ниско глава, Луиз се сви на малка топка и не помръдна. Струваше й се, че по чудатата воля на боговете Мери Харди бе дарена с дар богат й недоумяваше срещу какво толкова протестира, макар да бе по-голяма от нея.
Младият мъж взе Мери в прегръдките си и започна да я целува. Тя се кикотеше и съпротивляваше, а той я притискаше още по-силно. Цял час продължи боричкането помежду им и после се върнаха в гостната, а Луиз припна нагоре по стълбите. Бе стигнала вратата на стаята си, когато чу Хариет да казва на сестра си:
— Надявам се, не сте вдигали много шум. Не бива да смущавате оная мишка, заровена в уроците си!
Луиз написа до Джон Харди бележчица и късно през нощта, когато в къщата всички спяха, се спусна надолу и я пъхна под вратата му. Боеше се, че не го ли направи веднага, смелостта ще я напусне. В бележката бе опитала да изрази съвсем точно какво иска:
Искам някой да ме обича и някого аз да обичам. Ако си отреден за мен, ела нощем в градината и дай знак под прозореца ми. Аз лесно ще пропълзя над бараката и ще сляза при теб. Все за това мисля и ако наистина ще идваш, не се бави.
Доста дълго Луиз не знаеше как ще завърши дръзкият й опит да си осигури любим. Донякъде не бе наясно със себе си — иска ли го или не. На моменти й се струваше, че да те притиснат и целунат — това е цялото тайнство на живота, но после я завладяваше друг импулс и тя се дръпваше уплашена. Облада я отколешната женска страст да бъде обладана, ала представите й за живота бяха така смътни, та й се струваше, че само ако Джон Харди докосне ръката й, ще й бъде достатъчно. Чудеше се дали той тъкмо това ще разбере. На следващия ден по време на вечерята, докато Албърт Харди говореше, а двете сестри си шушукаха и се кискаха, Луиз не вдигна очи към Джон, гледаше само в масата и скоро-скоро се измъкна. Вечерта излезе вън от къщи и се прибра чак когато бе сигурна, че Джон вече е качил дървата в стаята й. След като няколко нощи поред се ослушваше напрегнато и не чу никакъв зов откъм мрака на овощната градина, Луиз едва не се поболя от мъка и реши, че няма начин да разруши стената, която я отделя от радостите на живота.
Накрая, един понеделник вечерта — две-три седмици след като бе написала бележката — Джон Харди се появя на уреченото място. Луиз окончателно се бе простила с мисълта, че той ще откликне и доста дълго въобще не чуваше зова му откъм овощната градина. Предишния петък, когато един от ратаите дойде да я откара във фермата, необясним порив я тласна да извърши нещо, което после я стъписа, и сега, когато Джон Харди стоеше под прозореца и настоятелно и тихо зовеше името й в мрака, тя се разхождаше из стаята и се чудеше какъв бе оня порив, подбудил я да извърши такава щуротия.
Ратайчето, младо момче с черни къдрави коси, бе дошло да я вземе по-късно и пътуваха за фермата по тъмно. Луиз, чието съзнание бе изпълнено с мисли по Джон Харди, се опита да поведе разговор, но момчето се смути и не продума нищо. Спомени от самотното й детство нахлуха в главата й и с пронизваща болка тя си даде сметка за новата, мъчителна самота, която я обгръщаше напоследък.
— Мразя всички — крясна ненадейно Луиз и се впусна в такава тирада, че подплаши спътника си. — Мразя баща си, мразя и стария Харди — яростно заяви тя. — Уча се в градското училище, но и това ми е противно!
Ала Луиз още повече подплаши ратайчето, като се извърна и облегна лице на рамото му. Смътно се надяваше, че както онзи младеж прегръщаше Мери в тъмното килерче, и момчето ще я притисне в ръце и ще я целуне, но нищо подобно — момчето изпадна в паника. Зашиба кончето с камшика си и заподсвирква с уста:
— Май пътят е неравен, а? — гласно изломоти той. Ала Луиз така се разлюти, че като се пресегна, грабна шапката му и я запокити на пътя. Когато момчето скокна от каручката, за да си я вдигне, Луиз не го дочака, продължи напред и го остави пеша да бие пътя до фермата.
