VI
Гърбатите разклонения на снежните планини, показали се призори на четвъртия ден, известиха, че наближават низините на Чуйските и Примоюнкумските степи, закъдето пътуваха контрабандистите. Снежните планини бяха само общ ориентир за тези места, а след като влакът навлезеше в степните простори, те трябваше да изчезнат от погледа. Ето че на хоризонта изгря слънцето и за кой ли път всичко се озари от кротка светлина, и влакът, препълнен от хора с толкова различни съдби, проблесна в степта с дългата си върволица от вагони, след което зави към прибулените в мараня равнини — там, откъдето не се виждат планините…
На гара Жалпак-Саз контрабандистите трябваше да слязат и да продължат пеша — всеки отделно, на своя отговорност, но по един общ замисъл и под общо ръководство. Именно това най-много занимаваше Авдий Калистратов — кой всъщност бе Шефа, главният в тази работа, чието будно око неотклонно ги следеше и за когото се споменаваше мимоходом и тихо.
До гара Жалпак-Саз оставаха три часа път — контрабандистите се оживиха, започнаха да се готвят за слизане. Предизвикал от сутринта недоволството на другите пътници, Петруха дълго се ми в тоалетната след снощното си пиянство, преди да иде при Шефа за последни указания. Миналата вечер бе започнал с шампанско, което за него и другарите му беше детинска игра — пиеха го с водни чаши, като лимонада, после минаха на водка и това ги довърши. Малолетният Льонка бе изпаднал в безсъзнание и Авдий с голяма мъка успя да го свести. Едва след като му напомни, че наближават гара Жалпак-Саз, Льонка събра сили и седна на скамейката, клюмнал рошава глава на мършавата си мръсна шия. Кой би могъл да си помисли, че този хлапак печели солидни пари по престъпен начин и че животът му е вече погубен?
Влакът продължаваше бързото си отмерено движение по равните степни простори и в един от неговите вагони се намираше Шефа, при когото побърза да отиде съненият Петруха, след като на един дъх изгълта чаша гъст, катраненочерен чай за пълно изтрезняване. Очевидно Шефа не си поплюваше с пияниците. През целия четиридневен път Авдий Калистратов не можа дори отдалече да го зърне, макар че всички контрабандисти пътуваха в един и същи влак. Кой е, как изглежда? Опитай се да го разпознаеш сред стотиците пътници. Независимо от всичко обаче той беше предпазлив и се спотайваше — същински лалугер в дупката си, през целия път с нищо не се издаде. Скоро Петруха се върна като пребито псе, мрачен, озлобен, загрижен. Явно Шефа здравата го бе наредил, задето бе пиянствувал вечерта преди самото пристигане. Пък и човек можеше да му влезе в положението — от момента, в който влакът спре на Жалпак-Саз, започваше най-важният етап в работата на контрабандистите, а тоя дръвник така се беше натряскал, че цяла седмица щеше да се влачи с главоболие. Петруха недоволно изгледа Авдий, сякаш той му беше крив за нещо, и смутолеви:
— Ела да поприказваме.
Излязоха на платформата. Запалиха по цигара. Колелата на вагона оглушително тракаха.
— Виж какво, Авдий, трябва значи да го имаш предвид — започна Петруха.
— Казвай, слушам те — понамръщи се Авдий.
— Ти не ми се прави на толкоз важен — кипна Петруха. — Какво си въобразяваш?
— Не си прав, Пьотър — примирително подхвана Авдий, — защо се засягаш напразно? Добре де, аз не пия, ти пиеш, какво от това, защо да се караме? Не се сърди, кажи сега какво трябва да правим?
— Сега ще правим каквото нареди Шефа.
— Да де, нали това питам. А какво нареди?
— Не е твоя работа — прекъсна го Петруха. — Ти ще дойдеш с мене и Льонка, понеже си новак, с една дума, ще бъдем тримата. А другите момчета тръгват кой сам, кой с приятел.
— Ясно. А къде трябва да идем?
— Не бери грижа, аз ще те водя. Слизаме на Жалпак-Саз. После продължаваме сами. На автостоп до совхоз „Моюнкумски“; а по-нататък няма да срещнем жив човек — тогаз вече ще тръгнем пеша.
— Така ли?
— А ти какво си мислеше, че някой ще те метне с жигула? Не, мой човек! Видят ли те там, я те окошарили, я не, ама тръгнеш ли с кола или мотоциклет, направо ти е спукана работата!
