стеснителност с пеенето, както на мен понякога ми се налага да превъзмогвам собствената си скованост чрез прехвърляне на разговора върху близките ми богословски теми. Представям си колко глупаво изглежда, когато още в първия момент при запознанството с жени повеждам такъв сериозен разговор. И в лицето сивоокият певец беше същият — хлътнали бузи, леко гърбав нос, чело, разсечено от две надлъжни бръчки и — което беше най-куриозно — съвсем същата брадичка, каквато носех, преди да я обръсна. Посегнах неволно към несъществуващата си брада и отново се сетих, че на следващия ден ми предстои да тръгна на далечен път с търсачите на анаша. И сякаш изненадан от тази мисъл, смаяно се питах: къде и защо съм тръгнал? Какъв контраст между божествените химни и низките стремежи на такива като Ютията, пристрастени към проклетия дим на проклетата трева. Но във всички времена реалният човешки живот с неговите добри и зли дела е протичал извън божиите храмове. И нашата съвременност не прави изключение…
Ето каква прилика открих на онзи концерт. И вече не откъснах очи от своя двойник, наблюдавах как пее, как издължава лицето си, как отваря устата си при по-високите ноти. И имах усещането, че съм на негово място, че той е мое превъплъщение. Всичко в мене пееше, бях се слял в едно с певците и изпитвах необикновено умиление, чувство на братство, величие и общност, сякаш бях срещнал приятели след дълга раздяла, и нашите укрепнали, мъжки гласове ликуващо се възнасят към небесата, а земята под нас е твърда и непоклатима. И така ще пеем вечно, докато на света има песни…
Те пееха, пеех и аз заедно с тях. Такъв необикновен възторг ме обзема най-вече когато слушам старинни грузински песни. Не бих могъл да обясня защо, но стига да запеят само трима грузинци, дори да не са професионални певци, и чувствуваш как в тази песен се излива душата, живее изкуство с изключителна хармоничност, с покоряваща сила на духа. Сигурно това е някакъв вроден усет, характерна особеност на националната култура или просто божи дар. Не разбирам за какво пеят, но за мен е важно, че и аз пея с тях.
Докато слушах, унесен в тези мисли, изведнъж ме озари истината в един грузински разказ, който някога бях чел — „Шестимата и седмият“. Къс разказ, с каквито е пълен периодичният печат, по-скоро фабулен, отколкото психологичен, донякъде с романтично настроение, и би могло да се каже, че по нищо не се отличаваше от другите, но краят му се запечата в съзнанието ми и кой знае защо, заседна в мене като трън.
Съдържанието на разказа или по-точно баладата „Шестимата и седмият“ (не помня труднопроизносимото име на малкоизвестния автор) беше доста тривиално. Действието се развива по време на гражданската война, революционните сили побеждават в последните боеве с врага и в Грузия се установява съветската власт, която прогонва контрареволюционните банди дори от най-затънтените планински селца. В сила е основният закон при такава война — щом врагът не се предава, трябва да бъде унищожен. Но жестокостта поражда в отговор нова жестокост. И това е стар закон. Особено яростно се съпротивлява бандата на непримиримия Гурам Джохадзе, който добре познава околните планини, бивш пастир, а сега дързък и неуловим бандит, заблуден в класовата борба. Но и неговите дни са вече преброени. Той търпи поражение след поражение. В бандата е изпратен чекист, който с риск да бъде разкрит и да понесе всички произтичащи от това последици, спечелва доверието на Гурам и става един от най- приближените му хора. Той подрежда така нещата, че при отстъпление след продължителен и ожесточен бой Гурам Джохадзе заедно с намалелия си от загуби отряд да попадне в засадата край един речен брод. Когато с бесен галоп всички стигат брега и се хвърлят със запенените си коне в реката, чекистът пада в храсталака — уж се скъсва коланът на седлото. А бандата продължава през широката планинска река и точно в средата, където е уязвима от всички страни, две тежки картечници, замаскирани на двата бряга, откриват кръстосан кинжален огън. Дива сеч, гинат хора, давят се в буйните води на реката, но Гурам — съдбата го пази! — успява да се измъкне от обстрела, връща се назад и препуска със силния си кон през крайбрежните храсталаци. Следват го неколцина от неговите хора и чекистът, който веднага се е присъединил към тях, щом разбира, че операцията не е сполучила и че главатарят ще избегне възмездието.
Фактически тази засада означавала пълен разгром за бандата на Гурам Джохадзе.
