малката сестра.
В Уайнсбърг, както и във фермата, Луиз не бе щастлива. Години наред бе мечтала за мига, когато ще се откъсне от село, преместването в дома на Харди очакваше с нетърпение, смяташе го за гигантска крачка по пътя на своето избавление. Мислейки си за тия неща, вечно си представяше, че градът е само веселие и живот, че там мъжете и жените живеят волно и щастливо, че обичта и приятелството са така естествени, както ласката на вятъра по лицето. След безмълвието и тягостната нерадост във фермата на баща й, тя копнееше да стъпи в топла атмосфера, която да пулсира с ритъма на живота и на действителността. Може би в семейството на Харди Луиз би получила нещо от топлотата, за която така жадуваше, ако не бе грешката, дето допусна още с пристигането си в града.
Луиз си навлече ненавистта на сестрите Харди, Мери и Хариет заради своята прилежност към учението, и нямаше представа за техните настроения към науките. Луиз бе срамлива и през първия месец не завърза никакви познанства. Пък и всеки петък следобед един от ратаите пристигаше с двуколката в Уайнсбърг и я отвеждаше въз фермата за края на седмицата, така че ни веднъж тя не прекара свободния съботен ден с хора от града. Чувстваше се самотна и объркана и през цялото време залягаше над книгите. Мери и Хариет обаче смятаха, че със своята ученолюбивост тя се мъчи да ги злепостави. В желанието си да се представи добре Луиз се стараеше да отговаря на всеки въпрос на учителя. Тя подскачаше възбудено и очите й блестяха. А когато отвръщаше на въпроси, на които другите в класа не можеха да отговорят, тя щастливо се усмихваше. „Ето, направих го заради вас — сякаш казваха очите й. — Не си давайте зор. Ще отговарям вместо вас. Докато съм тук, на целия клас ще бъде по-лесно.“
У дома след вечеря Албърт Харди почваше да хвали Луиз. Някой от учителите му бил говорил възторжено за нея и Харди сияеше.
— Ето, пак чувам същото — започваше той, впервайки недоволен взор в дъщерите си, а после се извръщаше с усмивка към Луиз. — И друг учител я похвали за усърдието й. Всички в Уайнсбърг ми говорят колко е умно момичето. Срам ме хваща, че не казват същото за собствените ми дъщери. — И като се надигаше от масата, търговецът закрачваше из стаята, запалил вечерната си пура.
Двете сестри се споглеждаха и отегчено поклащаха глави. Безразличието им вбесяваше бащата.
— На вас говоря, вземете си бележка! — крясваше той, като ги гледаше вторачено. — Големи промени предстоят в Америка и само в науката е надеждата на бъдните поколения. Луиз е дъщеря на богат човек, но не я е срам да учи. Вие трябва да се засрамите, като я гледате как тя напредва.
Търговецът грабваше шапката си от окачалката край вратата и се приготвяше за вечерната си разходка. Пред прага се спираше и поглеждаше назад. Такава ярост имаше в очите му, че Луиз се стресваше и побягваше по стълбите към своята стая. Сестрите се разбъбряха за свои неща.
— Чуйте какво ви говоря — ревваше търговецът. — Мързеливи сте и мисълта ви тече лениво. Равнодушието ви към просветата се отразява върху характерите ви. И пет пари няма да струвате. Запомнете думите ми — Луиз така ще ви изпревари, че никога няма да я догоните!
Влуден, той излизаше навън и на улицата продължаваше да се тресе от гняв. Вървеше, като мърмореше и ругаеше, но щом стъпеше на Мейн Стрийт, настървението му позаглъхваше. Спираше се да побъбри за времето или за реколтата с някой търговец или с фермер, пристигнал в града, и забравяше за дъщерите си. Ако се сетеше за тях, вдигаше рамене:
— Е, момичетата са си момичета — измънкваше той философски.
Луиз слизаше в стаята, където седяха двете сестри, но те не й обръщаха никакво внимание. Една вечер — бе живяла в къщата вече повече от шест седмици, — сломена от неизменната хладина, с която я посрещаха, Луиз не издържа и избухна в сълзи.
— Я престани да цивриш и върви горе при учебниците си — скастри я Мери Харди.
Стаята, която заемаше Луиз, бе на втория етаж на Хардивата къща и прозорецът й гледаше точно над овощната градина. В стаята имаше печка и всяка вечер Джон Харди качваше наръч дърва и ги хвърляше в сандъка край стената. На втория месец от пребиваването си в града Луиз се прости с надеждата да се сприятели със сестрите Харди и след вечеря веднага се качваше в стаята си.
