— Илия, търсихме те, но не те намерихме. По време на представлението на Парцалев му прилоша. Извикаха „Бърза помощ“ и го закараха в болница.
Разтревожен отидох на служебния вход на театъра и се опитах да разбера какво се е случило. Една от жените на пропуска, която ме познаваше, ми каза, че само преди половин час линейка е отвела Парцалев. Попитах я какво е станало, но тя само повдигна рамене.
Веднага тръгнах към „Пирогов“, където смятах, че се намира Парцалев. От дежурните разбрах, че линейката не е идвала тук. И докато питах и разпитвах, мина един лекар, който чу разговора ни. Той ме посъветва да отида в Правителствена болница, защото на хора като него би трябвало там да се оказва медицинска помощ.
Запътих се бързо към болницата и от дежурния милиционер на бариерата разбрах, че Парцалев наистина е доведен тук. Колкото и да се стараех да науча нещо повече, не успях. Стоях около час и може би съм изглеждал толкова разтревожен, че милиционерът накрая ме уведоми, че Парцалев е в реанимацията.
Реших веднага да отида до дома му, за да уведомя леля Веска. Но когато тя ми отвори, видях, че плаче. От театъра вече се бяха обадили. След малко пристигна и сестра му Сийка, заедно с мъжа си. Стана ми много тягостно. Тръгнах си, като се извиних се, че е вече полунощ и се разбрахме да се чуем отново сутринта.
На следващия ден около обяд отидох в Правителствена болница. Тогава трудно можеше да се получи от там някаква информация, особено от обикновен човек като мен. След около два часа една млада лекарка ми каза, че Парцалев е по-добре от снощи, но е на системи и не може да бъде посетен. Много добре си спомням, че денят бе вторник, а свижданията бяха разрешени само в неделя. В почивния ден, заедно със сестра му и зет му, отидохме до болницата, но не бяхме допуснати при Парцалев. Беше ни отказано под предтекст, че в болницата има карантина. Едва на третата неделя (на 20-тия ден от приемането му) ме пуснаха да го видя. Парцалев беше настанен в самостоятелна стая на втория етаж. Въпреки продължителното боледуване, той ми се видя по-добре отпреди.
С влизането ми Парцалев се зарадва и широко ми се усмихна. Малко по-късно той ми подаде един лист, изписан целия с неговия хубав и подреден почерк. Искаше да му занеса шест кутии „Пияни вишни“, две самобръсначки „Жилет“, парфюма му „Деним“, 20 носни кърпи и малкото транзисторче, което си беше купил при едно пътуване до Слънчев бряг. Накрая бяха изброени и 3 книги, но не си спомням вече заглавията им.
— Тук ми носят много вестници за четене, но аз си искам книгите — рече той.
След известно време той ме попита:
— Знаеш ли кой е до мен, в стаята отдясно?
— Откъде да зная?
— Тук е патриарх Максим — ми рече той и намигна закачливо. — Имам телефон, но не винаги го включват. Сутринта разговарях с майка, но ти пак й кажи, че съм добре, да не се безпокои.
После се загледа в мене и ме помоли:
— Вземи един стол и седни малко до мене. Докато премествах стола, го видях, че се просълзи, но бързо се овладя и рече:
— Налей ми вода от онази каничка, дето е на прозореца. Там я поставиха на слънцето да се топли.
Въпреки, че беше ноември, времето беше хубаво и слънцето грееше. Опитах се да дам кураж на Парцалев, говорих му, че ще оправи бързо и че скоро ще забрави лошото. Той замълча за кратко, но остана тъжен. След няколко минути в стаята влезе сестрата и ме помоли да напусна, защото щеше да прави някакви манипулации на Парцалев.
На другия ден му подготвих всичко, което ми беше заръчал и намерих начин да му го предам. В Правителствена Парцалев остана близо 60 дни. Всяка неделя при него беше пълно с посетели. Здравето му бавно се подобряваше и стабилизираше. Дори през последните дни в болницата го хванах в „малка нередност“ — посръбваше си уиски от едно малко шишенце, което не узнах как е попаднало при него. Това шишенце го пазя и досега.
