това един обичащ да се хвали старец идваше в стаята му на приказки. Лежеше на леглото си и се опитваше да слуша, но скоро заспиваше. Хората приличаха на парчетата желязо, в което пробиваше дупки — някой ги местеше от една кутия в друга. Той нямаше нищо общо с тях. Те нямаха нищо общо с него. Животът се превръщаше в наниз от дни, може би целият живот бе такъв — просто наниз от дни.
„Зрелост!“
Дали човек се местеше от едно място на друго? Не бяха ли младостта и зрелостта две къщи, които човек обитава в различен период от живота си? Ясно беше, че сестра му я очаква нещо значително. Преди това тя беше девойка с двама братя и един баща и живееше заедно с тях в една къща в Бидуел, щата Охайо.
После идваше ден, когато се превръщаше в нещо друго. Омъжваше се и отиваше да живее в друга къща заедно със съпруга си. Сигурно щяха да й се родят деца. Ясно беше, че Кейт бе получила нещо, беше протегнала ръце и беше сграбчила нещо определено. Кейт бе прескочила ръба на семейното гнездо, но краката й веднага бяха стъпили върху друг клон от дървото на живота — женската зрелост.
Както стоеше в тъмнината, нещо стисна гърлото на Уил. Той отново се бореше, но срещу какво? Нямаше къде да се премести. Имаше къща, където живееше, и изведнъж, неочаквано тя се разпадна. Стоеше на ръба на гнездото, оглеждаше се, а една ръка се протегна от топлината на гнездото и го изблъска в пространството. Нямаше къде да стъпи. Беше висящ във въздуха човек.
Какво стана — голям мъж, висок близо шест фута, а да плаче като дете в тъмната сянка на един кораб! Изпълнен с решимост, той излезе от тъмното, тръгна из многобройните фабрични улички и пое по една улица с къщи. Мина покрай една бакалница и като погледна вътре, видя от часовника на стената, че е десет часът. Двама пияни излязоха от една къща и застанаха на малката веранда пред вратата. Единият от тях се хвана за парапета на верандата, другият го дърпаше за ръката.
— Пусни ме! Всичко е наред! Остави ме на мира — мърмореше единият и се държеше за парапета.
Уил се върна в общежитието и уморено заизкачва стъпалата. По дяволите! Човек може да издържи на всичко, стига само да знае какво го чака!
Запали лампата и приседна на ръба на леглото си. Старият корнетист го връхлетя неочаквано, приличаше на малко животно, което се бе скрило под някой храст край пътека в гората да дебне жертвата си. Влезе в стаята на Уил с корнет в ръка и погледът в очите му беше почти смел. Застанал здраво на старите си нозе в средата на стаята, каза решително:
— Ще свиря! Не ме интересува какво казва тя, аз ще свиря!
Доближи корнета до устните си и изсвири две-три ноти — толкова тихо, че даже Уил, който седеше близо до него, едва го чу. Сетне очите му запремигаха.
— Устните ми не ги бива — рече той. Подаде корнета на Уил. — Свири ти! — каза той.
Уил седеше на ръба на леглото и се усмихваше. Една мисъл се въртеше в главата му. Не беше ли това мисълта, която щеше да му донесе успокоение? Ето, в стаята пред него стоеше мъж, който въпреки всичко не беше мъж. Той беше дете, каквото беше и Уил. Той винаги е бил такова дете и щеше да си остане дете. Човек не трябва да се страхува. Деца има навсякъде. Ако си дете, изгубено в огромното празно пространство, най-малкото ще намериш друго дете, с което да разговаряш. Хората умеят да разговарят, може би щеше да успее да проумее нещо за вечното детство — своето и на другите.
Мислите на Уил не бяха много ясни. Но изведнъж се почувства уютно и приятно в малката стая най-горе в пансиона.
А старецът отново заразказва за себе си. Искаше да защити своята мъжественост.
— Стоя тук, горе — обясняваше той, — и не слизам да спя долу при жена ми, защото не искам. Това е единствената причина. Ако искам — мога. Тя има бронхит, но не казвай никому. Жените не обичат такива работи. Тя не е толкова лоша. Мога да правя каквото си поискам.
Той продължи да настоява Уил да вземе корнета и да посвири. Показваше голямо нетърпение.
— Вярно е, че не можеш да свириш — не знаеш как, но това няма значение — каза той. — Въпросът е да стане шумно, адски шумно, надувай силно!
На Уил отново му се доплака, но чувството за безкрайност и самота, което усещаше откак се бе качил на влака онази нощ в Бидуел, го нямаше. „Не мога винаги да бъда бебе. Кейт има право да се омъжи“ — помисли си той и доближи корнета до устните си. Изсвири, нежно две-три ноти.
— Не така, казвам ти, не така. Не така! Надувай! Не се страхувай! Разбери, искам ти да направиш това. Вдигни страшен шум. Разбери, тази къща е моя. Не трябва да се страхуваме. Можем да правим каквото си искаме. Продължавай! Вдигай дяволски шум! — продължаваше да умолява старецът.
Информация за текста
© Шъруд Андерсън
© 1984 Ани Друмева, превод от английски
Sherwood Anderson
Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2010
Издание:
Шъруд Андерсън. Незапалените лампи
Американска, първо издание
ДИ „Народна култура“, София, 1984
Редактор: Владимир Трендафилов
Художник: Стефан Десподов
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15695]
Последна редакция: 2010-04-02 11:00:00
