— И тъй, ще повторя, няма да се карам и да ти чета нотации. Тези примитивни мерки за въздействие не са подходящи за тебе. Но нещата, които си позволяваш да говориш, и то не от лекомислие или някаква несдържаност, не могат да не будят досада. И въпреки това сигурно забелязваш, че аз приказвам с тебе като с равен. Нещо повече, ти си доста умен… Няма да скрия, че в интерес на църквата е твоят ум да не противостои на нейното учение, а да служи безрезервно и всеотдайно на заветите на Господа. И аз не крия това. Но мога и бащински да ти поизтегля ушите, защото добре познавах покойния ти баща, с когото чудесно се разбирахме. Той бе наистина човек с християнски добродетели и твърде образован. Но ето че съдбата ме срещна и с тебе, Авдий, със сина на покойния дякон Инокентий Калистратов, бивш дългогодишен служител на църквата, казано на канцеларски език. И какво излиза? Признавам, в началото чувах положителни отзиви за тебе, но сега ме доведоха тук, както сам разбираш, обстоятелства от тревожно естество. Излиза, че си тръгнал по грешен път, искаш да ревизираш вероучението, а фактически ти си още само ученик. От твоите дори съвсем случайни изказвания стигнах до заключение, че както изглежда, твоите заблуди имат по-скоро възрастов характер. Ще ми се така да мисля. Всъщност по силата на редица причини за младостта е свойствена особена самонадеяност, която при различните хора се проявява различно в зависимост от техния темперамент и възпитание. Чувал ли си някога възрастен човек, минал през немалко житейски изпитания, в залеза на живота си да изгуби вяра в Бога и да започне по свой начин да тълкува божествените понятия? Не, дори да има такива случаи, безспорно е, че те са извънредно редки. Божествената същност се опознава все по-дълбоко именно с възрастта. Впрочем всички европейски философи, по-специално така наречените френски енциклопедисти, предприели в смутната предреволюционна епоха атеистичен щурм срещу религията, който продължава повече от двеста години, са били всъщност млади хора, нали така?
— Да, владико, млади са били — потвърди Авдий.
— Ето на, сам виждаш. А не показва ли това, че за младостта е характерен такъв — сега тази дума е на мода — екстремизъм, преди всичко защото е нейна възрастова особеност?
— Да, но и не може да се отрече, че тези млади хора, владико, които смятате за екстремисти, са имали и доста сериозни убеждения — допълни Авдий.
— Безусловно, безусловно — побърза да се съгласи отец Координатора, — но това е отделен въпрос. Все пак те не са били свещенослужители и отношението им към религията си е било тяхна лична работа, така че няма какво да им се придиря, а ти, сине мой, си бъдещ божи пастир.
— Още повече заради това — прекъсна го Авдий, — защото поначало хората трябва да имат пълно доверие в мен и в моите познания.
— Не бързай — намръщи се отец Координатора, — щом като не искаш да разбереш онова, което ти казвам за твое добро, да говорим другояче. И тъй, ти не си нито първият, нито последният, който е обзет от противоречия при постигане на вярата. През своята история църквата е видяла мнозина като тебе, разколебани в представите за Бога. И какво? Във всяко велико дело неминуемо се срещат, несполуки. Подобни преходни моменти, подобни случайности е имало и ще има. Важното е, че те завършват с неизбежен край: или субектът веднъж завинаги се отказва и безрезервно, с още по-голямо усърдие и ревност се отдава на истинската вяра, което предполага опрощението му от страна на висшестоящите отци, или пък, в случай че упорствува и не иска да се съгласи, този еретик бива прогонен от лоното на църквата и анатемосан. Разбираш ли, друг изход няма, трети път е недопустим. Твоето новомислие не може да се приеме. Разбираш ли?
— Да, владико, но аз смятам, че трети път е необходим не толкова на мен, колкото на самата църква.
— И таз добра — насмешливо поклати глава отец Координатора. — Какви ги говориш! — възкликна той и с горчива ирония предложи: — Ами бъди тогава така любезен да обясниш какъв е този трети път, който си подготвил за Светата църква. Може би някаква революция? Защото подобно нещо досега историята не познава…
— Да преодолее вековечната закостенялост, да се разкрепости от догматизма, да предостави на човешкия дух свобода в познанието за Бога като най-висша същност на собственото битие…
— Замълчи, замълчи! — запротестира отец Координатора. — Смешна е тази самодейност, драги!
