Краят на западната цивилизация

За дилерите занимателната игра може би е поетична, но за предприемчивия буржоа тя е чиста печалба. За предприемчиви хора като Джордж Сорос и Роберт Максуел. А иначе това са нетрудови доходи. Понеже „труд“ означава съзнателна целенасочена дейност, свързана с произвеждането на всякакви блага. Тук не се създават никакви блага.

Най-добре се справят с този начин на ограбване на обществото корпорациите, особено транснационалните [1, 3, 26, 29, 34, 35]. „…смешно е да се говори за свобода в общество, доминирано от огромни корпорации“. „Те са тоталитарни институции — дават заповеди отгоре надолу…“, „…корпорациите са незаконни институции на тиранична власт с интелектуални корени вероятно във фашизма и болшевизма.“ Сорос „допуска наличието на пазарна система, което съвсем не е истина. Това, което е разпространено, е корпоративен меркантилизъм, който се подкрепя — и съдбоносно е свързан с нея — в голям мащаб от държавната власт“. На практика корпорациите са всесилни: те са вечни; могат едновременно да присъствуват на много места; не могат да бъдат вкарвани в затвора; нямат срам; не се интересуват от бъдещите поколения; интересуват се само от печалба; няма ограничения за размера им; могат да влияят върху политиката и да определят кое е престъпно и кое не е; могат да се комбинират; могат да създават филиали. Никой гражданин няма такива права и възможности (Р. Мокхибер, Р. Уейсман) [40]. Обратните твърдения са фалшиви митове.

Откъде се вземат истинските стойности (блага), които виртуалната „икономика“ „източва“? От тези, които ги произвеждат. Виртуалната „книжна“ икономика е узаконена от държавите форма на грабеж, осъществявана главно от транснационалните корпорации. Вследствие (не само) на нея, световната икономика е пред катастрофа. Н. Чомски пише [34]: „Така през 1970, преди премахването на системата от Бретон Ууд, която значеше регулиран обмен на валутите, около 90% от капитала в международния обмен бе действително икономически обвързан, обвързан с инвестиции и търговия, а 10% бяха спекулативни. През 1994, в последния доклад, който съм видял, имаше 95% спекулативен капитал и оттогава навярно е нарастнал. Това има необикновен ефект“.

„Ефектът наистина е необикновен. Тези числа вещаят световна икономическа катастрофа не за бъдещето, а за настоящето — катастрофата вече е настъпила и не може да бъде победена чрез борсови хитрини и изтънчени макроикономически модели в рамките на глобализацията. Днес всеки достатъчно голям спекулант, играейки с електронните пари (electronic money) и ценните книжа на 95-процентовата книжна икономика (paper economy), може да срине икономиката в даден отрасъл или дадена държава. Независимо от производствената организация, рентабилността и общата ефективност“ [1].

„Основен, обективен, вътрешно присъщ недостатък на капитализма е, че целта на икономиката (и на обществото като цяло) е единствено извличането на печалба (принадена стойност). Високият или ниският жизнен стандарт на хората е страничен резултата от главната цел, но самият резултата не е цел. Номинално, при «класическия» капитализъм, капиталистите са заинтересувани да има население с висока покупателна способност, защото то самото е обширен пазар. Реално всяка компания, преследвайки краткосрочни цели, е готова да намалява надниците и да увеличава работното време до възможните екстремуми, без да се интересува от последиците. Дори само това е достатъчно за перманентни кризисни флуктуации“ [1]. Във всички епохи от търговия и развлечения (развлекателна индустрия) се е печелело повече и по-бързо, отколкото от производство. Днес това е доведено до абсурд, особено във виртуалната „икономика“. Само че тази икономика тип „казино“ (casino economy) не произвежда принадена стойност и, вследствие на това, общите печалби намаляват.

Въпреки това, капиталистите и икономистите продължават да хитруват. „Големият икономист от Службата за околната среда на Световната банка Норман Дейли подчертава факта, че високият брой — и с постоянно нарастване — на безработни в Третия свят «ще задържи едно твърде голямо предлагане на работна ръка и ще попречи навсякъде по света да се предложат значително по-високи заплати». Към това се добавят репресията и терорът“ [29].

Налице е „възвръщане към по-ранни форми на екстензивна експлоатация (надомна работа, работа на договор, по-дълго работно време и пр.) и въвеждането на високоскоростни информационни системи“ (Дж. Петрас) [41 ]. „Екстензивната експлоатация“ съдържа повече ръчен (жив) труд и, следователно, дава повече принадена стойност.

