Проявявали нехайство, небрежност някаква към баща ми, докато страдал и се мъчел. Ясно ти е, нали? Изплашиха се, че ще изнеса всичко във вестника и ще вдигна страшен шум. А аз въобще не съм имал такива намерения!
Както и да е, прекрачих прага на стаята, в която лежеше моят покоен баща, и благослових мъртвото му тяло. Чудя се как ми текна тая приумица в главата! Брат ми, бояджията, би се пукнал от смях, само да беше научил! Изправих се над тялото на покойника и разперих ръце. Пристигнаха главният надзирател на лудницата и неколцина от помощниците му, наредиха се наоколо и гледаха глупаво. Беше страшно забавно. Аз протегнах ръце и изрекох: „Нека вечен покой обгърне този труп.“ Това рекох.
Доктор Парсивал рипна на крака, спря да разказва й закрачи напред-назад из канцеларията на вестник „Уайнсбърг Ийгъл“, където Джордж Уилард седеше и слушаше. Стаята бе тясна, докторът стъпваше тромаво и непрекъснато събаряше по нещо.
— Ама че съм глупав дърдорко! — рече той. — Та затова ли идвам тук, затова ли ти натрапвам познанството си? Друга цел имам в главата си. Ти си репортер, както и аз бях едно време, и привлече вниманието ми. Може и ти да свършиш като мене, да станеш същия глупак. Искам да те предвардя, да те накарам да бъдеш нащрек, винаги! Ето за какво те търся.
Доктор Парсивал заговори за държането на Джордж Уилард към хората. На момчето му се стори, че докторът гони една-едничка цел — да изкара всички хора отвратителни.
— Искам да те заредя с омраза и презрение, само тогава ще почувстваш, че превъзхождаш останалите — заяви той. — Ето на̀, погледни брат ми. Какъв човек само, а? Той бе изпълнен с ненавист към всички. Нямаш представа с какво презрение ни гледаше, мен и мама. Можеш ли да отречеш, че стоеше по-високо от нас? Не можеш. Без да си го виждал, те накарах да го почувстваш. Дадох ти възможност да го усетиш. Той умря. Напил се веднъж, легнал върху релсите и вагонът, в който спеше с другите бояджии, го прегазил.
В един августовски ден доктор Парсивал изживя необикновено събитие. От месец насам всяка сутрин Джордж Уилард прекарваше по един час в кабинета на доктора. Докторът настояваше за тия посещения, канеше младежа, за да му чете страници от книгата, която пишеше в момента. Да напише тази книга — ето причината да се пресели в Уайнсбърг, твърдеше доктор Парсивал.
В утрото на тоя августовски ден — още преди да пристигне момчето — в кабинета на доктора се разигра необичайна случка. На Мейн Стрийт бе станало произшествие. Подплашени от влака, впряг коне се спуснали в лудешки бяг. От двуколката изхвръкнало малко момиченце, дъщеричката на един фермер, и загинало на място.
Суматоха настъпи по главната улица, всички се разкрещяха за доктор. И тримата уайнсбъргски лечители се отзоваха незабавно, но намериха детенцето мъртво. Някой от тълпата се втурнал и към доктор Парсивал, но той грубо отказал да напусне кабинета и да слезе при убитото дете. Безпричинната жестокост на отказа му остана незабелязана. В интерес на истината мъжът, качил се горе да го повика, бе хукнал обратно, без да чуе грубия му отговор.
Ала всичко това доктор Парсивал не знаеше и когато Джордж Уилард пристигна, той се тресеше в панически страх.
— Постъпката ми ще възбуди хората от градчето — трескаво бръщолевеше докторът. — Знам си аз човешката природа! Знам какво ще последва. Вестта за отказа ми ще обходи целия град. Хората ще почнат да се събират на групички, все за това ще си шушукат. Ще пристигнат тук. Ще избухне кавга, а после ще почнат да мълвят, че заслужавам бесило. И отново ще се върнат, вече с въже в ръце.
Доктор Парсивал трепереше от ужас.
— Имам предчувствие — разпалено заяви. — Може би това, което казвам, няма да стане точно тая сутрин. Могат да го отложат за довечера, но ще ме обесят. Вълнението ще обхване всички. Ще ме обесят на някой уличен фенер по Мейн Стрийт.
Застана на прага на мръсния си кабинет и се надвеси над стълбището, което водеше към улицата. После се върна и страхът, който гореше в очите му, се смени с колебание. Прекоси стаята на пръсти и потупа Джордж Уилард по рамото:
— Ако не стане сега, все някога ще стане — шепнешком изрече той и поклати глава. — Накрая ще ме разпънат на кръст, ненужно ще ме разпънат.
