през ума, нарастваха в гиганти. Сега до едно се разсеяха.
— Като се прибера в стаята си, ще поспя! — с признателност отрони тя.
Ала на Елизабет Уилард не й бе съдено да се върне в леглото и да поспи. Докато стоеше в мрака и трепереше, вратата на сина й се отвори и оттам излезе баща му, Том Уилард. Сложил ръка на дръжката, той стоеше на светлината, която се сипеше отвътре, и говореше. Думите му накараха жената да побеснее.
Том Уилард имаше големи амбиции за сина си. Себе си той смяташе за преуспял в живота, макар че каквото бе захванал, нищо не бе завършил с успех. Дори още нещо — беше ли по-далеч от „Ню Уилард Хаус“ и не се ли боеше, че жена му ще го свари, той започваше да се перчи и да фантазира, че е един от най-изтъкнатите люде на градчето. Искаше синът му да успее. Той осигури на момчето работа във вестник „Уайнсбърг Ийгъл“. В момента с нотка на загриженост в гласа си той напътстваше момчето как да се държи:
— Слушай, Джордж, трябва да се посъживиш! — остро заговори той. — Уил Хендерсън вече три пъти ми обърна внимание по този въпрос. Казва, че се шляеш с часове, че не чуваш, когато тя се говори, държиш се като непохватно момиче. Какво те мъчи? — И Том Уилард добродушно се разсмя: — Е, знам, че ще се оправиш! — добави той. — Така рекох и на Уил. Нито си глупак, нито си някоя баба. Ти си синът на Том Уилард и ще се оправиш. Не се страхувам. Това, което ми казваш, изяснява нещата. Ако от вестникарството ти е влязла муха в главата да ставаш писател, добре. Само че и за тая работа се иска да се посъживиш, нали?
Том Уилард енергично премина по коридора и се спусна по стъпалата към своята канцелария. Жената в мрака го чу как се смее и бъбри с един от гостите, който се мъчеше да убие скучната вечер, дремейки в креслото пред канцеларията. Тя се върна отново до вратата на сина си. Като по чудо слабостта я бе напуснала и тя стъпваше решително. Хиляди мисли препускаха бясно в главата й. Долови изскърцването на стол, скрибуцането на перодръжка върху хартия, отново се извърна и пое по коридора към своята стая.
Съпругата на уайнсбъргския хотелиер, чийто личен живот бе пълен провал, стигна до непоколебимо решение. То бе резултат от дългите години на смирени и безплодни размишления.
— Сега вече — шепнеше си тя — ще действам. Нещо застрашава моя син и аз трябва да го предвардя.
Разговорът между Том Уилард и сина му, който бе протекъл доста спокойно и естествено, сякаш помежду им съществуваше разбиране, направо я влуди от гняв. Макар от години да ненавиждаше мъжа си, ненавистта й досега бе доста безлична. Просто той бе част от нещо друго, което тя мразеше. Но сега, заради няколкото думи пред вратата на сина й, той събра всичката й омраза. Тя стисна юмруци в мрачината на стаята и се огледа яростно наоколо. Приближи се до платнената торба, която висеше на пирон на стената, измъкна отвътре големи шивашки ножици и ги хвана като кама:
— Ще го промуша! — високо рече тя. — Щом е решил да бъде гласът на злото, ще го убия. Убия ли го, нещо в мен ще се прекърши и аз ще умра. Това ще бъде избавление за всички.
В моминството си, преди да се омъжи за Том Уилард, в Уайнсбърг Елизабет се ползваше с доста незавидна слава. Години наред тя бе — както се казва — „лапнала по театъра“, обличаше се във фрапантни тоалети, разхождаше се предизвикателно из улиците с пътуващите търговци, отседнали в бащиния й хотел, и настояваше да й разказват за градовете, от които идеха. А веднъж накара градчето да ахне — обу панталони и премина на велосипед по цялата главна улица.
Тогава съзнанието на високото мургаво момиче бе доста объркано. Терзаеше я силен смут и той се проявяваше по два начина. Първо — отвътре й напираше тревожен копнеж за промяна, за някакъв дълбок, коренен прелом в живота й. Тъкмо този копнеж я тласна към театъра. Мечтаеше да влезе в театрална трупа, да обикаля света, да среща все нови лица, да раздава по нещичко от себе си на хората. Понякога нощем тая мисъл я докарваше до полуда, но опиташе ли да отвори дума за това пред пътуващите актьори, чиито трупи гостуваха в Уайнсбърг и отсядаха в хотела на баща й, нищо не излизаше. Те сякаш не разбираха какво им казва, а дори да успееше да им покаже пламенното си влечение към театъра, те просто се смееха.
