навън. Валяло дъжд, един от мъжете държал въже. Били тръгнали да го бесят, ала нещо във фигурата му, толкова дребна, крехка и жалостива, трогнало сърцата им и го пуснали да избяга. Когато се втурнал напред в мрака, те съжалили за проявената слабост и хукнали да го догонят, като ругаели и запращали тояги и буци хал по дребния човечец, който виел и бягал все по-бързо в нощта.
Двадесет години вече Адолф Майърс живееше самотно в Уайнсбърг. Бе едва на четиридесет, а имаше вид на шестдесет и пет годишен старец. Името Бидълбаум си присвоил — прочел го върху някакви сандъци на товарна гара, когато прекосявал бързешком едно охайско градче. Имаше леля в Уайнсбърг, старица с почернели зъби, която отглеждаше пилци, и живя с нея, додето тя се помина. Боледува цяла година след случката в Пенсилвания и когато се възстанови, стана надничар по нивите, вървеше плахо и все се мъчеше да скрие някъде ръцете си. И макар да не съзнаваше точно какво се бе случило, някакво чувство му подсказваше, че причината за всичко е в ръцете. Бащите на учениците му все ръцете му споменаваха.
— С тия ръце пипай себе си! — бе изревал кръчмарят, побеснял от гняв из училищния двор.
Уинг Бидълбаум продължаваше да крачи по чардака на къщичката край клисурата, докато слънцето се скри и пътят отвъд полето се изгуби в сивкавия сумрак на сенките. После влезе вътре, отряза си филийки хляб и ги намаза с мед. А когато заглъхна грохотът на вечерния влак, който откарваше вагоните с набраните през деня ягоди, и отново над лятната нощ се възцари тишина, той излезе и пак закрачи по чардака. Не виждаше в тъмното ръцете си и постепенно те се успокоиха. И макар още да му бе мъчно за изчезналата близост с младежа, посредника, чрез когото той даваше израз на своята любов към хората, тази мъка стана част от неговата самота и вечно очакване. Запали лампата, изми няколкото чинии, останали след оскъдната вечеря, и като разпъна походното легло пред стъклената врата, която водеше към чардака, взе да се съблича за сън. Две-три трохички хляб бяха попадали по чисто измития под около масата. Уинг Бидълбаум сложи лампата върху ниско столче, наведе се да събере трохичките и ги пъхна в устата си с невероятна пъргавина. В яркото светлинно петно под масата коленичилата фигура приличаше на духовник, сведен в молитва. Нервно потръпващите изразителни пръсти, които ту се мярваха, ту се скриваха от примигващия пламък, можеха лесно да се сбъркат с пръстите на фанатичен набожник, който десетилетия наред прехвърля сръчно своята броеница.
Хартиени топчета
Той бе стар човек с побеляла брада, месест нос и големи ръце. Далеч преди да се познаваме с него, бил доктор, впрягал крантав бял кон и обикалял от къща на къща улиците на Уайнсбърг. След време се оженил за девойка с много пари. От покойния си баща тя наследила богата и просторна ферма. Девойката била кротка, стройна, мургава и мнозина я намирали за красива. Всички в Уайнсбърг недоумявали защо се омъжила за доктора. Година след сватбата тя се поминала.
Кокалчетата по ръцете на доктора бяха страхотно едри и изпъкнали. Свиеше ли шепи, те заприличваха на купчина небоядисани дървени топчета, големи колкото орехи, нанизани на тел. Пушеше лула от царевичен кочан и след смъртта на жена си по цял ден висеше в кабинета край потъналия в паяжини прозорец. Никога не отваряше този прозорец. Опита само веднъж, в зноен августовски ден, ала прозорецът беше клеясал и сетне съвсем забрави за него.
Градчето бе вече забравило за съществуването на стареца, ала в душата си доктор Рийфи съхраняваше кълновете на нещо прекрасно. Потънал в спарения въздух на своя кабинет, разположен над текстилния магазин „Париж“ в Хефнъровата сграда, той неспирно се трудеше — създаваше нещо, което после сам разрушаваше. Градеше малки пирамиди от истини, после с един замах ги срутваше, за да използва пак тия истини и построи нови пирамиди.
Доктор Рийфи бе висок мъж и носеше един и същ костюм вече от десетина години. Ръкавите се бяха оръфали и по лактите и по коленете прозираха дупчици. В кабинета си навличаше ленен халат с великански джобове, където непрекъснато тъпчете разни хартийки. След седмици тия хартийки се превръщаха в твърди топчета и когато джобовете се препълнеха, той ги изтърсваше на пода. За десет години се бе сприятелил с един-единствен човек, пак старец, на име Джон Спаниард, който имаше разсадник за овошки. Понякога, когато бе в игриво настроение, доктор Рийфи загребваше от джобовете си шепа хартиени топчета и ги захвърляше по овощаря.
