Взех си бележка от неговите думи. Продължихме да играем. Стаматов пак ме спря и каза:
— Сега пък играеш като 6-годишен.
От този момент имам страх от превъплъщенията.
Но се стремя да представя героя, такъв какъвто аз го виждам и усещам.“
Йордан Радичков: „Парцалев е много прав, аз познавам един актьор, който така се вживя в ролята си, че след представлението забрави да излезне от «кожата на актьора». Махна грима от себе си и тръгна из държавата и сума ти поразии направи. Ролята му беше такава.“
Георги Парцалев: „Навремето послъгвах майка ми и тя за наказание ме връзваше за ябълката в двора. Положението беше поносимо до 12 часа, когато банковите чиновници, които работеха срещу нас, излизаха в обедна почивка. За да не ме видят в такова унизително положение, започвах да тичам с въжето около дръвчето и се намотавах около него, сякаш си играя.“
Бащата на Парцалев, след като е запитан, радва ли се че синът му е артист споделя: „Друго беше пред малкото му име да има др“.
Малко известен факт е, че Парцалев много обичаше цветята. Той имаше собствена теория, че ако погалиш едно цвете, то по-бързо ще разцъфти.
— Нямат нужда само от поливане — казваше ми той. — Имат нужда от милувка и от нежност.
Спомням си, бяха му донесли от Тунис една палмичка, която той посади в малка саксия. Но дръвчето трудно вървеше. Парцалев я премести до леглото си и щом отвореше очи, а също и преди сън, я погалваше. Учудено го гледах и си мислех, че това са някакви фантасмагории. Но наистина палмата започна да се съживява, да расте и тогава разбрах смисъла на неговите думи.
НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА
В средата на 70-те години, една случка събра Парцалев с един човек, който много сполучливо имитираше неговия глас. Става дума за Веско Павлов. Една сутрин в дома на Парцалев позвъни кварталния милиционер и го помоли да се яви в Първо РУ — София, защото следователката Мария Глогова иска да разговаря с него. Милиционерът не знаеше за какво става дума.
Глогова го прие в кабинета си и се държа много любезно по време на целия разговор.
— Другарю Парцалев, при мен има един нецензуриран аудиозапис с вашия глас. Бих искала да го чуем заедно.
Следователката седна зад бюрото си и пусна записа. Изненадата на Парцалев беше голяма, когато чу сякаш собствения си глас. Прослушват записа два пъти и Парцалев е повече от сигурен, че го имитират и то много сполучливо. Ставаше дума за касетка с вицове с еро-тично-политически подтекст, която се разпространявала на черния пазар. Парцалев обясни на Глогова, че това не е той и че вероятно това е добър имитатор.
Само след седмица актьорът е повикан отново при следователката. Тя му съобщава, че е открит имитатора и той се казва Веселин (Веско) Павлов.
— Когато го видях, ми стана мъчно за това талантливо момче и се застъпих за него, — разказваше Парцалев. — Помолих, обаче, касетките да бъдат иззети, защото така излагат мене. При срещата си с Веско в кабинета на следователката, той обеща със сълзи на очи, че ще спре продажбата на тази касета.
По-късно Парцалев покани Веско Павлов да работят заедно, защото си даваше сметка, че и да си имитатор също е талант.
Актьорът много държеше на това как изглежда в очите на другите. Тази вътрешна изисканост се виждаше както в походката и маниерите му, така и в начина по който избираше и носеше дрехите си. Той предпочиташе светли костюми.
— Какъвто съм черен, ако туря нещо тъмно, съвсем мрачен ставам — шегуваше се Парцалев.
Той предпочиташе да си шие дрехите по поръчка, но си купуваше и готови облекла от най-добрите ни заводи — „Дружба“ — Варна, „Марица“ — Пловдив и „Витоша“ — София.
Спомням си, преди да замине за Израел, по покана на българите, живеещи там, отидохме в модна къща „София“. Посрещна ни наш приятел, познат като Трайчо Манекена. Тук Парцалев си уши елегантен светлосив костюм, със жилетка към него. За неговите шейсет години той имаше стегната фигура и така носеше дрехите си, че винаги изглеждаше елегантен.