Въображението й почна да си играе с мисълта да се сдружи с Джон Харди. Когато влизаше в стаята й, прегърнал наръч дърва, тя си даваше вид, че е потънала в уроците, ала жадно го следеше с очи. След като момчето изсипеше дървата в сандъка и се обърнеше да си върви, тя свеждаше глава и цялата пламваше в руменина. Решаваше да го заговори, но не можеше дума да продума и се вбесяваше на собствената си глупост, когато той вече не бе в стаята.
Съзнанието на селското девойче бе завладяно от мисълта да се сближи с младежа. Вярваше, че у него ще открие онова качество, дето цял живот бе търсила у хората. Имаше усещането, че висока стена я отделя от другите хора на този свят и че живее на ръба на някакъв сгушен вътрешен кръг от живота, който за останалите е съвсем разбираем и леснодостъпен. Взе да я преследва като фиксидея убеждението, че само някаква безстрашна постъпка от нейна страна ще направи по-различни отношенията й с хората и както човек отваря врата и прекрачва от една стая в друга, така тази постъпка ще й помогне да премине към нов живот. Ден и нощ все за тия неща мислеше и макар онова, което желаеше пламенно, да бе някаква топлинка и близост, то все още нямаше осъзната връзка с любовта. Още нищо в главата й не се бе избистрило и изборът й бе паднал на Джон Харди, защото й бе под ръка и защото — за разлика от сестрите си — не се държеше недружелюбно с нея.
Сестрите Харди, Мери и Хариет бяха малко по-големи от Луиз. Но в познанията си по някои въпроси бяха доста напреднали. Те живееха както всички млади девойки от градчетата на Средния запад. В ония години младите момичета не изоставяха градчетата ни, за да се учат по колежи из източните щати, и понятия за класови различия все още не съществуваха. Дъщерята на безимотния труженик имаше същото обществено положение, както и дъщерята на фермера или търговеца, а богаташи тогава още нямаше. На девойката се гледаше така — или е хубава, или не струва. Ако бе хубава, тя си имаше някой момък, който идваше у дома й в неделя или в сряда вечер да я види. Понякога тя излизаше с младежа на танци или на църковни сбирки. През останалото време го посрещаше у дома си и за тази цел й се отстъпваше гостната. Там никой не й пречеше. Цели часове двамата оставаха напълно сами. Понякога снижаваха пламъка на лампите и двамата млади се прегръщаха. Бузите им пламваха, косите се разрошваха. А след година-две, ако стремлението един към друг нараснеше и станеше неудържимо, те се оженваха.
Една вечер — беше през първата й зима в Уайнсбърг — Луиз преживя нещо необичайно и то още по- силно разпали жаждата й да срути стената, която според нея я делеше от Джон Харди. Беше сряда и веднага след вечеря Албърт Харди си взе шапката и излезе. Младият Джон качи дървата и ги остави в сандъка на Луизината стая.
— Май сериозно учиш, а? — непохватно изломоти той и се измъкна, преди тя да му отговори.
Луиз го чу, че излиза от къщата и я обзе лудешки порив да хукне подире му. Отвори прозореца, надвеси се навън и тихичко извика:
— Ей, Джон, мили, Джон, върни се, не излизай!
Нощта бе облачна и тя не виждаше далеч в тъмата, ала както чакаше, стори й се, че чува лек, приглушен шум, сякаш някой пристъпва на пръсти сред овошките в градината. Сепна се уплашено и бързо затвори прозореца. Треперяща от вълнение, цял час се разхожда из стаята и когато силите й да чака се свършиха, промъкна се в коридора и се спусна надолу в малката, прилична на килерче стаичка до стълбите, която имаше врата и откъм гостната.
Луиз бе решена да осъществи дръзкото деяние, което седмици наред не й даваше покой. Бе сигурна, че Джон Харди се е притаил под прозореца й в градината и се готвеше да го свари там и да му каже, че иска да я прегърне, да я подържи в ръце, да й разкаже своите мисли и мечти, тя да сподели своите мисли и копнежи.
— В тъмното ще е по-лесно да се признаят някои неща — шепнеше си тя, докато стоеше в тъмното килерче и пипнешком търсеше другата врата.
Изведнъж Луиз осъзна, че не е сама в къщата. В гостната, от другата страна на вратата, мъжки глас тихо заговори и вратата се открехна. Луиз едва успя да се шмугне в тясната ниша под стълбата, когато Мери Харди и нейният момък влязоха в тъмното малко килерче.
Луиз седя на пода в непрогледния мрак цял час и попиваше всичко. Без думи Мери Харди и приятелят й, дошъл да прекара вечерта с нея, разкриха пред селското девойче тайнството между мъжа и жената. Свела
