особено по деретата, в които направо можеш да се изгубиш, с тонове да береш. Живеел с престарялата си майка алкохоличка. Братята му се запилели кой накъдето види, единият в Заполярието, другият на някакъв газопровод. Мъчат ги там, завалиите, както се изрази, ту студове, ту рояци комари. Пък той си направи една разходчица до Азия — фантазия, и година лежи на гръб и плюе в тавана, стига само да му стигне плюнката. Другият с него, Льонка, бе още по-зле със семейните работи. Той не познаваше майка си. Бил изпратен в сиропиталище. Когато станал на три годинки, някакъв мурмански капитан за далечно плаване, който имал обикновено курсове до Куба, дошъл с жена си в приюта и съвсем законно осиновил момчето. Нямал собствени деца. А след пет години всичко отишло по дяволите. Жената на капитана избягала с някакъв любовник в Ленинград. Капитанът се пропил и бил оставен на работа в пристанището. В училище Льонка се учил как да е, живеел ту при лелята на капитана, ту при брат му, някакъв счетоводител, чиято жена била същински цербер, и всичко вървяло от лошо по-лошо, момчето се разхайтило и озлобило. Завинаги напуснало капитана. Намерило подслон при един инвалид от войната, бивш подводник, самотник и добряк, но без каквото да било влияние над него. Льонка правел каквото си иска. Хрумне му и току изчезне нанякъде. След време пак се върне. И тъй, вече втори сезон Льонка отиваше да прекарва контрабанда анаша, пък и вероятно се беше пристрастил към тази проклета трева, а беше само на шестнайсет години, тепърва навлизаше в живота…
Авдий Калистратов пряко сили се стараеше да не реагира на крайно възмутителните подробности, тъй като си бе поставил за цел да вникне в същността на тези явления, повличащи към дъното нови и пови младежи. И колкото повече вникваше в тези тъжни истории, толкова повече се убеждаваше, че всичко това е като някакво подводно течение под привидно спокойната повърхност на житейското море и че освен личните причини, пораждащи склонността към порока, съществуват и обществени причини, благоприятствуващи възникването на подобна болест сред младежта. От пръв поглед бе трудно да се схванат тези причини — те бяха свързани като кръвоносните съдове, които разнасят болестта из целия организъм. И колкото и да се мъчиш да ги разбереш на лично равнище, почти нищо или абсолютно нищо няма да постигнеш. Тук се изискваше най-малкото един обстоен социологически трактат, или още по- добре — дискусия в печата и по телевизията. Виж ти какво му се приискало, сякаш е паднал от небето… Пък и донякъде си беше така, ако се вземе предвид неговата семинаристка ограниченост и житейска неопитност. По-късно щеше да се увери, че никой не е заинтересован открито да се говори за подобни неща и това винаги се обяснява уж с някакви съображения за престижа на нашето общество, макар всъщност въпросът да опира най-вече до нежеланието на мнозина излишно да рискуват общественото си положение, зависещо от мнението и настроението на други лица. Очевидно за да се вдигне тревога за неблагополучието сред известна част на обществото, е необходимо, освен всичко друго, човек да не се страхува, че с това би могъл да си навреди. За свое щастие или нещастие Авдий Калистратов не беше обременен от подобен страх. Но той бе още далече от тези житейски открития. Тепърва тръгваше по този път, тепърва влизаше в допир с тази страна на действителността, която жадуваше да опознае от състрадание към заблудените души с цената на собствения си опит, та поне на някои да помогне, и то не с нравоучения, укори и порицания, а с лично участие и с личния си пример да им докаже, че изходът от това пагубно състояние е само в нравственото прераждане и че в този смисъл на всекиго от тях предстои да извърши революция поне в мащабите на собствената си душа. Но дори и в това отношение той нямаше представа колко скъпо ще се наложи да плати за тези свои прекрасни намерения.
Беше млад. Но дали само защото беше млад… Та нали когато изучаваше в семинарията историята на Христа, така дълбоко преживяваше Неговите мъки, че когато прочете как Юда Го е предал в Гетсиманската градина, горчиво плака. О, каква катастрофа за мирозданието виждаше той в това, че през онзи горещ ден, на онзи гол хълм, на Голгота, Христос е бил разпнат на кръста. Но неопитният младеж не си бе помислил тогава: ами ако в живота съществува някаква закономерност, по силата на която светът наказва своите синове най-вече заради най-възвишените идеи и пориви на духа? Може би наистина е трябвало да си помисли: дали пък това не е формата на съществуване и начинът за възтържествуване на подобни идеи? Ами ако действително е така? Ако именно такава е цената за тази победа?
