от самия плочник.
Луиз Тръниън се показа на вратата на къщата, облечена пак в карираната оксфордена рокличка, с която миеше чиниите. Беше и без шапка. Момчето я видя как стои на вратата с ръка върху дръжката и говори с някого вътре, несъмнено — с баща си, стария Джейк Тръниън. Старият Джейк бе почти глух и тя се провикваше. После вратата се хлопна и малката странична уличка потъна в мрак и тишина. Джордж Уилард се разтрепера по-жестоко от всякога.
Скрити в сянката на Уилямсовата плевня. Джордж и Луиз стърчаха прави, нямаха смелост да заговорят. Тя не бе някаква хубавица, а отстрани на носа й имаше черна сажда. Сигурно се е почесала по носа, след като е пипала тенджерите в кухнята, помисли си Джордж.
Младежът нервно се разсмя.
— Колко е топло! — рече той. Искаше му се да я докосне с ръка. „Ама че съм бъзльо!“, мислеше си той. Чувстваше, че само ако докосне гънките на мърлявата й оксфордена рокля, би изпитал неземна наслада. Тя взе да се задява:
— Ха, мислиш си, че те бива повече от мен. Де, де, като че не знам! — и пристъпи по-близичко до него.
Изведнъж от устата на Джордж Уилард плисна словесен порой. Спомни си погледа, дето се таеше в очите на девойката, когато се разминаваха из улиците, спомни си писъмцето, дето бе получил заранта. Нерешителността го напусна. Шушуканията по неин адрес, които обикаляха града, му вдъхнаха увереност. Превърна се в истински мъж, смел и настъпателен. А в сърцето му ни капчица състрадание към кея.
— Аа, хайде, ела! Няма страшно! Никой няма да узнае! Никой нищо няма да разбере! — подканваше той.
Тръгнаха по тесен тротоар, застлан с тухли, а от процепите стърчаха високи бурени. Тук-таме тухлите липсваха, тротоарът ставаше грапав и изровен. Той я хвана за ръката, която се оказа също грапава и някак си приятно малка.
— Не бива да ходя надалеч — гласът й бе тих, невъзмутим.
Прекосиха мостче над тясна вада, отминаха друго празно място, засадено с царевица. Уличката свърши. По пътеката отстрани на шосето се наложи да вървят един зад друг. Отвъд шосето почваше ягодовата градина на Уил Оувъртън, където бе струпана цяла камара от дъски.
— Уил ще си строи барака да прибира щайгите с ягоди — поясни Джордж, като седнаха връз дъските.
Когато Джордж Уилард се върна на Мейн Стрийт, часът минаваше десет и бе почнало да ръми. Преброди улицата три пъти от край до край. Дрогерията на Силвестър Уест стоеше още отворена, той влезе и си купи пура. Стана му драго, че Шорти Крандъл, продавачът, го изпрати до вратата. Скрити под навеса на магазина, постояха пет минути навън и побъбриха. Джордж Уилард изпита облекчение. Искаше му се повече от всичко сега да побъбри с някой мъж. Когато наближи ъгъла към „Ню Уилард Хаус“, взе тихичко да си подсвирква.
По тротоара от страната на магазинчето за платове, което държеше Уини, имаше висока дъсчена ограда, облепена с циркови афиши. Той поспря, престана да свирука, изопна се неподвижно в мрака и се заослушва напрегнато, сякаш някой го зовеше по име. И отново нервно се изсмя.
— Тя няма да ме издаде. Пък и никой не знае — твърдоглаво изломоти той и продължи пътя си.
Благочестие
(История в четири части)
Част първа
По всяко време из фермата на Бентли можеха да се видят трима-четирима стари хора — те или седяха на чардака пред къщата, или чоплеха нещо лениво из градината. Трите възрастни жени бяха сестрите на Джеси — безцветни същества с глухи гласове. А мълчаливият старец с оредели бели коси бе чичото на Джеси.
Къщата във фермата бе от дърво, с дъсчена обшивка върху скелет от греди. В интерес на истината къщата не бе една, а купчина от постройки, свързани помежду си по доста чудноват начин. Вътрешността криеше ред изненади. Стълбички водеха от дневната в трапезарията, стълбички имаше навсякъде — едни нагоре, други надолу — и по тях се минаваше от една стая в друга. Дойдеше ли време за храна, къщата се оживяваше като кошер. Всичко тънеше в покой до един момент, после изведнъж се разхлопваха врати, нозе затрополваха по стъпалата, долиташе шепот на глухи гласове и от десетки потулени кътчета изникваха хора.