Доктор Парсивал умолително увещаваше Джордж Уилард:
— Трябва да обърнеш внимание на думите ми — настояваше той. — Ако нещо се случи с мен, може би ти ще напишеш книгата, дето аз така и няма да завърша. Идеята е простичка, толкова простичка, че ако си разсеян, ще я забравиш. Тя е: всеки на тоя свят е един Христос и ще намери своето разпятие. Ето какво искам да кажа. Не го забравяй! Само това не допускай, каквото и да се случи! Само това не забравяй!
Никой не знае
Като се огледа боязливо наоколо, Джордж Уилард се надигна от писалището си в канцеларията на вестника и бързешком се измъкна през задния вход. Вечерта бе облачна и топла, все още нямаше осем часът, а из тясната уличка на гърба на „Уайнсбърг Ийгъл“ бе тъмно като в рог. Впряг коне, вързани в мрака за някой дирек, удряха копита в твърдата, спечена земя. Току изпод нозете на Джордж Уилард изскокна котка и се стрелна в нощта. Младежът бе изнервен. Цял ден бе вършил работата си, но главата му се въртеше, бе като замаян от удар. В тъмната уличка го полазиха тръпки — тръпки на уплаха.
Джордж Уилард продължи в тъмата, като стъпваше зорко и предпазливо. Задните входове на уайнсбъргските магазини зееха отворени и Джордж виждаше вътре хората, насядали под лампите. В галантерията на Майърбаум съпругата на кръчмаря, мисис Уили, стоеше до тезгяха с кошница през ръка. Сид Грийн, продавачът, я обслужваше. Бе се облегнал на щанда и съсредоточено й говореше.
Джордж Уилард приклекна и с един скок прескочи пътеката светлина, която идеше от вратата. Хукна напред в тъмата. Старият Джери Бърд, пияницата на градчето, се бе проснал на земята зад кръчмата на Ед Грифин и спеше. Както тичаше, Джордж се препъна в разперените му нозе. Пияният се изсмя дрезгаво.
Джордж Уилард отиваше на приключение. Цял ден се колебаеше дали да се реши на приключението и ето че сега пристъпи към действие. От шест часа седеше в канцеларията на вестника и все за това мислеше.
Но до решение така и не стигна. Просто скокна на крака, профуча край Уил Хендерсън, който проверяваше за печатни грешки в печатарското отделение, и се завтече по тясната уличка.
Тичаше от улица в улица Джордж Уилард и навсякъде избягваше хората. Ту пресичаше шосето, ту пак се връщаше. Минаваше ли под уличен фенер, нахлупваше шапката над очите си. Не смееше да се замисли. Съзнанието му бе сковано от страх, ала това бе нов, непознат страх. Боеше се, че приключението, в което се впуска, може да се провали, че мъжеството му ще го напусне и ще трябва да се върне.
Джордж Уилард завари Луиз Тръниън в кухнята на бащиния й дом. Миеше съдове под светлината на газена лампа. Стоеше зад стъклената врата на малката, схлупена като барака кухня в дъното на къщата. Джордж Уилард спря пред оградата от колове и се помъчи да обладае вълнението, което разтърсваше цялото му тяло. Само една тясна лехичка, засадена с картофи, го отделяше от приключението. Пет минути минаха и чак тогава събра сили да извика:
— Луиз, ей, Луиз! — Ала викът полепна по гърлото му. Изтръгна само дрезгав хрип.
Луиз Тръниън приближи към лехичката с картофи, с кърпа за чинии в ръце.
— Откъде знаеш, че искам да изляза с теб? — рече тя нацупено. — Много пък си сигурен!
Джордж Уилард онемя. Без да продумат, и двамата стояха в тъмното, разделени само от коловете на оградата.
— Ти тръгни — прошушна тя. — Татко си е вкъщи. Аз ще те настигна. Чакай при плевнята на Уилямс.
Младият репортер бе получил от Луиз Тръниън писмо. То пристигна тая заран в канцеларията на вестник „Уайнсбърг Ийгъл“. Писъмцето бе кратко. „Ако ме искаш, твоя съм“, казваше то. Джордж се подразни, дето сега, в мрака край оградата, тя се правеше, че помежду им няма нищо.
— Ама че безочие! Ей богу, това се казва безочие! — мърмореше си възмутено и крачеше напред, край цяла редица незастроени места, засадени с царевица. Царевичните стъбла стигаха до рамото му и почваха
