Краят на западната цивилизация

З. К: фискалната политика е по-резултатна и по-предвидима от монетарната.

М: фискалната политика е относително импотентна поради изтласкващия ефект.

4. К: Целенасочената макрополитика има по-голяма вероятност да води икономиката към стабилизация, отколкото фиксираните правила.

М: Към стабилност водят по-вероятно фиксираните монетарни правила, отколкото целенасочената (дискреционна) макроикономика.

5. К: Влиянието на монетарната политика се пренася върху икономиката индиректно, посредством лихвения процент.

М: Монетарната политика упражнява пряко влияние върху търсенето на стоки и услуги.

6. К: фискалната политика упражнява непосредствено влияние върху икономиката посредством разходните потоци.

М: Влиянието на фискалната политика върху икономиката се пренася индиректно, посредством лихвения процент и скоростта на паричното обращение.

Двата подхода имат еднаква крайна цел: печалбата. Човекът, неговото оцеляване и битие не са предмет на макроикономиката — за нея съществуват само продавачи и купувачи.

Идеалните участници в икономическата игра са хора, изчисляващи печалбите и загубите (активите и пасивите) и нищо друго. „Другото“ е в сферата на идеологията-пропаганда и е бизнес на други професионалисти-манипулатори, които „промиват мозъците“ на широката публика. Понеже самият Фридман признава: „Никое общество не е стабилно, ако му липсва един основен комплекс от ценностни съждения, приемани несъзнателно от по-голямата част от обществото. Някои ключови институции трябва да бъдат признати за «абсолютни», а не само за инструментални“ [13].

Д. Готие и Дж. Бюкенан, позовавайки се на Т. Хобс, достигат до извода, че „homo oekonomicus е фактическият и същностен елемент на човешкия характер… Това е чертата, която прави човешкото поведение разбираемо и прозрачно…“ [13].

Според Е. Бърк, светът и пазарът в частност са управлявани от божествен закон и затова бунтът срещу този закон в името на протекционистки реформи трябва да се смята за кощунствен акт на противопоставяне на Бога и на реда, който той е създал. [13].

За Ейн Ранд „капитализмът е единствената система, опряна на обективната теория на ценностите“. „Пазарните механизми са приложими към стоките, но също и към хората, чувствата, мислите, преживяванията и убежденията“. „Капитализмът е идеал. Безсмислени са споровете как да бъде реформиран и модифициран, защото той самият, в своя чист вид, е норма сам по себе си…“. „За чест на човечеството се появи… страната на парите — нямам по-силна и по-достойна дума, за да изразя преклонението си пред Америка, защото това означава страна на разума, справедливостта, свободата, производството и постиженията“ [13].

Л. фон Мизес пише, че „свободният пазар е единствено възможният постулат на рационалистичната методология, основана на твърдението за непроменливостта и еднородността на човешкия разум“ [13].

Апологетиката може да бъде продължена. Идеологията-пропаганда, преминаваща в религия, „покрива“ и „учени“, и „прости“ хора и не оставя пространство за други мнения.

II. Днес капитализмът е невъзможен

Както стана ясно от предишната глава, „капитализмът е социално-икономическа система, чийто основен механизъм е ориентиран към производството на стоки чрез рационално пресмятане на стойност и цена и към последователно натрупване на капитал за целите на нови капиталовложения“ (Д. Бел) [2].

След разделението на труда пазар е съществувал винаги — хората са продавали или разменяли излишеците на своята продукция, която не са в състояние да изконсумират лично. При капитализма за пръв път всички стоки се произвеждат само за продажба с цел реализиране на печалба.

1. Отклонения от „чистия“ капитализъм

„Бащата“ на западногерманското икономическо чудо през 50-те години Лудвиг Ерхард дава следните „предписания“ [8]:

Средство за всяко благосъстояние е конкуренцията. Картелите трябва да бъдат забранени. Предприемачът отговаря за своето предприятие, но за икономическата политика трябва да отговаря държавата. Една предприемаческа, но планова и принудителна по своята същност икономика е не по-малко порочна от административната принудителна икономика. Законодателят е длъжен да отстранява факторите, които смущават нормалното развитие на пазара. Инфлацията е напълно неморално пазарно средство, кражба срещу собствения народ; тя никога не ни връхлита като природно бедствие или като трагична небрежност, а винаги е предизвикана от лекомислие и престъпна политика. Не бива да се залага на допотопния либерализъм от времето на английската промишлена революция.

Подчертаните текстове противоречат на „чистия“ (либерален) капитализъм (laissez faire) или пък днес се прави тъкмо обратното на „предписанията“.

След Втората световна война (в повечето страни и преди това) „чист“ капитализъм е невъзможен. Под натиска на пазарната стихия цялата икономика би рухнала, а оцеляването на повечето хора би станало проблематично. Затова непрекъснато са правени „подобрения“, които отклоняват обществената система от laissez faire.

„Фундаментален политически акт от втората половина на XX век е разширяването на държавно регулираните икономики. Тяхното развитие е отговор на необходимостта най-напред да се спаси системата от криза, по-късно той е отклик на военната промишленост и най-накрая като следствие от стратегическата роля на фискалната политика, която засяга равнището на спестяване и моделите на инвестиране“. „Там, където държавните разходи приближават 40% от брутния национален продукт, какъвто в общи линии е случаят със САЩ, или пък надхвърлят 50%, като например скандинавските страни, главен политически проблем става разпределението на парите и данъчното облагане“ (Д. Бел.) [2].

След голямата депресия от 1929–1932 „посоката на движение на икономиката става основна задача на държавата. Държавното спестяване контролира равнището на икономическа активност; данъчната и монетарната политика направляват темповете на инвестиране; трансферът на плащанията осъществява частично преразпределяне на доходите посредством социално осигуряване, субсидии и т.н.“. „Главната разпределителна сила сега (1986) е по-скоро политическа, отколкото икономическа“ [2]. Така поне е на теория, според официалната макроикономика.

„САЩ не са абсолютно капиталистическо общество. Подобна система не би могла да съществува дълго време… Гешефтите, аферите и бизнесът се нуждаят от интервенцията на държавата в икономиката, поне за регулиране на пазарите в защита на интересите им с други (непазарни) средства. Те изискват и използуването на насилие на международната арена…, наред с услугите, които държавата прави на осигурените и привилегированите“ (Н. Чомски) [28].

„Услугите“, които държавата прави на капиталистите (най-вече на корпорациите), най-често са в областта на високите технологии. В САЩ това става чрез Пентагона в полза на военно-промишления комплекс (ВПК). Изследванията и разработките се субсидират от бюджета (т.е. от всички данъкоплатци), а след това готовият продукт се предава за масово производство на частните фирми (т.е. печалбите са частни). По този начин са създадени компютрите, редица микробиологични продукти, ядрената енергетика…, плюс всички видове оръжия [28, 29, 34, 35].

Когато някоя голяма фирма се изправи пред фалит, държавата се намесва пряко. Национализира несъстоятелната Continental Illinois Bank and Trust срещу добро заплащане. Дарява 2 милиарда долара на агонизиращата автомобилна компания Crysler. Похарчва милиарди долари за изплащане на дълговете на Savings and Loans. Редовно субсидира самолетостроителните компании (иначе те ще бъдат губещи) [29].