Когато най-сетне се откъсват от преследвачите и спират за почивка, става ясно, че, включително Джохадзе, от цялата банда са останали само седем души и седмият е чекистът на име Сандро. Очевидно оттук идва и заглавието на разказа — „Шестимата и седмият“.
Сандро има заповед на всяка цена да ликвидира главатаря — Гурам Джохадзе. За главата му е определена голяма сума. Но въпросът не е в парите, а как да се изпълни заповедта, при положение че отсега нататък Джохадзе няма да влезе в бой, в който Сандро би могъл да го застреля, защото като звяр единак, вкаран в капан, Джохадзе ще бъде извънредно бдителен, разчитайки вече само на собствените си сили и находчивост. Няма да се предаде без борба до последна капка кръв…
И ето развръзката, която ми направи най-силно впечатление…
Късно вечерта след жестокия разгром Гурам Джохадзе, който знае всички пътеки в планините, спира в отдалечена, почти недостъпна местност — в една гора близо до турската граница. Още щом разседлават конете, шестимата и седмият грохват на земята от умора. Петима тутакси се унасят в дълбок сън, а двама остават будни. Не спи чекистът Сандро — обмисля как да постигне целта си, какво да предприеме, за да осъществи възмездието. Не може да заспи и непримиримият Гурам Джохадзе — тежко преживява загубата на отряда, измъчва го тревога за утрешния ден. И само господ знае за какво още са мислили двамата смъртни врагове, разделени от революцията.
Отдясно в небосвода греела луната, тежко и глухо шумоляла от нощен полъх гората, долу нестихващо ромоляла по камъните реката, а планините наоколо били застинали в каменно мълчание. Внезапно Гурам Джохадзе скочил, сякаш разтревожен от нещо.
— Не спиш ли, Сандро? — изненадано се обърнал той към седмия.
— Не, а ти защо скочи? — на свой ред попитал Сандро.
— Ами просто така. Сън не ме хваща, нещо не ми се лежи на това място, много свети луната. Ще легна в оная пещера. — Джохадзе взел плъстеното си наметало, пушката и седлото, подложено за възглавница, и тръгвайки, добавил: — За другото ще поговорим утре. Сега вече малко неща останаха да си кажем.
След тези думи отишъл и легнал в пещерата, където някога като пастир често се криел при лошо време — сега пак потърсил убежище в нея, дали от желание да остане сам с безкрайната си мъка, или пък някакво предчувствие му подсказвало да се настани така, че отникъде да няма достъп до него, а той да вижда всеки, който тръгне да се приближава. Сандро се обезпокоил: как да си обясни тази на пръв поглед разумна постъпка на главатаря? Ами ако са се породили някакви съмнения?
Тъй минала нощта, а на заранта Гурам Джохадзе заповядал да оседлаят конете. И никой не знаел какво е намислил, какво смята да предприеме. А когато всички оседлали конете и готови да ги яхнат, мълчаливо се изправили пред него, той с въздишка казал:
— Не, не бива да напускаме така родната земя. Днес ще се прощаваме с нашата майка кърмилница, а сетне ще хванем кой накъдето му видят очите. Но докато сме още тук, да се чувствуваме като у дома си.
Изпратил двама души за вино и храна до най-близкото село, където имал верни хора, други двама — Сандро и още един момък, оставил да съберат дърва за огън и да пазят конете, а той с останалите двама отишъл на лов — да удари някакъв дивеч, може би дори сърна, за прощалната вечеря.
Сандро нямал друг изход, освен да се подчини и да чака подходящ момент, когато ще може да изпълни заповедта. Но засега такава удобна ситуация не възниквала.
Вечерта шестимата и седмият отново се събрали: наклали огън недалеч от пещерата, подредили софра върху ленената бохча, донесена от селото — хляб, сол, вино, ядене, всичко, което им дали за сбогом верните хора на Гурам Джохадзе. Огънят се разгорял. Седмината се изправили до него.
— Оседлани ли са всички коне, готови ли сте всички за път? — попитал Гурам Джохадзе.
Всички мълчаливо кимнали в отговор.
— Слушай, Сандро — забелязал Джохадзе, — хубави дърва си насъбрал, силно горят, но защо си ги оставил толкова далече от огъня?
— Не се безпокой, Гурам, аз ще го поддържам и това е моя грижа. А ти си кажи приказката.
Тогава Гурам Джохадзе казал:
— Приятели мои, ние загубихме нашето дело. Когато две страни воюват, едната побеждава, а другата