— Хайде бе! Ами Шефа къде отива, с кого е?
— Теб какво те засяга? — възмути се Петруха. — И защо непрекъснато питаш за него? Къде, с кого! Може пък изобщо да го няма! Искаш да ти дава сметка или как да го разбирам?!
— Ами никак. Нали ни е шеф, в случай на нещо да знам къде е.
— Тъкмо затова не трябва и да знаеш! — надменно заяви Петруха. — Не е наша работа къде е и какво прави. Когато му потрябваш, и вдън земя ще те намери. — И красноречиво замълча, сякаш да прецени създаденото впечатление, след което добави, втренчил в него мътния си все още пиянски поглед: — А на тебе, Авдий, Шефа нареди да ти предам, че ако работиш както трябва, винаги ще те взема с нас, но решиш ли курвенски да ни натопиш, най-добре е отсега да напуснеш бизнеса. Слизаме на гарата и тихомълком се омиташ накъдето ти видят очите, с пръст няма да те пипнем, но тръгнеш ли веднъж — край, връщане няма. Изкурвиш ли се, свършено е с тебе. Разбра ли?
— Ами, естествено, какво има толкоз за разбиране. Не съм дете — отговори Авдий.
— Така че запомни: аз съм ти предал, а ти си чул, да си нямаме после ама не знаех, не разбрах, ама извинявайте, ама прощавайте.
— Стига, Пьотър — прекъсна го Авдий. — Стига си повтарял едно и също. Имам глава на раменете си. Знам какво рискувам и какво искам. По-добре чуй сега какво пък аз ще те посъветвам. Спри с това пиене и на Льонка не давай. Той е още неразумен. А и ти защо си търсиш белята? Ще тръгнем по ония места и пияни в такава жега каква работа ще свършим?
— Дадено — отсече Петруха и облекчено се усмихна, изкривил мокрите си устни. — Което си е право, право си е. Вярвай ми, Авдий, капчица няма да сложа в уста, и на Льонка няма да разреша. Край, точка!
Двамата замълчаха доволни, че разговорът завърши с общо съгласие. Като се клатушкаше ритмично, влакът бързо наближаваше възловата гара Жалпак-Саз, където ставаше смяната на локомотивите и на машинистите. Много пътници, които щяха да слизат, подготвяха вече багажа си. И Льонка разтревожено надникна на платформата.
— Защо стоите още? — попита той, като се мръщеше от главоболието. — Нали трябва да се стягаме? След час пристигаме.
— Не бой се — отговори Петруха. — Какво има да се стягаме? Не сме моми, че да се контим. Мятаме раниците и тръгваме.
— Льоня — повика го Авдий. — Я ела. Боли ли те главата? — Льонка виновно кимна. — Току-що двамата с Пьотър взехме решение: от днес нататък никакъв алкохол. Съгласен ли си? — Льонка отново кимна мълчаливо. — Хайде върви, след малко идваме и ние. Ще успеем, не се тревожи.
— А бе време има колкото щеш — обади се Петруха, като погледна часовника си. — Час и нещо. — А когато Льонка си отиде, каза: — Прав си за Льонка. Налита на пиене, копелето му недно, а щом пийне, не може да се държи на крака. Но сега вече — баста! Като ще вършиш работа, върши я. То само във влака се поразпуснахме. Пък и не мисли, че съм пил с Льонкини пари, виж, той, да речем… но аз си пия на моя сметка.
— Не става дума за това — горчиво отговори Авдий. — Просто ми е жал за момчето.
— Прав си — въздъхна с разбиране Петруха. Изглежда, в откровения разговор му хрумна някаква мисъл, която дълго не му бе давала мира. — Слушай, Авдий, с какво се занимаваше по-рано, сиреч преди да дойдеш при нас? Да не си заваркаджия? Не го извъртай, отсега нататък или на една маса ще гуляем в ресторанта, или в една кофа ще кензаме в пандиза. Смятай го както щеш!
Авдий не скри:
— Не съм заваркаджия. И няма защо да го извъртам. По-рано учех в духовната семинария.
Очевидно Петруха изобщо не бе очаквал такъв отговор.
— Почакай, почакай! В семинария, казваш — ами ти значи си учил за поп?
— Да, така излиза…
— О-хо-хоо! — облещи очи Петруха и закръглил устни, комично подсвирна. — И защо я напусна, или те