Луиз Бентли прие Джон Харди за свой любовник. Не към това се стремеше тя, но младежът така бе изтълкувал постъпката й, а Луиз бе толкова жадна да постигне онова, другото, че не оказа никакъв отпор. А когато след няколко месеца и двамата се изплашиха, че тя е на път да стане майка, отидоха една вечер в околийската община и се ожениха. Живяха известно време у Хардиви, а после си взеха своя къща. Цяла година Луиз се мъчеше да накара съпруга си да проумее онзи смътен и неуловим глад, който я бе тласнал да напише бележката и който все още оставаше неуталожен. Стотици пъти тя пропълзяваше в прегръдките му и се опитваше да му обясни, ала напусто. Той признаваше само собствените си представи за любовта между мъжа и жената, затова не я слушаше, а почваше да целува устните й. Това още повече я притесняваше и накрая тя пожела повече да не я целува. Не знаеше какво иска.
Ала когато тревогата, подмамила ги да се оженят, излезе фалшива, Луиз изпадна в бяс и му наговори горчиви и обидни неща. След време се роди синът им Дейвид, ала тя не можеше да го кърми, пък и не знаеше иска ли това дете или не. Понякога стоеше при него в стаята по цял ден, обикаляше го, от време на време се примъкваше близо и го докосваше нежно с пръсти, но имаше и дни, когато не искаше нито да зърне, нито да доближи до оня дребен къс човешка плът, който бе влязъл в дома й. Случеше ли се Джон Харди да я упрекне, че е жестока към детето, тя се изсмиваше.
— Ха, мъжка рожба е, каквото и да стане, ще си постигне своето — озъбваше се тя. — Виж, ако бе женска рожба, няма на света нещо, което не бих направила за нея.
Част четвърта
Когато Дейвид Харди израсна високо петнайсетгодишно момче, той — също като майка си — преживя нещо необичайно, което цялостно промени насоката на живота му, изтръгна го от спокойното кътче и го запрати право в широкия свят. Черупката от обстоятелства около него се разпука и той бе принуден сам да се втурне в живота. Махна се от Уайнсбърг и повече никой не го видя. След като се затри, майка му и дядо му се поминаха, а баща му много забогатя. Хвърли страшно много пари, за да открие сина си, но това не влиза в сегашния ни разказ.
Всичко стана в късна есен на една необикновена година за именията на Бентли. Реколтата навсякъде бе щедра. Пролетта Джеси бе закупил част от дългата ивица мочурлива черна земя по поречието на Уайн Крийк. Купи я евтино, но хвърли маса пари да я облагороди. Трябваше да се прокопаят грамадни канавки, да се укрепят с хиляди плочи. При тия разходи фермерите от съседните имения поклащаха неодобрително глава. Някои се подсмиваха, надяваха се Джеси здравата да се провали в това начинание, но старецът си гледаше работата и не обелваше дума.
След като отводни земята, насади я със зеле и лук и съседите отново се разсмяха. Ала реколтата излезе пребогата и донесе грамадна печалба. Така за една година Джеси изкара достатъчно, за да покрие разходите по култивирането на почвата и му остана да закупи нови земи. Той ликуваше и не можеше да скрие радостта си. За първи път, откакто бе станал господар на именията, той вървеше сред работниците си със сияйно лице.
Джеси закупи доста нови машини, за да плаща по-малко за ръчен труд, както и всички останали ниви от ивицата черна плодородна мочурлива земя. Един ден отиде в Уайнсбърг и купи велосипед и нови дрехи за Дейвид, а на двете си сестри даде пари да заминат на църковен събор в Клийвланд, Охайо.
Есента, когато настъпиха студовете и дърветата в гората покрай Уайн Крийк станаха златистокафяви, всеки миг, незает с училище, Дейвид прекарваше навън. Сам или с други момчета отиваше подиробед в гората да събира лешници и орехи. Връстниците му, повечето синове на труженици от фермите на Бентли, носеха пушки и ходеха да стрелят зайци и катерички, но Дейвид не отиваше с тях. Беше си направил прашка от ластик и дървен чатал и ходеше сам за орехи. Докато бродеше из гората, в главата му минаваха какви ли не мисли. Усещаше, че вече е почти мъж, питаше се какво ще излезе от него, ала преди да намери отговор, мислите му отлитаха в друга посока и той пак си оставаше хлапе. Един ден уби катеричка — беше стъпила на ниските клони на едно дърво и писукаше срещу него. Стисна я и побягна към къщи с нея. Една от сестрите