— Не стават така тия работи — казваха те. — Безинтересно е и скучно като живота тук. Нищо няма да излезе.
А когато излизаше с пътуващите търговци, по-късно и с Том Уилард, нещата бяха съвсем различни. Сякаш те винаги я разбираха, съчувстваха й. В тъмното, под дърветата, из страничните градски улички, те я улавяха за ръка и Елизабет имаше чувството, че нещо неизразимо напира да излезе от нея и стане част от нещо неизразимо вътре в тях.
А ето и второто проявление на нейния душевен смут. Когато това настъпи, известно време тя се чувстваше свободна и щастлива. Не винеше мъжете, с които излизаше на разходка, не винеше и Том Уилард. Всеки път бе едно и също — започваше с целувки, след дивната, влудяваща възбуда настъпваше покой, а после — покаяние, задавено от сълзи. Хлипаше неистово, закрила с длан лицето на мъжа до себе си, винаги с една и съща мисъл. Дори да бе снажен и с брада, струваше й се, че мъжът се е смалил до мъничко момче. И недоумяваше защо и той не хлипа.
В своята стая, свряна чак в един далечен ъгъл на стария Уилардов хотел, Елизабет Уилард запали лампа и я постави на тоалетката до вратата. Беше й хрумнала някаква мисъл, пристъпи към шкафа, извади неголяма четвъртита кутия и я сложи на масата. В кутията имаше гримове и други дреболии — забравени от една актьорска трупа, дето навремето се бе задържала за кратко в Уайнсбърг. Елизабет Уилард реши да се разкраси. Косите й, все още черни и гъсти, бяха сплетени и вдигнати над главата. Въображението й вече рисуваше сцената, която щеше да се разиграе в канцеларията на долния етаж. Не призрачна, изнемощяла сянка ще се изправи пред Том Уилард, а нещо друго — неочаквано и поразяващо. Стройна жена с мургави страни и гъсти коси, буйно разпилени по раменете, ще полети към канцеларията на хотела пред удивените погледи на гостите. Ще бъде безмълвна — светкавична и смразяваща. Ще изникне ненадейно от дрезгавия мрак като тигрица, чието малко е в опасност, ще пропълзи безшумно, стиснала дългите, зловещи ножици в ръка.
С къс сподавен вопъл Елизабет Уилард духна лампата върху тоалетката и безсилна и трепереща, се притаи в тъмнината. Силата, която по чудо се бе вселила в нейното тяло, я напусна, Елизабет се олюля и се хвана за облегалката на стола, където бе прекарала дълги дни, вторачила взор над тенекиените покриви към главната улица на Уайнсбърг. Откъм коридора се чуха стъпки и Джордж Уилард застана на вратата. Седна на стола до майка си и заговори.
— Ще се махна оттук. Не знам къде ще отида, нито какво ще правя, но ще се махна оттук.
Жената в стола чакаше и трепереше. Изведнъж я облада някакъв импулс:
— Струва ми се, че е време да се посъживиш — рече тя. — Ти как мислиш? Ще отидеш в големия град и ще почнеш да трупаш пари, така ли? Смяташ, че е по-добре да си търговец, енергичен, делови и хитър, а? — Тя чакаше и трепереше.
Синът поклати глава.
— Аз май няма да те накарам да ме разбереш, но, о, боже, как бих искал! — разпалено рече той. — Дори на татко не мога да говоря за това. Не се и опитвам. Просто няма смисъл. Не ми е ясно какво ще правя. Просто искам да се махна, да гледам хората и да размишлявам.
Мълчание легна в стаята, където седяха жената и момчето. И сега, както толкова вечери преди, те бяха смутени. След малко момчето опита да продума отново.
— Май няма да стане до година или две, но вече го обмислям — добави той, надигна се от стола и се запъти към вратата. — Татко каза нещо, което решително говори, че трябва да се махна.
Взе да си играе с дръжката на вратата. Тишината в стаята стана непоносима, жената не издържаше. Искаше й се да се разкрещи от радост, така я трогнаха думите на сина й, но тя вече не умееше да се радва.
— Мисля, че е по-добре да излезеш навън, с момчетата. Прекалено много стоиш затворен — издума тя.
— Ще взема да се поразходя — отвърна момчето, изниза се неловко от стаята и затвори вратата след себе си.
Философът
