещаха колко лошо свири той и дали пък някакъв заговор не възпираше възрастните хора да не се споглеждат усмихнато? Въпреки сериозността на положението на лицето на Уил се появи усмивка.
Дребният мъж до него се усмихна в отговор.
— Да-а, — започна той и без да може нещо да го спре, стремително се впусна в разговор за недоволството, което изпитва от живота. — Пред теб, младежо, стои човек в затруднено положение.
Старецът се опита да се усмихне на думите си, но от това не излезе почти нищо. Устните му трепереха.
— Прибирам се у дома като куче, с подвита между краката опашка — рязко извести той.
Старецът се колебаеше как да постъпи. Срещнал беше във влака млад човек и жадуваше за общуване,
