Краят на западната цивилизация

Правилото е: обществени разходи, частни печалби.

Всички днешни индустриализирани страни (от Първия свят) са постигнали икономическите си успехи чрез жесток протекционизъм и замяна на вносните суровини и други продукти с местни. Особено свиреп е бил протекционизмът в Англия преди 1850 и след 1930 (пълна забрана за внос на различни видове изделия, забрана на чужди кораби да посещават английски пристанища…). Примерът е последван от всички страни от днешния Първи свят. „Свободна търговия“ при „отворени врати“, т.е. либерализъм, си е разрешавала само страна, която в дадения момент е икономически най-силна. При наличието на колонии, където цените на наемния труд и на суровините се диктуват от метрополията, вносът на суровини е без ограничения. Страните от Първия свят и днес прилагат конюнктурно либерализъм (за производствата, в които са силни) и протекционизъм (за производствата, в които не са конкурентоспособни). Либерална пазарна икономика в слаборазвита страна е равносилна на самоубийство.

Протекция може да се осъществява и чрез дотиране (субсидиране) от държавата на определен вид производства. Тази форма на протекционизъм широко се прилага в страните от Европейския съюз. Обикновено САЩ защитават своето превъзходство чрез високи мита и непазарни методи.

Съществуват страни, които са успели да се индустриализират в пълно нарушение на „официалната“ (либерална) макроикономика. Най-фрапиращ пример е Япония.

Там държавата определя икономическата политика във всеки ресор (бранш) на икономиката при усилен протекционизъм, въвежда строга дисциплина на капитала и работната ръка, контролира цените, ограничава износа на капитали, субсидира новите индустрии, поощрява използуването на местни заместители на вносните продукти… Това е причина Чалмерс Джонсон да заяви, че Япония е „единствената комунистическа страна, която функционира“ [29]. „Японската икономика не следва западната логика, каквото и да вещаят западните прогнози и то по простата причина, че тя не е западна пазарна икономика“ (С. Хънтингтон) [27].

„Японският път“ е последван и от „малките тигри“ (Южна Корея, Тайван, Сингапур, Малайзия, Хонгконг), макар и с доста чужди инвестиции (главно американски). В този случай неудобството е, че при изтеглянето на (част от) чуждите капитали и повдигането на митническите бариери на търговските партньори (главно САЩ) икономиките на тези страни са готови да рухнат. Малайзия се „измъкна“ от рухване чрез „социалистически“ мероприятия, без помощта на МВФ.

Обществото не може да бъде пазар, дори поради факта, че е многофакторна система и не може да бъде „оразмерявано“ само по един фактор (печалбата), колкото и важен да е той. Това е в сила и за самата икономика. Икономиката трябва да „обслужва“ всички, а не само печалбите на богаташите. Пазарът е безотговорен (никой не е отговорен за пазарните стихии, както и за природните), а обществото изисква отговорни решения (лица, които да носят отговорност за взетите решения).

Според Адам Смит, принципите на икономическия либерализъм могат да дават благоприятни резултати, когато се прилагат, държейки сметка за основните права (интереси) на човека [29]. Тъкмо това не става никога.

Тук се проявява едно от основните противоречия на капитализма, изтъкнато от Маркс: обществения характер на производството и частния характер на присвояване (на печалбата).

2. Икономическият ужас

Условно може да бъде прието, че след 1970 капитализмът от промишлен се превръща в борсов, финансов, глобален, непромишлен, спекулативен… — всяка от тези характристики е справедлива. Това не означава, че не се произвеждат стоки и услуги. Произвеждат се, но се сменят акцентите на стремежа към печалба. Процесът е постепенен и 1970 е само един ориентир за него във времето.

Още Маркс и Енгелс [17] смятат, че глобализацията на икономиката е желана цел за капиталистите (те смятат това за положително явление). „Закъсняването“ й се дължи на липсата (преди) на технически средства за осъществяването й. Днес компютрите и телекомуникационните системи позволяват глобализирането на икономиката. И то се извършва.

