„Добре — каза си Джон. — Но тази година ще жертвам учението. Ще жертвам и онова, което искам да стана — ездач.“ Джон беше завършил основно училище. Имаше намерението по-късно със спестените пари да отиде да учи някъде, например в някое търговско училище.
Той познаваше един младеж, който учеше в зъболекарско училище. Джон мислеше, че би могъл да направи същото. Друг младеж пък учеше в някакво далечно училище за поправка на часовници.
„Така май ще е по-добре“ — помисли си той.
Започваш с поправка на часовници. Спестяваш пари. По-късно отваряш магазин, където ще се продават и бижута. Продаваш пръстени и часовници. Много вероятно е да се ожениш за някое богатско момиче.
Може би баща й ще бъде онзи, който ще те подкрепи в търговията. Когато въртиш вече собствена търговия, ако искаш, можеш да притежаваш и собствени коне.
Тогава ще наемеш някой да се грижи за магазина. Ти ще ходиш на надбягвания. Ще яздиш собствените си коне.
Една нощ Джон се качи на товарния влак и тръгна да търси работа от град на град. Мислеше си, че ще спечели някакви пари, за да изпрати вкъщи. Много скоро свършиха и малкото, които бяха в джоба му, и трябваше да се захване с каквото и да е. Беше стигнал Охайо, намираше се в едно градче в Охайо. Започна работа при фермера. Режеше царевица. Това беше нова работа за него. Струваше му се доста тежка, но се справяше добре.
Името й беше Лилиан и баща й и майка й бяха възрастни. На Джон му изглеждаха възрастни. Този човек, баща й, работеше на изполица. Навремето имал собствена ферма, но както той каза на Джон, не му провървяло и я загубил.
Жена му беше дребна, със светли очи: като на Лилиан — си мислеше Джон.
Майката беше прегърбена по особен начин. „Сигурно са женени отдавна“ — помисли си Джон. Той винаги правеше така, чудеше се на хората, мислеше за тях. „Чудно ми е, дали когато човек остарее и живее с жена си, му е весело“ — помисли си той. Те имаха четири деца, трите от тях бяха големи и всичките бяха женени. Бяха се разпръснали. Лилиан разказа всичко това на Джон, когато идваше на полето, където той режеше царевица.
Хареса му от пръв поглед. „О, господи! Страшно ми харесва!“ — помисли си той. Беше дребна, но можеше да реже царевица като мъж. Беше срамежлива и в същото време смела. Изглеждаше слаба, а всъщност беше силна. Работата беше нова за Джон и тя непрекъснато му показваше как да работи. Съществуваше някакъв ритъм. Скоро се научаваш да си почиваш, без да спираш.
Трябваше да реже високата царевица, да я носи на кръстеца. Придържаше я с едната ръка, а с другата въртеше ножа. За да се справи с това, трябваше по определен начин да държи тялото си, за да балансира тежестта. Ако знаеш как, става два пъти по-лесно. Тя показа на Джон как да прави това.
Двамата разговаряха, разговаряха. Когато баща й беше при тях и работеше с тях, те работеха мълчаливо, той непрекъснато я гледаше, а и тя него, а когато баща й отиваше в обора или в къщата, те си говореха. Това беше нещо ново за Джон. Наблюдаваше я. „Чудно ми е дали ще се съгласи“ — мислеше си той.
„Не изглежда толкова малка“ — мина му през ума. Веднага разбра, че и тя го харесва.
Разговаряха нощем. Нощите бяха лунни.
— Хайде да идем да поработим малко — казваше тя. Не се бяха уговаряли Джон да работи нощем, но той отиваше. С удоволствие отиваше.
Баща й, фермерът, не идваше нощем. Казваше, че е уморен. Казваше, че старее. Веднъж тя разказа на Джон за една от сестрите си, която бе омъжена и живееше с мъжа си, железничар, в друг град. Сестрата беше петнадесет години по-голяма от Лилиан.
— Тя се омъжи на петнадесет години, но аз няма да направя това — каза тя. Джон искаше да попита дали сестра й не се бе омъжила принудително. Не посмя. — Как мислиш, защо съм дошла на този свят толкова късно? — попита тя. Зададе въпроса на Джон и се засмя.
— Според мен са били доста стари за тази работа — каза тя.
Непрекъснато говореше на Джон разни дързости.