— Е, щом по същество изключвате самостоятелното мислене, то значи за жалост, владико, няма какво повече да говорим!…
— Точно така — няма! — разгорещи Се отец Координатора и стана от креслото. Гласът му заехтя: — Опомни се, момче, отърси се от това високомерие! По гибелен път вървиш! Ти смяташ, нещастнико, че Бог е само плод на въображението, от което следва, че човекът е, кажи-речи, Бог над Бога, докато фактически именно небесната сила е създала човешкото съзнание. Дадеш ли воля на това новомислие, ти ще унищожиш божествените устои, хилядолетните завети и забрани, които хората с цената на толкова прозрения и мъки са познали и пренесли през всички поколения. Ето към какво се стремиш в стремежа си към разкрепостяване от догматизма, а догматите са дадени и благословени от Бога. Без новомислия църквата ще се държи, както се е държала, но без догмати вероучение не може да има. Впрочем запомни: догматизмът е главната опора на всички постулати и власти. Запомни го. В желанието да осъвремениш Бога чрез нови понятия ти фактически го игнорираш. И си готов да го подмениш със себе си! Но за щастие нито от тебе, нито от подобните на тебе зависи по какъв начин Бог ще пребъде неизменно и вечно! Амин.
Авдий Калистратов стоеше пред отец Координатора с побелели устни — страдаше от неговото бурно негодувание. И въпреки това не отстъпваше:
— Простете ми, владико, но няма смисъл да се приписва на небесните сили онова, което произтича от нас самите. Защо е трябвало на Господа да ни създава толкова несъвършени и противоречиви, съчетаващи в себе си две контрастни сили — доброто и злото, след като е могъл да избегне това? Защо Му е трябвало да ни прави толкова податливи на съмнения, пороци, коварство дори в отношенията си с Него? Вие ратувате за абсолют на вероучението, за едно крайно, веднъж завинаги постигнато знание за света и нашия дух, но това е нелогично — нима след две хиляди години християнство ние не сме в състояние да добавим нито дума към казаното едва ли не в предбиблейски времена? Вие ратувате за монопол върху истината, но това е най-малко самоизмама, защото не може да има учение, дори от Бога дадено, което веднъж завинаги да е познало истината докрай. Иначе това учение е мъртво.
Той замълча и в настъпилата тишина се чу как забиха камбаните на градската черква. Толкова близък и познат бе този камбанен звън — символична връзка между човека и Бога, че Авдий изпита желание също като неговите звуци да се понесе, да отлети, да изчезне в безкрайността…
— Прекаляваш, млади момко — промълви отец Координатора с надменен и студен тон. — Не биваше да влизам в богословски спорове с тебе, защото знанията ти са твърде недостатъчни, дори подозрителни — дали не говориш по внушение на дявола, врага на човешкия род? Едно обаче ще ти кажа на сбогуване: тези мисли ще те погубят, защото и в живота никой не обича онези, които подлагат на съмнение основополагащите учения — всяка идеология претендира за окончателна установена истина и ти непременно ще се сблъскаш с това. А мирският живот е много по-жесток, отколкото изглежда, скъпо ще платиш за своето недомислие и ще си спомниш нашия разговор. Но стига вече, приготви се да напуснеш семинарията, ти ще бъдеш отлъчен от църквата — от Божия дом!
— Моята църква ще бъде винаги с мен — не отстъпваше Авдий Калистратов. — Моята църква съм аз самият. Не признавам храмовете, а още по-малко свещенослужителите, особено в съвременния им вид.
— Е добре, момче, дано е рекъл Господ много да не страдаш, но бъди сигурен, че животът ще те научи на послушание, защото в живота съществува една насъщна необходимост — да си изкарваш хляба. До ден-днешен тази необходимост диктува съществуването на милиони като тебе.
По-късно Авдий Калистратов наистина често си спомняше тези предупреждения, но винаги си мислеше, че тепърва предстои основното в неговото предопределение — някакъв висш смисъл като видима линия на хоризонт, че всички пречки и житейски несгоди по пътя към него са временни и ще дойде ден, когато много хора ще последват примера му, а нали това именно е целта на неговия живот?
Докато пътуваше с контрабандистите на анаша за степите с див коноп и гледаше от сутрин до вечер необятната пустош от прозореца на влака, той си мислеше: „Сега вече си самостоятелен, с нищо необвързан, освен с редакционната задача, за всичко друго си свободен да разполагаш със себе си, както намериш за добре. И какво, какво откри при това ходене по мъките? Ето го живота такъв, какъвто е, виждаш го отблизо. Пътуват хората отнякъде за някъде както преди сто години и ти си един от тях, сред тях са и