— Абе я върви по дяволите, глупав и сантиментален дядка! — викваше той, като се тресеше от смях.
Съдбата на доктор Рийфи и любовта му с високата мургава девойка, която после му бе станала невяста и му бе оставила всичките си пари, представляват доста любопитна история. Тя носи прелестния аромат на дребничките, сгърчени ябълки, които растат из градините на Уайнсбърг. Есенес човек крачи из тия ябълкови градини, а земята под нозете му е вкоравена от студ. Берачите вече са обрали всичкия плод. Подредени в качета, плодовете са заминали по големите градове, където ще ги ядат в апартаменти, пълни с книги, списания, мебели и хора. Тук-таме по дърветата берачите са изоставили някоя и друга уродлива ябълка. Тъкмо тия ябълки напомнят кокалчетата по ръцете на доктор Рийфи. Захапеш ли от тия ябълки, ще усетиш всичката им прелест. В малката месеста част отстрани се е сбрала дивна сладост. И тогава припваш от дърво на дърво по скованата от мраз земя и обираш тия уродливи, сгърчени плодове и тъпчеш с тях джобовете си. Малко са хората, дето знаят сладостта на сгърчените ябълки.
Момичето и доктор Рийфи започнали своята любов в един летен следобед. Тогава той бил на четиридесет и пет и вече имал обичая да пълни джобовете си с хартийки, които превръщал на малки твърди топчета и сетне изхвърлял. Тоя навик добил, додето седял в двуколката, теглена от крантавото бяло конче, и бавно се тътрел по извънградските пътища. На хартийките били записани мисли, краят на някои мисли, началото на други.
Една по една мислите се раждали в съзнанието на доктора. От многото мисли той си съграждал истина, която нараствала в главата му до гигантски размери. Тази истина забулвала света като в облак. Превръщала се в заплаха, а после бавно избледнявала и малките мисли започвали да щъкат отново.
Високата мургава девойка потърсила съвета на доктор Рийфи, защото била заченала и тръпнела в страх. Изпаднала в това положение поради низ от обстоятелства, сами по себе си любопитни.
След смъртта на родителите си наследила акри плодородна земя и по петите й се занизала върволица от обожатели. Цели две години почти нямало ден да не посрещне някой кандидат. С изключение на двамина, всички си приличали. Все й говорели за пламъка в сърцата си, но и в гласа, и в очите им се долавяло някакво пресилено настървение. Двамата кандидати, дето се различавали от другите, се различавали и помежду си. Единият, синът на златаря в Уайнсбърг, строен младеж с бели ръце, й говорел за моминската непорочност. Щом отивал при нея, само за това приказвал. Другият, тъмнокос момък с големи уши, и дума не обелвал, но все гледал да я замъкне на тъмно и да я нацелува.
Известно време високата мургава девойка мислела, че ще се омъжи за сина на златаря. Часове наред седяла мълчаливо край него и слушала думите му, но изведнъж нещо взело да я плаши. Сторило й се, че зад словата за девиче целомъдрие се крие сласт, по-страхотна, отколкото у всички останали. Понякога дори й се струвало, че докато говори, ръцете му пълзят по снагата й. Взела да си го представя как я опипва и мачка в белите си ръце и как похотливо я оглежда. Нощем го сънувала, че хапе снагата й и лиги се стичат от устата му. Тоя сън й се явил три пъти и после заченала от другия, оня, дето все мълчал, ала в миг на страст наистина я захапал по рамото, та дни наред следите от зъбите му не можели да се изличат.
След като високата мургава девойка се запознала е доктор Рийфи, изпитала желание никога да не си отиде от него. Една сутрин влязла в кабинета му и преди да продума, той сякаш знаел какво се било случило.
В кабинета на доктора имало пациентка, съпругата на книжаря в Уайнсбърг. Като всички едновремешни провинциални доктори, доктор Рийфи вадел и зъби и жената в кабинета, притиснала кърпичка към уста, чакала и стенела. Мъжът и също бил там и когато докторът изтръгнал зъба, двамата извикали и кръв шурнала по бялата рокля на жената. Високата мургава девойка въобще не погледнала към тях. Когато жената и мъжът си отишли, докторът се засмял:
— Ще ви поразходя с двуколката из околността — казал той.
Седмици наред високата мургава девойка и докторът били заедно почти всеки ден. Състоянието, което я довело при него, прераснало в заболяване, ала тя вече заприличала на човек, открил сладостта на уродливите, сгърчени ябълки и не можела да си представи, че ще хареса съвършените закръглени плодове,
