Стаята й се намираше на горния етаж.
Баща й и майка й спяха долу. Тя му каза, че може да се качва при нея. Бяха му дали стая на долния етаж.
— Качи се при мен. Искам да се качиш — каза тя.
Джон мислеше, че ще полудее. Беше силен. Работата никак не го уморяваше.
„Ще й предложа да се оженим“ — помисли си той.
После си помисли: „Не! Няма!“, но го направи и тя се засмя.
— Не, няма да стане — каза тя.
Беше доволен, че родителите й са бедни. Приличаха толкова много на неговите, си помисли той. Непрекъснато си мислеше, че ако се оженят, той никога вече няма да може да отиде на училище и няма да може да се издигне.
За това не й каза нищо. Когато не беше с нея, насаме, ставаше като луд. Но когато беше с нея в обора — докато баща й доеше кравите — и силно я прегръщаше, или на полето, или когато се качваше нощем при нея, го обземаше необикновено спокойствие.
Тя бе постлала до леглото си на пода едно одеяло. Каза му, че може да легне на него.
— В това няма нищо лошо — каза тя.
Каза, че даже и да имало, това не я интересувало. Тя лягаше на ръба на леглото си. Леглото беше ниско. Тя се надвесваше над него. Ръцете й бяха малки и твърди.
— Кажи нещо — казваше тя и понякога той наистина заговорваше.
— Както там при листата, когато се гонят около нас — казваше той.
Той лежеше така и шепнеше, понякога тя се навеждаше и се целуваха. Искаше му се да я дръпне надолу, да я накара да дойде при него, да се бори с нея, докато тя се предаде, но някаква необяснима причина го възпираше да направи това.
Той говореше ли, говореше. Никога преди това не бе говорил по този начин. Не можеше да каже кое от всичкото, което й казваше, беше истина, кое — измислица.
Понякога я умоляваше, ставаше неспокоен, но тя успяваше да го успокои.
— Не мога. Нямам още шестнадесет години — казваше тя.
Казваше му, че трябва да изтече почти цяла година, преди да може да направи това. Усмихваше се нежно.
— Ако искаш, стой и чакай, ако не — замини и се върни — казваше тя.
— Ако заминеш и не се върнеш навреме… — смееше се тя.
Смехът й го успокояваше. Приличаше, мислеше си той, на стена. „Няма смисъл да се опитвам да пробия стена“ — мислеше си той. Понякога вечер се качваше безшумно горе и дълго говореше, а после се натъжаваше. Сълзи напираха в очите му.
— Моля те, моля те — казваше той.
— Успокой се — отговаряше тя. — Когато стана на шестнадесет години.
Непрекъснато повтаряше това. Думите й звучаха в главата му като песен. Трябваше да се откаже от намерението си. Стоя, докато издържа, после избяга. Бе слязъл от стаята й. Нощта беше лунна и студена. Лежал бе на одеялото до леглото й.
— Когато стана на шестнадесет години.
— Когато стана на шестнадесет години.
Беше млад и една година му се струваше безкрайно дълго време. Ако можеше да бъде през цялото време с нея, ден и нощ близо до нея, тогава можеше да издържи.
През нощта се прибра в стаята си и разбра.
„Това е, защото не приличам на нея — помисли си той. — Тя може да чака, а аз не мога.“
Облече се и тихо се измъкна от къщата. Тръгна по окъпаното в лунна светлина шосе.
Тя притежаваше нещо здраво като стомана, а той — не. Баща й му дължеше малко пари, които той не получи, но това не го интересуваше. Когато стигна шосето, изведнъж се почувства горд. „Успях да се овладея“ — си помисли накрая и гордо закрачи напред.
„И все пак, тя няма още шестнадесет години“ — помисли си той.
Информация за текста
© Шъруд Андерсън
© 1984 Ани Друмева, превод от английски
Sherwood Anderson
Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2010
Издание:
Шъруд Андерсън. Незапалените лампи
Американска, първо издание
ДИ „Народна култура“, София, 1984
Редактор: Владимир Трендафилов
Художник: Стефан Десподов
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15693]
Последна редакция: 2010-04-02 11:00:00
1
Тротър — състезателен кон, който бяга тръс — Б.пр.
