Доктор Парсивал бе грамаден мъж с увиснала уста, затисната от жълтеникави мустаци. Не сваляше от гърба си мърлява бяла жилетка, от чиито джобове стърчаха няколко дълги и тънки пури. Зъбите му бяха черни и неправилни, но необичайното беше в очите му. Левият клепач неспирно потрепваше: спускаше се и веднага отскачаше нагоре — досущ като транспарант на прозорец — сякаш вътре в главата на доктора някой дърпаше шнура.
Доктор Парсивал имаше симпатии към момчето, към Джордж Уилард. Когато се запознаха, Джордж бе вече изкарал година във вестник „Уайнсбърг Ийгъл“, а запознанството им бе изцяло работа на доктора.
Един ден късно следобед Уил Хендерсън, собственик и редактор на вестника, се отби в кръчмата на Том Уили. Мина по една тясна уличка, шмугна се през задния двор на кръчмата и се запи — пиеше трънков джин с газирана вода. Уил Хендерсън бе голям сластолюбец, ала вече на четиридесет и пет. Въобразяваше си, че джинът му възвръща младостта. Като всеки сладострастник обичаше да говори за жени и пропиля цял час в кръчмата, за да клюкарят с Том Уили. Кръчмарят бе дребен и широкоплещест, с чудати белези по ръцете. Дамга по рождение — като ония яркочервени петна, дето се срещат по лицата на хората — бе обагрила в алено пръстите и опакото на ръцете му. Докато бъбреше с Уил Хендерсън, Том стърчеше прав край бара и потриваше ръце. Колкото повече се разгорещяваше в приказките, толкова по-пурпурни ставаха пръстите му. Като да бяха топнати в кръв, която вече засъхва и бледнее.
И докато Уил Хендерсън стоеше на бара, зяпаше в червените ръце на Том и одумваше жените, в канцеларията на „Уайнсбърг Ийгъл“ неговият помощник Джордж Уилард слушаше историите на доктор Парсивал.
Доктор Парсивал пристигна тутакси, щом Уил Хендерсън се измъкна. Човек ще рече, че докторът е дебнал иззад прозореца на кабинета си и само е чакал редакторът да свърне по тясната уличка. Влезе през предната врата, намери стол, запали пура и като кръстоса крак връз крак, започна да говори. Явно си бе наумил да убеди момчето, че е възприел нарочно една линия на житейско поведение, която сам не знаеше как да обясни.
— Ако си наблюдателен, не може да не ти направи впечатление, че макар да минавам за доктор, имам адски малко пациенти — подхвана той. — Има си причина за това. Не е случайност и не защото разбирам от медицина по-малко от кой да е друг. Аз не искам пациенти — продължи той. — Има си причини за това. Не е поза. Ако се замислиш, причината е всъщност в характера ми, който проявява доста чудати склонности. Защо ти говоря тия неща — не знам. Бих могъл да си трая и сигурно повече щеше да ме уважаваш. Ама страшно ми се иска да те накарам да ми се възхищаваш, това е. Не знам защо. Но затова ти говоря. Занимателно, нали?
Често пъти докторът се впускаше в разни дълги истории из своя живот. На момчето тия истории изглеждаха неподправени и мъдри. Взе да гледа с възторг на нечистоплътния дебеланко и в оня подиробед, когато Уил Хендерсън се измъкна, той с тръпнещ интерес очакваше пристигането на доктора.
Доктор Парсивал живееше в Уайнсбърг от близо пет години. Бе от Чикаго и като пристигна, бе така жестоко пиян, че се сби с Албърт Лонгуърт, носача от гарата. Сбиването започна заради някакъв куфар и завърши с прибирането на доктора в местния дранголник. Щом го пуснаха, той си нае стая над обущарницата в долния край на Мейн Стрийт и окачи табелката, която го провъзгласяваше за доктор. Макар да имаше съвсем малко пациенти, и то все сред бедняците, дето нямаха с какво да плащат, изглежда, разполагаше с бол пари да покрива нуждите си. Спеше в кабинета, който бе невиждано мръсен, а обядваше в закусвалнята на Биф Картър, малка дървена постройка точно срещу гарата. Лете закусвалнята гъмжеше от мухи, а бялата престилка на Биф Картър бе по-мърлява от пода. За доктор Парсивал това нямаше значение. Той влизаше наперено в закусвалнята и поставяше двайсет цента върху тезгяха:
— Нахрани ме с каквото искаш за тия пари — казваше той със смях. — Може и с ядене, което друг няма да вкуси. Все ми е тая. Както виждаш, аз съм забележителен човек, не като другите. Защо да тровя мислите си с това какво ям?
Историите, които доктор Парсивал разказваше на Джордж Уилард, нямаха ни начало, ни край. Някой път момчето имаше чувството, че са измишльотини, куп лъжи. Ала сетне се убеждаваше, че в същината си са чиста истина.