Всъщност за това бе ставало дума още в началото при един разговор с Виктор Городецки, към когото Авдий се обръщаше с бащиното му име — Никифорович, въпреки незначителната разлика в годините им. А разговорът се бе състоял в момента, когато младежът бе вече решил да скъса с духовната семинария.
— Какво да ти кажа, отче-отроче? Впрочем не се обиждай, Авдий, че понякога те наричам отче-отроче, но съчетанието е тъкмо на място — замислено каза Городецки, когато двамата седнаха да пият чай в дома му. — Ти ще напуснеш семинарията или по-скоро ще бъдеш отлъчен от църквата, сигурен съм, че твоите наставници няма да позволят да ги напуснеш и да им хвърлиш по този начин такова предизвикателство… Още повече че ти напускаш, тъй да се каже, по необичайна и доста неприятна за църквата причина — не защото се чувствуваш онеправдан, обиден, потиснат и не защото си влязъл в конфликт с някое духовно лице, не, отче-отроче, църквата няма вина пред тебе… Ти скъсваш, тъй да се каже, по чисто идейни съображения.
— Да, Виктор Никифорович, така е. Конкретен повод нямам, пък и би било твърде елементарно да се позова на някаква обида. Тук изобщо не става дума за мен, а за това, че традиционните религии са безнадеждно остарели за днешния ден, че не можем сериозно да говорим за една религия, която е била предвидена за родовото съзнание на пробуждащите се низини. Сам разбирате, че ако историята съумее да издигне нова централна фигура на всемирния хоризонт на вярванията — фигурата на един съвременен Бог — с нови божествени идеи, отговарящи на сегашните потребности на света, тогава все още бихме могли да се надяваме, че вероучението ще има някаква стойност. Това е причината за моето напускане.
— Разбирам, разбирам — снизходително се усмихна Городецки и посръбвайки чай, продължи: — Даа, всичко звучи някак потресаващо:. Но преди да засегна твоята теория, бих искал да ти кажа, че сега, както съм седнал с тебе и пия чай, сърцето ми се преизпълва с най-искрена радост, че не живеем в средните векове. Ами за подобна нечувана ерес някъде в католическа Европа — в Испания или Италия, само защото ти си дръзнал да я изречеш, а аз съм имал неблагоразумието да те изслушам, двамата с тебе, отче мой отроче, първо ще бъдем инквизирани, после изгорени на клада, след което останките ни ще бъдат стрити на прах и разнесени от вятъра. Ох, как свирепо би си разчистила сметките с нас светата инквизиция, и с какво удоволствие. Щом като е изгорила един нещастник само защото в доноса срещу него е било споменато, че уж си бил позволил загадъчно да се усмихне при споменаването на непорочното зачатие, то трябва да предполагаме…
— Прощавай, Виктор Никифорович, ще те прекъсна — усмихна се Авдий, нервно закопчавайки черния си семинаристки сюртук. — Разбирам, доста те развеселих, но да оставим шегата настрана, ако в наши дни съществуваше инквизиция и утре трябваше да бъда изгорен на клада заради моята ерес, пак не бих се отрекъл от нито една своя дума.
— Вярвам ти — кимна Городецки.
— Тази идея не ми дойде случайно. Стигнах до нея, след като изучих историята на християнството и след наблюдения над нашата съвременност. И ще търся нова, съвременна форма на Бога, дори ако никога не успея да я намеря…
— Добре, че спомена историята — прекъсна го Городецки. — Изслушай ме сега. Идеята ти за нов Бог е абстрактна теория, макар в известно отношение да е извънредно актуална, казано на езика на нашите интелектуалци. Това са твои лични съждения, умозрения, както обичаха да се изразяват по-рано. Ти програмираш Бога, по Бог не може да бъде умозрително създаден, колкото съблазнително и убедително да изглежда това. Разбираш ли, ако Христос не беше разпнат, нямаше да бъде обожествен. Тази уникална личност, обладана от идеята за всеобщо царство на справедливостта, първо е била зверски убита от хората, а после издигната в култ, възпята, оплакана, изстрадана, ако щеш. Тук са съчетани преклонението и самообвинението, разкаянието и надеждата, наказанието и милостта, най-сетне човеколюбието. Друг е въпросът, че по-късно всичко е било изопачено и приспособено към интересите на определени сили, такава е съдбата на всички вселенски идеи. Така че прецени кое е по-силно, по-могъщо и по-завладяващо, по- близко — култът към Бога-мъченик, приел мъченическо разпятие заради идеята, или култът към някакво върховно същество, което, макар и в съответствие със съвременните разбирания, ще бъде абстрактен идеал.
— Мислил съм за това, Виктор Никифорович. Имате право. Но не мога да се освободя от мисълта, че е настъпило време да се преразгледат традиционните представи за Бога, колкото и непоклатими да са,