Преди да тръгнем на турне, Парцалев грижливо избираше от богатия си гардероб по 3–4 костюма и два пъти по толкова ризи. В същност той на сцената се явяваше със собствените си костюми.
Когато нещо му харесваше, Парцалев го купуваше веднага и без колебание. Веднъж по улица „Граф Игнатиев“ видяхме на витрината на един магазин изложени хубави боти. Пробвахме по една лява обувка и си ги купихме. Парцалев — кафяви, аз — черни, за да бъдем различни. Продавачката ни ги опакова и си тръгнахме за в къщи. Като се прибрахме, обаче, установихме, че и двата чифта са с по две леви обувки. Върнахме се веднага и направихме рекламация. Оказа се, че повече от половината пратка са само с леви обувки. Продавачката търси близо час, докато се намерят два комплекта еднакви по номер и цвят. Тази случка Парцалев разказваше като анекдот. Той имаше това качество да превръща недоразуменията в шеги и да изглажда неприятностите.
Парцалев беше харесван и от много жени. Той получаваше поздравления за Нова година и за рождения си ден в продължение на четвърт век — от 1965 до 1989 година от непозната винаги с едно и също съдържание. Писмата носеха клеймо от Велико Търново, но въпреки нашите усилия не можахме да открием настойчивата дама. Парцалев даже казваше накрая:
— Ако разбера коя е, ще се оженя за нея.
Имаше и една мома англичанка, която много искаше да се ожени за него. Парцалев обаче беше доста въздържан и смяташе, че жените го ухажват единствено заради богатството му, което те смятаха че има. Подобен случай беше и връзката му с една българка имигрантка в Париж, за която се говореше, че е някакъв фактор от парфюмерийната индустрия на актьора Ален Делон. Тя щедро подаряваше на Парцалев парфюми, знаейки слабостта му към скъпата козметика. Зад тази нейна щедрост, макар и чак след две години, започнаха да прозират истинските й интереси. Парцалев смяташе, че тя като че ли е хвърлила око на колекцията му, особено след предложението й да направи изложба с негови икони в Париж. Той много деликатно прекрати контактите си с нея.
„УМРЯ СМЕХЪТ НА БЪЛГАРИЯ“
Парцалев наричаше себе си „тъжния клоун“.
— Когато хората ме видят, те се смеят, но никой не знае какво е в душата ми — казваше често той.
Дори и аз, който бях, толкова близо до него, не мога да кажа, че го познавах изцяло. Всеки ден, прекаран с Парцалев, носеше нещо съвсем различно от предишния.
Сега, когато прелиствам старите си записки, си припомням епизоди от динамичния живот на Парцалев. Разстоянията за него нямаха значение. Така например съм записал следното. На 8 ноември 1979 г. имаме концерт в хижа „Здравец“ край Пловдив заедно с Маргарита Хранова. На следващия ден пък сме в Станке Димитров с Мая Нешкова и оркестър Благоевград. На 10 ноември сме в с. Славовица, Пазарджишко. В програмата участваше Стоянка Му-тафова, но актьорите играеха поотделно. На утрото потегляме отново за Пловдив, където гостуваме на завод „България“. Там театралният критик Атанас Свиленов представя творческия път на Парцалев, като се спира обширно на филмовите му роли. Особено внимание той отдели на филма „Тримата от запаса“. Парцалев също си припомня работни моменти от създаването на филма.
Хуморът на Парцалев както с Енчо Багаров а по-късно и със Стоянка Мутафова и Латинка Петрова беше много разнообразен. Реших да посветя отделна глава за скечовете на Парцалев, които той представяше сам или с други актьори, защото в тях рефлектираше тогавашната наша действителност.
Какво се криеше зад неговия хумор?
Това беше сатира на ежедневието на българина, поднесени доброжелателно, не иронично. Като актьор Парцалев съзнаваше, че хората трябва да съумеят да погледнат на себе си отстрани и да се присмеят на собствените си пороци и недъзи.
Ето и някои сценки от неговия репертоар.
В началото на 60-те години тандема Парцалев — Багаров играеха с голям успех хумористичната сценка