За „обикновените хора“ последиците от това са ужасни. Затова говори Вивиан Форесте [37]:

„Днес безработните вече не са нещо временно и случайно и само в някои отрасли; те са изправени пред експлозивно разрастване, явление, подобно на приливни вълни, циклони и торнада, към които никой не се стреми, но и никой не може да им устои. Подвластни са на световната логика, която приема премахването на това, което се нарича труд, т.е. работни места“.

„Обаче — и това са жестоките ефекти на несъответствието — общественият и икономическият живот претендира, че се управлява от взаимодействия, основаващи се на труда, даже когато самият труд е изчезнал“.

„Погледнете свободния пазар, свободен да реализира печалби; погледнете социалните планове, които в действителност са осъществени [така], че да изхвърлят извън труда мъжете и жените (и го правят по възможно най-евтиния начин), лишавайки ги от прехрана, а понякога и от жилище“.

„Този свят, който по силата на кибернетиката и високите технологии живее при скоростта на мигновеност, свят където скоростта се слива с мигновеността в пространство, което не съдържа междини, е свят, където властвуват вездесъщността и едновременността“.

„Мнозинството от човешки същества вече не е нужно на малцинството, което формира икономиката и затова държи властта“.

„При демокрацията никой не ще се осмели да каже, че животът не е право или че множеството от живи хора е излишно за [днешните] изисквания. Но не може ли да дръзне да го каже при тоталитарен режим? Не са ли дръзнали вече? И не допускаме ли самите ние този принцип, докато го обсъждаме, когато гладът унищожава населението не толкова далече от нас, за да можем ние да продължим празника?“

„Частните транснационални икономически мрежи нарастващо доминират властта на държавите; далече от възможността да бъдат контролирани от страните, мрежите сами ги контролират и формират; всъщност, самите мрежи са някакъв вид нация. Нация без територия и правителствени институции, но нарастващо управляващи институциите и политиката на различни страни, често чрез влиятелни и забележителни организации като МВФ и Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР)“.

„Например частните икономически сили често имат контрол над националните дългове. В резултат на това, държавите зависят от тях и са под тяхната власт. Тези държави не се колебаят да превръщат дълговете на техните протектори в публични дългове, за които след това поемат отговорност. Тогава дълговете ще бъдат поети от гражданите, които не получават никаква компенсация в замяна на това. По ирония, дълговете на частния сектор, веднъж прехвърлени в публичния сектор, увеличават националния дълг с еквивалентно количество и след това поставят държавата под контрола на частната икономика“.

„Вековната традиция показва фундаментален принцип относно труда: без функция [в обществото] никой няма място в живота и никакъв видим достъп до него или поне до продължението му. Сега тези функции са изчезнали безвъзвратно…“

„Всичко това се нарича «обществено разпадане». Не социална несправедливост, или обществен скандал, или ад. Не: разпадане на обществото“.

„Толкова вярно е, че богатството на страната не е задължително да я направи процъфтяваща. То съставлява богатството на някои хора, само известна част от чиято собственост се намира там, или част от авоарите на националното финансово тяло. Всъщност, имотите принадлежат на съвсем различен вид организации от съвсем различен порядък, ръководени от лобитата на глобализацията. Богатството изтича само в икономиката, която е далече на светлинни години от официалната политика на дадена страна, както и от благоденствието и дори оцеляването на нейните жители“.

„Настоящата неолиберална система е достатъчно гъвкава и прозрачна, за да се приспособи към националните различия, но и достатъчно «глобализирана», за да ги ограничава прогресивно до състоянието на фолклор. Строг и тираничен, но разпръснат и труден за откриване и всепроникващ, новият необявен режим държи всички ключове на икономиката, която свежда до сферите на бизнеса, който пък кара бързината да поглъща всичко, което не принадлежи към тази сфера“.

„Господствуващите класи на частната икономика понякога са загубвали властта, но никога