Индустриализираните западни страни, стоящи зад своите компании, провеждат целенасочена политика на деиндустриализация на страните от Третия свят, включително и на тези от Източна Европа и бившия Съветски съюз — не бива да има конкуренти при подялбата на печалбите! „Югът (така означават Третия свят — б.а.) се оказа с определена роля за услуги: той трябва да доставя суровини, евтина работна ръка, пазари, перспективи за инвестиране, а по-късно и за изхвърляне на отпадъците в него“. „Съединените щати трябва да намерят средства за «упражняване на икономически натиск» върху страните, които не приемат своята роля на доставчици на «стратегически продукти и други суровини»“, се казва в доклад на Съвета за национална сигурност (М5С 48 от август 1949). А политическият съветник на държавния секретар на САЩ Лоренс Дуган се възмущава: „Латиноамериканците са убедени, че първите печеливши от развитието на ресурсите на една страна би трябвало да бъдат хората от тази страна. Напротив, позицията на САЩ е, че първите печеливши би трябвало да бъдат американските инвеститори… Не трябва да се отива към излишна промишлена експанзия, която би потъпкала американските интереси“ [29]. Според представите на американския елит, предназначението на света е да поема излишните капитали на американските инвеститори; последните трябва да изнасят цялата печалба у дома си.

Изнасянето на печалбите е „източване“ на национален доход от страната, приела чужди инвестиции. За въпросната страна остават само нископлатените „работни места“ и съсипаната икономика (през последните години „работни места“ е евфемизъм, използуван пред публиката вместо „печалби“, за скриване на действителното положение на нещата). За Запада „източването“ на Третия свят е един от основните източници на печалба и неговата роля непрекъснато нараства.

Подобен подход имат и големите световни организации, като Световната банка, която счита, че „облагането с данък на мултинационалите, за да се предотврати миграцията на нископлатените работни места към развиващите се страни би било непродуктивно“ или че „пренасянето на производството навън е ефикасна стратегия за увеличаване на пазарния дял на компаниите в конкуриращия се свят или за минимизиране на загубите“ [37]. Например САЩ са изнесли извън страната почти цялата си промишленост, невключена във ВПК и фактически „живеят“ от „източването“ на целия свят. Тъкмо затова „имат интереси“ по цялата планета.

„Пазарът може да избира своите бедни на по-голяма територия; каталогът става по-богат, защото сега има бедни бедни и богати бедни. А там (в Третия свят — б.а.) винаги могат да се намерят даже по-бедни бедни, по-достъпни и по-невзискателни“. Всъщност, съвсем невзискателни. „фантастични продажби при намалени цени! Специални оферти навсякъде. Работната ръка е срещу нищо, ако пожелаете да отидете там. Следващата изгода: избирайки тези бедни — бедните бедни — вие правите по-бедни богатите бедни и, веднъж станали по-бедни, близки до бедността на бедните бедни, те на свой ред ще станат по-малко взискателни. Живот-песен!“ [37]. Това е смисълът на глобализацията — да създаде рай за мултинационалите или поне да „закърпи“ положението. Само че не може да го закърпи завинаги. Заради някакъв си жив труд, принадена стойност и технически прогрес! Може само да „източва“ Третия свят, докато има нещо за източване. А после?

После „за тези, които искат да печелят на всяка цена, не остава никакъв друг изход, освен диктатура вътре в страната при отглеждането на един лумпенизиран плебс, който ще се опитват да залъгват с патриотични сказания и социална демагогия, с цивилизаторски мисии и расизъм, с долнокачествени пържоли и евтино вино, със спорт и масова «култура» — от суеверието до порнографията. А навън — експанзия, грабеж и екстерминация. Най-напред локални войни за завладяване на суровини, пазари и по-добри стратегически позиции, а след това и световни — между развалилите своя договор империалистически мародери“ [11].

Обедняването става повсеместно, но особено ясно личи в Третия свят. Дори такъв апологет на капитализма, като П. Бергер, е принуден да признае: „Икономическият ръст сам по себе си не води до развитие. Все пак е възможно едно ограничено малцинство от хора да извлече полза от този растеж, докато масата от населението остане затворена в бедността. Разумното понятие за развитие по необходимост предполага разпределение на благата на растежа“ [3]. Казано е крайно меко и