избуялите синапени бурени и като се покачи по дъсчената ограда, жадно загледа пътя към града. Постоя малко така, като потъркваше длани и шареше с очи ту нагоре, ту надолу по пътя, но после го налегна някакъв страх, хукна обратно към къщи и пак закрачи по чардака.
Уинг Бидълбаум, който от двайсет години бе загадката на града, в присъствието на Джордж Уилард сякаш се отърсваше от своята боязливост, мъглявата му особа изплуваше над морето от съмнения и поглеждаше на света с нормални очи. Когато младият репортер бе до него, той дори се осмеляваше да мине посред бял ден по Мейн Стрийт, а друг път, крачейки неспирно по разнебитения чардак, възбудено разказваше нещо. Гласът му, иначе плах и треперящ, тогава ставаше остър и звучен. Приведената му фигура се изопваше. Както рибата се изплъзва от ръцете на рибаря и с гъвкава извивка скача обратно в потока, така и Бидълбаум, безмълвният, ставаше разговорлив, мъчейки се да облече в слова всички мисли, трупали се в главата му през дългите години на мълчание.
Уинг Бидълбаум говореше много с ръце. Изразителните, източени пръсти, вечно неспокойни, вечно търсещи убежище в джобовете или зад гърба му, в такива моменти се овладяваха и ставаха лостове на неговия разговорен механизъм.
Историята за Уинг Бидълбаум е история за ръцете му. Техните неуморни движения — като плясък на крилете на затворена в кафез птица — му донесоха това прозвище1. Приумица на някой неразкрит поет от градчето. Тия ръце будеха страх у притежателя им. Все му се щеше да ги скрие и се взираше с почуда в спокойните, неизразителни ръце на другите, които работеха редом с него из полето или караха сънлив впряг из междуселските пътища.
Когато говореше на Джордж Уилард, Уинг Бидълбаум стискаше ръце в пестници и думкаше с тях по масата или по стените на къщичката си. Това действие го караше да се чувства по-освободен. Ако го обземеше желанието да разказва, когато двамата се разхождаха из полето, Уинг изнамираше я някой дънер, я връхната греда на ограда и като блъскаше по тях с юмруци, заговаряше с подновена непринуденост.
Историята на ръцете на Уинг Бидълбаум сама по себе си заслужава цяла книга. Поднесена със съчувствие, тя би отприщила много необичайни и красиви черти у свитите и сковани хора. Ала това е тема за поет. В Уайнсбърг тези ръце правеха впечатление само с неспирната си пъргавост. Уинг понякога набираше с тези ръце повече от сто и четиридесет кварти2 ягоди на ден. Тези ръце го отличаваха от другите, те станаха неговата гордост и слава. Ала същевременно те правеха още по-гротескна и без това гротескната му и неуловима същност. Градчето Уайнсбърг се гордееше с ръцете на Уинг Бидълбаум по същия начин, по който се гордееше с новата къща на банкера Уайт, изградена от масивен камък, и с дорестия жребец на Уесли Мойър — Тони Тип, победител на две мили тръс в есенните надбягвания в Клийвланд.
На Джордж Уилард неведнъж му се искаше да го разпита за тия ръце. Понякога го завладяваше непреодолимо любопитство. Усещаше, че трябва да има причина за неестествената им подвижност, както и за непонятната склонност на притежателя им да ги крие, но само растящото уважение към Уинг Бидълбаум го възпираше да не изтърси някой от въпросите, които напираха в съзнанието му.
Веднъж дори едва не го запита. Бе летен следобед, двамата се разхождаха из полето и спряха да поседнат на затревената рътлина. През целия следобед Уинг Бидълбаум бе говорил с необичайно въодушевление. По едно време бе спрял край една ограда и удряйки по нея като огромен кълвач, разпалено взе да упреква Джордж Уилард, задето твърде много се влияе от хората наоколо.
— Ти се съсипваш така — викаше той. — По̀ ти приляга да си сам и да мечтаеш, а се боиш от мечтите. Искаш да си досущ като останалите в градчето. Слушаш ги, че дърдорят, и ти по техния акъл.
На затревената рътлина Уинг Бидълбаум отново се опита да му втълпи идеята си. Гласът му стана мек, отдаден на спомени, и като отрони доволна въздишка, Уинг се впусна в безконечен, несвързан монолог, сякаш бе потънал в дълбок сън.
От тоя сън Уинг Бидълбаум нарисува пред Джордж Уилард картина. В нея хората живееха в някакъв пасторален златен век. Откъм безбрежните зелени нивя идеха стройни млади мъже, някои пешком, други — яхнали коне. Прииждаха на тълпи тия млади мъже и се сбираха в нозете на стареца, който седеше под едно дърво в малка градина, и слушаха приказките му.