След изписването му от болницата като че ли всичко тръгна по старому.
СМЪРТТА НА ПАРЦАЛЕВ
Естествено, като човек излезнал от болница, му беше казано след петнайсе-двайсет дни да отиде на контролен преглед. Парцалев отиде пет-шест пъти, но после отказа да ходи повече. Веднъж ми каза:
— Добре съм, бате, не ми се ходи повече да ме бодат!
За новогодишните празници отново участвахме с програма в Пловдив. Там посрещнахме 1988-ма година. Парцалев беше в отлично настроение и с нищо не подсказа, че съвсем скоро е излезнал от болница. През следващите месеци имахме много участия из цялата страна, организирани от „Концертна дирекция.“ Лятото дори пътувахме със шоуто „Парад на смеха“ с организатор Иван Алексиев. Това беше един от най-добрите комедийни спектакли за онова време, в който заедно с Парцалев участваха Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев, Никола Анастасов и Латинка Петрова.
Следващата 1989 година Парцалев посрещна в къщи, със семейството си. Чувстваше се изолиран и пренебрегнат, защото не беше включен в нито една постановка в театъра. Не беше поканен и за Новогодишната програма на телевизията.
През февруари, той замина за Гърция на гости на свой познат, гръцки бизнесмен. Когато го посрещнах на аерогарата след петнайсет дни, той сподели, че отново не се чувства добре и трябва да отиде на преглед. Тогава неговото желание беше да не се приемат ангажименти, далеч от София.
Пролетта на 1989 година беше топла и уханна. Дали Парцалев вземаше някакви лекарства, това така и не разбрах. Той по принцип не говореше пред никого за болестта си и страданията си. Още няколко пъти го придружих до болницата. Въпреки всичко, той не изостави своите привички, а работата ни запази обичайната си динамичност. След редица представления в Пловдив, с оркестър „Канарите“, на 30-ти юни заминахме за Бургас и заедно с нашумялата тогава група НЛО изнесохме спектакли по цялото Черноморие.
Някъде по това време Парцалев започна да отпада, но той се опитваше да го скрие. В края на лятото, когато се прибрахме в София една вечер ми се обади по телефона и ме помоли да отида да го взема от дома му. Когато позвъних, видях че вече е готов и ме чака.
— Бате, хайде да се поразходим из София.
Усмихна ми се и бавно заслиза по стълбите. С видимо усилие той се качи в колата и запали цигара. Беше някъде към 9 часа вечерта. Разходката ни продължи около час и половина — два. От време на време скришом го поглеждах и виждах, че очите му са пълни с тъга и нещо недоизказано.
Подкарах бавно колата най-напред по ул. „Иван Асен“, завихме по булевард „Евлоги Георгиев“, после по „Оборище“ и така продължихме по „Раковски“ тръгнахме към Руски паметник. По негово настояване го обиколихме два пъти и се отправихме към НДК. Тук се спряхме да изпушим по една цигара.
Тогава той ми каза:
— Тези дни ще направя нещо, което много отдавна съм замислил. Аз и сестра ми нямаме наследници, няма на кого да оставя всичко, което притежавам. Ще взема да го оставя на съгражданите ми в Левски, да ме запомнят.
След това рече:
— Я, карай в „Шератон“.
Само след броени минути бяхме в дневния бар, удобно разположени. Приятна изненада за нас беше, че на пианото в бара свиреше нашия общ познат Камен Драндийски, ръководител на първия ми състав „Звезди“. Камен ни видя и поздрави Парцалев специално с песента на Франк Синатра „Странници в нощта“. Малко по-късно той се присъедини към нас и разговорът ни се пренесе за минали участия, за хубавите дни, за младостта ни. Беше някъде около полунощ, когато се върнахме обратно у дома му. Преди да се разделим той ми каза:
— Бате, утре имам репетиция на „Ако откраднеш крак, щастлив ще бъдеш в любовта“. Тя е за пет часа. Ще можеш ли в 16.30 да ме закараш до театъра?
— Иска ли питане? — отговорих му аз и така се разделихме.