Освен старците, за които вече споменахме, още много народ живееше в дома на Бентли. Четиримата ратаи, прислужницата, наречена леля Кали Бийб, която се занимаваше с домакинството, тъпоумното девойче Илайза Стаутън, което оправяше леглата и помагаше в доенето на кравите, момчето, което работеше в конюшнята, и самият Джеси Бентли, собственик и повелител на всичко.
Около двайсетина години след Американската гражданска война северните области на Охайо, където се намираха фермите на фамилията Бентли, почнаха да изоставят пионерския начин на живот. Джеси вече притежаваше машини за вършеене на зърното. Бе издигнал модерни хамбари, земите му се отводняваха чрез грижливо изграден кирпичен канал, ала за да вникнем в душата на човека, трябва да се върнем назад, в по-ранни времена.
Няколко поколения от рода Бентли живеели преди Джеси в Северно Охайо. Дошли като преселници от щата Ню Йорк, закупили земи, когато тия земи били все още неусвоени и земята струвала евтино. Дълги години, както всички заселници по Средния Запад, живеели страшно бедно. Гъсти гори, непроходими от нападали трупи и шубраци, покривали земите, по които се настанили. Изсичането на горите и нарязването на оголените трупи изисквало тежък, продължителен труд и все още оставали дънери, които да им бъркат сметките. Плуговете порели почвата и удряли на скрити коренища, навсякъде имало камънаци, по ниските места се събирала вода, младата царевица пожълтявала, побелявала се и загивала.
Когато бащата и братята на Джеси Бентли станали собственици на тия земи, част от непосилната работа по изсичането на горите била свършена, ала верни на отколешната традиция, те работели като впрегатен добитък. Живеели досущ като всички фермери от онова време. Напролет и почти през цялата зима пътищата за градчето Уайнсбърг представлявали море от кал. Четиримата млади мъже в семейството по цял ден се бъхтели на полето, хранели се здравата, все с проста и мазна храна, а вечер, претрепани от умора, се тръшвали върху сламениците и заспивали. В живота им малко неща не били груби и сурови и външният им вид бил груб и суров. Събота подиробед впрягали конете в триместните каруци и потегляли за града. Там се скупчвали около печките в дюкяните и разменяли по някоя дума с други фермери или е дюкянджията. Носели работни комбинезони, а зиме надявали тежки палта, целите опръскани в кал. Ръцете, които протягали да посгреят над печката, били напукани и зачервени. Трудно им било да водят разговор и повечето време мълчали. След като накупели месо, брашно, захар и сол, отбивали се в някоя от уайнсбъргските кръчми и се наливали с бира. Под въздействието на алкохола се отприщвали вродените им буйни страсти, дълго смазвани от героичните им усилия да покорят новите земи. Обладавал ги някакъв суров, почти неистов поетичен жар. На път за вкъщи се изправяли върху седалките на каруцата и крещели към звездите. Понякога се сбивали — люто и упорито, а друг път се отваряли на песни. Веднъж Инок Бентли, най-големият син, ударил баща си, Том Бентли, с дръжката на камшика и старецът май взел да бере душа. Дни наред Инок се криел в сламата над конюшнята, готов завинаги да забегне от тия места, ако се окаже, че избликът на мимолетната му страст го е довел до убийство. Майка му тайно го навестявала, носела му храна, осведомявала го за състоянието на болника. Щом най-лошото се разминало, той се измъкнал от скривалището, върнал се на работа и продължил да изсича горите, все едно нищо не било се случило.
Гражданската война внесе дълбок прелом в съдбата на семейството и спомогна за издигането на най- малкия син, Джеси. Инок, Едуард, Хари и Уил Бентли ги взеха във войската и всички загинаха далеч преди края на дългата бран. Те заминаха към Юг, старият Том се помъчи сам да движи работата във фермата, но не успя. Когато узна, че и четвъртият му син е убит, той прати на Джеси вест, че трябва да се върне вкъщи.