Вечер, докато работеха на лунна светлина в царевичната нива, разговаряха през цялото време. На Джон тя не му се струваше малка. „Може би защото се е родила толкова късно“ — мислеше си той. Мислеше си, че тялото й е хубаво като на жена. Изглеждаше необикновено зряла за годините си.
Работеха заедно на една голяма нива и в част от нея царевицата бе вече орязана. Можеха да виждат отвъд голото място. По земята лежаха жълти тикви. Отвъд голото място, където лежаха кръстците, имаше гора. Джон изпитваше необикновеното чувство, сякаш е сам с нея на място, където преди не е стъпвал човек. „Нещо като в райската градина“ — помисли си той. Винаги когато беше с нея на полето, далеч от къщата, особено вечер, чуваше необикновени звуци, понякога духаше вятър. Листата по клоните се извръщаха към стволовете. Падаха. Вятърът ги гонеше из голото стърнище. Приличаха на тичащи дребни създания. „Чудно ми е защо я пускат“ — мислеше си той. Мислеше, че може би искат да я омъжат. „Тогава сигурно ще трябва да остана при тях и да работя за нищо, както при Ярдли“ — мислеше си той. Беше му разказала за сестра си. „Хващам се на бас, че затова се е омъжила за железничаря“ — каза си той.
Говореше и за листата, които се гонеха по земята.
— Гледай! — каза й той.
Натрупаната на кръстци царевица го накара да си спомни живота в армията. Оттатък голото място, където царевицата беше вече орязана, се виждаха нивите на другите ферми. Наоколо беше равно. Двамата виждаха орязаната вече и натрупана на кръстци царевица по другите ниви.
Джон непрекъснато й говореше. Никога преди не бе говорил така. Говореше за кръстците, които стояха на лунната светлина. Казваше, че приличат на войска. Когато заговореше, ставаше по-смел. Докато не започнеше да говори, не можеше да я докосне, едва след това можеше.
Тази нощ не работиха много. Отиде при нея и я прегърна през раменете. Той беше доста висок, а тя — ниска. Стоейки така, той й говореше за сухите листа, които се гонят по земята, и за лекото им шумолене. Представяше си, че има друг свят извън този, в който живееха, свят на малки живи същества, мъже и жени като тях, но малки.
— Не по-големи от ей толкова на̀ — каза той. Показа й пръста си до най-горната свивка. Започна да фантазира. Каза й, че малките хора живеели денем в гората, че се криели там.
— Виж, сега излизат да играят — каза той. — Те са мъже и жени като нас, но не се женят.
Две сухи листа прехвръкваха покрай тях.
— Гледай — каза той. Те стояха мълчаливи. Прекъснаха работата и отидоха до оградата. Беше я прегърнал. Накара я да сложи глава на рамото му. Главата й едва стигаше дотам. Ножовете, с които режеха царевицата, паднаха на земята.
Той говореше ли, говореше. Разказа и за живота в армията, за нещата, които бе видял.
После й разказа за момичето, с което веднъж прекарал.
— Бях по-малък от теб тогава — започна той. Каза й, че тя била от някакво малко градче. — Бях на конни състезания. Един по-голям от мен, който работеше с нашия екип, ми намери момиче.
Каза й, че то дошло с една своя приятелка вечерта на панаира, където били те. Другият отстъпил едно от момичетата на Джон да го заведе в някоя празна конска ясла.
Разказа й какво чувствал тогава, как не можел да говори с момичето, колко бил възбуден.
— Беше ми за първи път — каза той. Тръпка премина по тялото й и той я притисна по-силно.
Продължи да говори, прегръщайки я и съвсем не се чувстваше така, както с момичето в обора.
— Страхувах се от нея, а от тебе не — каза той.
— Приятно ли беше? — попита тя и той отговори, че било приятно.
Такава си беше тя. Струваше му се, че отговаря напълно на изискванията му — умът й, цялата, — нито се страхуваше, нито се срамуваше.
— Когато стана на шестнадесет години, ще го направя — каза тя. — Няма да чакам повече.
Между тях нещо се бе родило и продължаваше да присъства. Присъстваше на лунната светлина, когато двамата замръкваха в царевичната нива. В обора. Нощем горе в къщата. Той се качваше при нея. Качваше се бос. Баща й хъркаше, майка й хъркаше. Изчакваше да чуе хъркането и се качваше при нея.
