тъпоумната девойка, и тя шумно се изкикотваше, далеч откъм пасбищата измучаваше крава и говедата в обора дружно й отвръщаха, коняр сгълчаваше коня, който чешеше пред вратата на конюшнята. Дейвид скокваше от постелята и се спускаше през прозореца. Хората, които щъкаха наоколо, възбуждаха мисълта му и той понякога се питаше какво ли прави майка му в града.
От прозорците на стаята си момчето не виждаше какво става около обора, дето се сбираха ратаите, за да започнат утринните си задължения, но чуваше гласовете им и цвиленето на жребците. Разсмееше ли се някой от работниците, засмиваше се и той. Надвесваше се през отворения прозорец и надничаше в овощната градина, където се тътреше тлъста свиня, следвана от цялото си прасило.
Всяка сутрин момчето броеше прасенцата: „Четири, пет, шест, седем“ — бавно изричаше той и плюнчейки пръст, отбелязваше чертички върху перваза на прозореца. Дейвид се спускаше да нахлузи панталона и ризата си. Пламваше от желание да излезе навън. Като слизаше сутрин, вдигаше такава тупурдия по стълбите, сякаш някой се мъчи да събори къщата, както обичаше да казва леля Кали, икономката. Пробягваше по коридорите на дългата стара къща, като затръшваше вратите след себе си, отиваше пред обора и се оглеждаше в очакване и почуда. Мислеше, че кой знае какви изумителни неща могат да се случат на такова място през нощта. Ратаите го изглеждаха и прихваха от смях. Хенри Стрейдър — вече възрастен човек, който работеше във фермата, откакто Джеси стана неин собственик — преди идването на Дейвид никой не го бе чувал да се закача, сега всяка сутрин подхвърляше една и съща шега. Тя странно се харесваше на Дейвид и той се кискаше и пляскаше с ръце.
— Я ела насам да видиш! — подвикваше старият човек. — Бялата кобила на дядо ти си е скъсала черния чорап!
Ден след ден през дългото лято Джеси Бентли препускаше от чифлик на чифлик по цялата долина Уайн Крийк и внукът му не се отделяше от него. Пътуваха с удобен стар файтон, теглен от бялата кобила. Старецът се почесваше по рядката си побеляла брада и на глас почваше да крои планове за добиви от нивите, които наглеждаха, и за дела на бога в кроежите на хората. Понякога поглеждаше Дейвид и се усмихваше щастливо, а после задълго сякаш забравяше за съществуването му. От ден на ден съзнанието му се връщаше все повече към ония мечти, дето изпълваха живота му, когато заряза града и се върна на село. Веднъж — беше следобед — здравата стресна Дейвид, като остави тия мечти напълно да го покорят. Неволно момчето стана свидетел на обред, който завърши нелепо и насмалко не разруши близостта, на която се радваха помежду си.
Джеси и внукът му пътуваха из отдалечена част на долината, на доста мили от дома. Гората стигаше досами пътя и насред нея водите на Уайн Крийк, подскачайки игриво по камъчетата на дъното, бързаха към далечната река. Джеси бе странно умислен цял следобед, а сега изведнъж се разприказва. Спомените му се зареяха назад, към оная нощ, когато се изплаши от мисълта, че може да се появи някой гигант, да плячкоса и ограби именията му, и отново като в същата нощ, когато хукна през нивите, молейки бога да го дари със син, така се развълнува, та сякаш обезумя. Спря коня, слезе от двуколката и накара Дейвид да го последва. Прекатериха се през някаква ограда и поеха по брега на поточето. Момчето не обръщаше внимание на бръщолевенията на дядо си, подтичваше край него и недоумяваше какво ще стане. Ненадейно изскочи заек и бързо се стрелна в гората, момчето запляска с ръце и затанцува от радост. Вдигна очи към високите дървета и му домъчня, че не е мъничко зверче да се катери без страх по висините. Спря, взе в ръка камъче, запрати го край главата на дядо си право в храсталаците.
— Хей, животинче, събуди се. Хайде, покатери се по дървото — крещеше той с пискливото си гласче.
Джеси Бентли крачеше под дърветата с наведена глава, а мозъкът му вреше от напрежение. Тая трескавост се отрази на момчето, скоро то млъкна и някак посърна. Старецът си бе втълпил, че сега е моментът да изтръгне думичка от бога или знак от небесата, че старец и момче коленичили в самотен път насред гората ще могат да предизвикат чудото, което той бе чакал толкова години.