— И аз бях репортер като тебе — подхващаше разказа си доктор Парсивал. — В едно градче в щата Айова — а дали не беше в Илиной? Все едно, не си спомням, пък и не е толкова важно. А може би нарочно се мъча да забуля самоличността си, да не бъда съвсем точен. Не ти ли е направило впечатление, че харча, без да мисля, а нищо не върша? Нищо чудно да съм откраднал много пари, преди да дойда в градчето, или да съм замесен в убийство. Ето ти храна за размисъл, нали? Ако си наистина изпечен вестникар, би се заел да ме проучиш. В Чикаго имаше един доктор Кронин, ама го убиха. Чувал ли си за това убийство? Неколцина му видели сметката и го напъхали в един куфар. Рано призори прекарали куфара през града. Метнали го отзад в един фургон, а те седнали на седалката, без да им пука от нищо. Преминали така по смълчаните улици на спящия град. Слънцето тъкмо надниквало иззад водите на езерото. Смешно, а? Като си помислиш, че пушели и бъбрели, без да се смущават от нещо, както мене сега! А може аз да съм бил един от тях. Това се казва интересен обрат на нещата, нали?
После доктор Парсивал отново се връщаше към започнатия разказ:
— Но… както и да е, бях репортер в един вестник, както си ти сега, тичах насам-натам, подготвях разни вести и бележки за печат. Майка ми беше бедна. Работеше като перачка. Мечтата й бе да ме направи презвитериански свещеник и аз учех, та дано да стана.
Баща ми от дълги години страдаше от душевно разстройство. Държаха го в една лудница в Дейтън, Охайо. Ама че се изтървах! Наистина всичко това ставаше в Охайо, тъкмо тук, в Охайо. Давам ти нишката, ако ти хрумне един ден да ме проучваш и да размотаеш кълбото.
Готвех се да ти разкажа за брат ми. Това е целта на разказа. Заради него започнах тая история. Брат ми беше бояджия по железниците, работеше към „Великата четворка“. Ясно ти е, че тая линия минава оттук, през Охайо. Живееше с другите бояджии в товарен вагон, пътуваха от град на град и боядисваха имущества на железопътната компания — стрелки, бариери, мостове, гари.
„Великата четворка“ боядисва гарите си в противно оранжево. Как ненавиждах този цвят! Брат ми вечно бе оплескан в оранжево. Когато вземеше заплата, редовно се натряскваше, прибираше се у дома с омърляните от боя дрехи и с парите. Не даваше заплатата на майка ми, а я оставяше на купчинка върху масата в кухнята.
Мъкнеше се из цялата къща в тия дрехи, оваляни в гадна оранжева боя. И сега го виждам пред очите си. Майка ми, дребничка женица с жални, зачервени очи, пристигаше от малката барачка в задния двор. Дните си прекарваше там, превита над коритото, търкаше мръсните хорски дрехи. Влизаше в кухнята, заставаше край масата и отриваше очи с престилката, плувнала в сапунена пяна.
„Не пипай парите! Само да посмееш!“ — избоботваше брат ми, после сам измъкваше от купчинката пет или десет долара и се запиляваше по кръчмите на лов за жени. Като прахосаше тия пари, връщаше се за още. На майка ми не даваше нищичко, оставаше при нас, докато малко по малко профука цялата заплата. После пак се връщаше по железниците с бояджийската бригада. Заминаваше и тогава почваха да пристигат разни неща вкъщи — продукти и други такива работи. Понякога рокли за майка ми или чифт обувки за мен.
Чудновато, нали? Майка ми го обичаше много повече от мен, макар че блага дума за нас той ни един път не намери, вечно вилнееше из къщи и ни заплашваше как ли не, ако дръзнем да пипнем парите, които понякога стояха на масата по цели три дни.
Иначе добре си живеехме. Аз учех за свещеник и се молех. Бях голям загубеняк в молитвите. Само да можеше да ме чуеш! Когато баща ми почина, молих се цяла нощ, понякога така се молех, когато брат ми беше в града, гуляеше или ходеше да пазарува за нас разни неща. Свличах се на колене пред масата, върху която стояха парите, и се молех с часове. Когато никой не ме гледаше, измъквах долар или два и ги мушвах в джоба си. Сега ме избива на смях, но тогава това бе дързост чудовищна. Все за това мислех, не ми излизаше от ума. От вестника изкарвах по шест долара на седмица и ги отнасях право вкъщи, на майка. А няколкото доларчета, които издърпвах от купчината на брат ми, си бяха само за мен, нали разбираш, за дреболии, за сладкиши и цигари и такива неща.
Когато баща ми се помина в приюта за душевно болни, заминах веднага за Дейтън. Заех пари от шефа си във вестника и тръгнах през нощта с влак. Навън валеше. В лудницата ме посрещнаха като цар.
Тия, дето работеха в лудницата, бяха научили, че съм репортер във вестник. Това ги стресна.