Уинг Бидълбаум съвсем се прехласна в разказа. По едно време дори забрави ръцете си. Бавно те се прокраднаха напред и легнаха кротко връз раменете на Джордж Уилард. Някаква нова и дръзка нотка зазвуча в гласа му.
— Помъчи се да забравиш всичко, което знаеш — говореше старият човек. — Научи се да мечтаеш. И от този момент нататък ще затвориш уши за хорските врясъци наоколо.
Уинг Бидълбаум замлъкна и се вгледа продължително и настойчиво в Джордж Уилард. Очите му горяха. Повдигна отново ръце да погали момчето и мигом сянка на ужас пробяга по лицето му.
Тялото му конвулсивно се сгърчи, Уинг Бидълбаум скокна на крака и напъха ръце дълбоко в джобовете. Сълзи овлажниха очите му.
— Трябва да се прибирам. Не мога повече да си приказвам с тебе — разстроено рече той.
Без да извърне назад глава, старецът заслиза бързешком по склона и прекоси ливадата, оставяйки на зеления рид Джордж Уилард в недоумение и уплаха. Тръпки полазиха по тялото му, после се надигна и пое сам пътя към града.
— Няма да го питам за ръцете му — мислеше си той, потресен от спомена за ужаса в очите на стария човечец. — Нещо не е в ред, но не ми трябва да знам какво е. Все пак има някаква връзка между ръцете му и тоя страх от мен и от другите.
И Джордж Уилард беше прав. Нека хвърлим бегъл поглед към историята на тия ръце. Ще ми се да вярвам, че разказът за тях ще събуди у някого поета и ще го накара да възпее неведомото чудо на въздействието им, защото тия ръце бяха не друго, а развени знамена на надеждата.
На младини Уинг Бидълбаум бил учител в някакъв град из Пенсилвания. Тогава го познавали не като Уинг Бидълбаум, а с по-малко звучното име Адолф Майърс. Всички момчета в училището обичали Адолф Майърс.
Адолф Майърс бил предопределен от природата за учител на младите. Бил от ония толкова рядко срещани, недоразбрани люде, дето умеят да владеят с кротка властност, която в очите на другите минава за симпатична слабост. Отношението на тия хора към поверените им ученици не се отличава от любовта, на която са способни най-изтънчените жени.
Ала това е грубо казано. Поетическа дарба е нужна тук. Адолф Майърс се разхождал със своите ученици или пък седели на училищните стъпала и разговаряли до здрач, потънали в някакъв сън. От време на време ръцете му се протягали, докосвали ласкаво раменете на момчетата или прокарвали пръсти през разрешените им коси. Когато говорел, гласът му ставал мелодичен и мек. И в него се долавяла ласка. С глас и с ръце, с потупване по рамото или погалване на нечия коса учителят се мъчел да вдъхне в младите души на своите ученици любовта към мечтанието. А чрез гальовността на своите пръсти той давал израз на своята душа. Бил от хората, чиято съзидателна сила е някак разлята, несъсредоточена. А при нежния допир на ръцете му несигурността и недоверието се изпарявали от главите на момчетата и те също се отдавали на приказно мечтание.
Ала дошла и трагедията. Едно малоумно момче от училището се увлякло по младия учител. Нощем в леглото му се привиждали невъобразими неща, а на заранта то предавало съновиденията си за истина. Грозни, злонамерени хули се сипели от хлевоустия хлапак. Пенсилванското градче потръпнало в погнуса. Сега мъглявите, скрити опасения относно личността на учителя Адолф Майърс в съзнанието на гражданите прераснали в убеденост.
Трагичната развръзка не закъсняла. Измъквали треперящите хлапаци от леглото и ги подлагали на разпит. „Той слагаше ръка на рамото ми“ — казвал един. „Той често си играеше с косите ми“ — прибавял друг. Един следобед Хенри Брадфорд, съдържателят на градската пивница, се изправил пред вратата на училището. Повикал учителя на двора и взел да го налага с юмруци. Колкото по-необуздано грубите му ръце се стоварвали върху недоумяващото лице на изплашения учител, толкова по-невъздържана ставала яростта му. Ужасени и стъписани, децата се разпищели и разбягали като подплашени буболечки.
— Ще те науча аз тебе, да пускаш ръце на сина ми, звяр мръсен! — боботел кръчмарят и уморен да удря, взел да рита учителя по двора.
Същата нощ Адолф Майърс бил прогонен от пенсилванското градче. Десетина души с фенери в ръка застанали пред вратата на къщата, дето живеел самотният учител, и му наредили да се облече и излезе