— Тъкмо на такова място онзи, другият Давид пасял овцете си, когато се явил баща му и му рекъл да отиде при Саул — мърмореше си старецът.
И като сграбчи грубичко момчето за рамото, той се прекрачи през едно повалено дърво, излезе на малка равна полянка, свлече се на колене и започна да се моли на висок глас.
Страхотен, непознат досега ужас скова Дейвид. Той приклекна под едно дърво и впери очи в сведения доземи старец. Коленете му се разтрепераха. Струваше му се, че при него не е само дядо му, а има още някой, който може да му причини зло, който не е благ към него, а жесток и опасен. Момчето се разплака, протегна ръка към малка пръчка и здраво я стисна. Когато Джеси Бентли, завладян от своята страст, се надигна и пристъпи към Дейвид, детето загуби ума и дума и телцето му се разлюля от уплаха. Над гората тегнеше напрегната тишина и ненадейно от тая тишина гръмна дрезгавият и настоятелен глас на стареца. Хванал момчето за раменете, той изви глава към небесата и закрещя. Лявата половина на лицето му потръпваше в гърч, ръката, сграбчила рамото на детето, потръпваше също.
— Прати ми своето знамение, о, боже — ревна той. — Ето ме в нозете ти с момчето, на име Давид. Слез при мен от небесната вис, дай ми знак за присъствието си.
С писък на ужас Дейвид се обърна, отскубна се от ръцете, които го притискаха, и побягна през гората. За нищо на света не можеше да повярва, че човекът, който бе вдигнал нагоре лице и дереше гърло срещу небето, бе неговият дядо. Момчето си внуши, че се бе случило нещо необяснимо и страховито, че по някакво чудо опасен злодей се бе вселил в тялото на благодушния му дядо. То тичаше с всички сили надолу по ската, хлипаше и пак тичаше. Препъна се в коренаците на едно дърво, строполи се, удари главата си, ала пак се надигна и се помъчи да хукне отново. Главата му се пръскаше от болка, след няколко крачки то се свлече неподвижно на земята, Джеси го пренесе в двуколката и там, когато дойде на себе си, стоплено от нежната ласка на дядовата му ръка, ужасът го напусна.
— Да се махаме оттука! В гората има някакъв страшен човек — настоятелно замоли момчето, а Джеси отмести очи към короните на дърветата и от устните му пак се отрониха слова към бога:
— С какво съгреших пред тебе, господи? — шепнеше той безгласно и повтаряше многократно въпроса си, докато караше лудешки по пътя, притиснал нежно към гърдите си кървящата главица на детето.
Част трета
Участта на Луиз Бентли, която стана мисис Джон Харди и живееше в тухлена къща на Ели Стрийт в Уайнсбърг, е плод на недоразумение.
За да бъдат разбрани жени като Луиз, за да може да стане животът им поносим, трябва много, много да се направи. Да се напишат мъдри книги и да живеят мъдро хората наоколо им.
Рожба на изтънчена и похабена от труд майка и на сприхав, суров и мечтателен баща, който никак не се зарадва от появата й на белия свят, още от дете Луиз растеше нервна и капризна, една от ония свръхчувствителни жени, каквито по-късно ерата на индустриализма взе да бълва безчет.
Детските си години изкара във фермата на Бентли, мълчаливо, потиснато дете, което имаше потребност от обич повече от всичко на света, а не получаваше никак. Навърши петнайсет години и замина да живее в Уайнсбърг при семейството на Албърт Харди, собственик на магазина за продажба на двуколки и файтони и член на градския съвет по образованието.
Луиз отиде в Уайнсбърг, за да учи в тамошната гимназия, а живееше у Харди, защото Албърт Харди и баща й бяха приятели.
Харди, търговецът на каруци от Уайнсбърг, както хиляди свои съотечественици от онова време, бе голям ентусиаст по въпроса за образованието. Самият той се бе издигнал в живота без знания, добити от книги, ала бе убеден, че ако познаваше книгите, работите му щяха да тръгнат далеч по-добре. На всеки, който стъпеше в магазина му, той говореше за науките, а вкъщи направо бе подлудил домашните си с неспирното натякване за ползата от ученето.
Имаше две дъщери и един син — Джон Харди, и неведнъж дъщерите му заплашваха, че ще напуснат училище. В интерес на истината, с уроците те кретаха едва-едва, колкото да не ги изхвърлят.
— Ненавиждам книгите и ненавиждам всеки, който обича книгите — разпалено заявяваше Хариет, по-
