А Авдий, хукнал да се спасява, дълго тича по степта, като крещеше от ужас. Тичаше със замаяна глава, чувствуваше тялото си натежало като олово, залиташе, преплитайки крака от изтощение — идеше му да се тръшне на земята и да заспи, но в същия миг започна да повръща, мислеше, че е настъпил последният му час. Въпреки това всеки път намираше сили да отскача от гнусните нечистотии, които изригваха от устата му, и продължаваше да тича, докато нов пристъп не го превиваше одве с адски режещи болки в корема. Докато бълваше отровата от прашеца и се гърчеше в конвулсии, Авдий стенеше и бърбореше: „О Боже, стига, помогни ми! Никога, никога вече няма да събирам анаша! Стига, не искам нито да я виждам, нито да усещам тоя мирис, о Божичко, смили се над мене…“
Когато най-сетне спря да повръща и се канеше вече да потърси дрехите си, дотичаха Петруха и Льонка. Разказът за срещата с вълците страшно им подействува. Най-много се уплаши Льонка.
— Я се стегни! Какво си се разтреперал? — нахвърли се срещу него Петруха. — Едно време, когато хората са ходили за злато, що ужасии са им се случвали, ама нищо, пак са отивали… А ти от някакви вълци се уплаши — та те вече отдавна са избягали…
— Да, но онова е било злато — каза Льонка след известно мълчание.
— И каква разлика има? — озъби се Петруха.
Тъкмо от това се възползува Авдий.
— Има разлика, Пьотър — промълви той. — Доста голяма разлика. Златото е причина за много злини, но то се добива открито, а анашата е отрова за всеки. Нали по себе си го разбрах, едва не пукнах, цялата степ оплесках с бълвоч.
— Глупости, прилошало ти е, защото не си свикнал, кой ти е виновен — недоволно махна с ръка Петруха. — Да не сме те довели тука насила? И непрекъснато дрънкаш за Бога, какво било хубаво, какво било лошо, защо ни разваляш играта? Защо само ни мътиш водата? Ама щом е за пари, дойде с нас и едва не се навря на вълците в устата!
— На никого не искам да мътя водата, а да я избистря. — Авдий реши, че ще се наложи да говори по- открито, отколкото бе възнамерявал. — Например ти, Пьотър, изглеждаш умно момче, а как не съзнаваш, че вършиш престъпление…
— Върша! А ти какво вършиш!?
— А аз искам да ви спася!
— Да ни спасиш! — ядно възкликна Петруха. — И как смяташ да ни спасиш? Я кажи!
— Първо ще се покаем пред Бога и пред хората… За учудване на Авдий те не се разсмяха. Петруха само се изплю, сякаш нещо мръсно му бе влязло в устата.
— Да се покаем! Виж ти какво намислил — промърмори той. — Ти се покайвай, а ние ще бичим мангизи. На нас мангизи ни трябват, разбра ли — просто и ясно! А ти се кай колкото щеш! И ако си правиш шеги, Авдяй, внимавай как се шегуваш! Узнае ли Шефа, че се мъчиш да ни откажеш, вкъщи няма да се прибереш, запомни! Най-приятелски ти го казвам. И не ни безпокой, за нас парите са всичко! Кажи, Льонка, на тебе какво ти трябва — Бог или пари?
— Пари! — отговори Льонка.
Авдий премълча. Реши временно да отложи този разговор.
— Е хайде, поговорихме и стига вече, а сега да си приготвяме багажа — примирително се разпореди Петруха. — Та значи с твоя пластилин, Авдяй, нищо не излезе?
— Да, за съжаление. Когато ме нападна вълчицата, си изкарах ангелите, забравих къде какво съм оставил. И дрехите ми някъде останаха, ще ида да ги търся…
— Дрехите ще се намерят, няма къде да се дянат, но, виж, за пластилина вече нямаш време. Днес трябва да се връщаме. Нищо де, ще обясним каква е работата. Шефа ще разбере. Ако не разбере, другия път ще събереш…
Нарамили претъпканите раници с анаша, те вървяха чак до полунощ в посока на железопътната линия. Не се чувствуваха много уморени, защото сухата анаша не тежеше, но силната й миризма, която лъхаше през найлоновите торбички, замайваше главите им, караше ги на сън. В полунощ контрабандистите легнаха да спят на открито в степта, та на разсъмване да продължат пътя си. Льонка се сгуши между Авдий и Петруха — страхуваше се от вълци след днешния случай. И много естествено — той си бе още дете. А при Авдий стана обратното, докато по пътя ужасно му се спеше, когато легнаха, дълго не можа да заспи. Молбата на Льонка да легне в средата го бе трогнала дълбоко, пък и като си помисли човек — такъв дангалак, а се страхува от вълци — но каква ли власт има порокът, изопачените от детство представи за живота, щом като одеве дори Льонка, без да му мигне окото, отговори, че за него парите са по-важни от Бога. Естествено, Бог като условно понятие, като символ на порядъчния живот. Такива мисли се въртяха в главата на Авдий…
Летните нощи в степта си имат някаква своеобразна красота. Всеобхватна тишина, излъчваща се от величието на земята и небето, топъл въздух, наситен с аромата на много треви, и най-вълнуващата гледка — сияещата луна с милиарди звезди наоколо, и нито прашинка в пространството между погледа и звездите, толкова е бистро, че преди всичко натам, в дълбините на този загадъчен свят, се отправя човешката мисъл в редките мигове, когато се откъсне от делничните грижи. Но жалко, че никога не е за дълго…
А Авдий си мислеше, че засега всичко се нарежда според сметките му: добра се до степите с дивия коноп, видя всичко с очите си и дето е речено, изпита го на гърба си. Сега оставаше най-трудното — да се качат на влака и да заминат. За контрабандистите на анаша най-опасното беше самото пренасяне на стоката. Милицията ги задържаше предимно по азиатските гари, в европейската част на страната беше по- спокойно. Успееха ли да се приберат или поне да стигнат до Москва, това вече се смяташе за пълен триумф. Голямото зло на битието тържествуваше, добило формата на нищожен успех на нищожни хора…
Трудно беше за Авдий да се примири с това дори в мислите си, но и да предприеме нещо, с което не само да спре даденото престъпление, а да преобрази разбиранията на тези хора, да ги откаже от престъпния живот — не бе по силите му, съзнаваше го. Онзи, който му беше потенциален противник тук, в тези степи, и който невидимо държеше в ръцете си всички контрабандисти, а следователно в известна степен и него, Авдий, когото всички наричаха Шефа, беше много по-силен от него. Именно той, Шефа, беше ръководителят, или може би дори нещо повече — микродиктаторът в похода за анаша, а той, Авдий, присъединил се като странствуващ монах към разбойническа банда, беше най-малкото смешен… Но монахът, фанатично преданият на Господа идеалист, при всички обстоятелства трябва да остане верен на призванието си… Именно това предстоеше и на него…
И си мислеше още Авдий за странното премеждие през този ден — за вълчетата, неразумните дългокраки палавници, взели човека за някакво смешно безобидно същество, с което бяха готови да си поиграят, за свирепата синеока, връхлетяла го изневиделица вълчица. Как се беше разярила и как всичко се размина, а и защо ли го прескочи на два пъти? Впрочем какво костваше на нея и на вълка да го разкъсат за миг, да разкъсат този гол — като се изключат панамата и плувките, — беззащитен градски идиот, толкова гол и беззащитен, че само в анекдотите може да се чуе подобна смехория. И какво нещо — съдбата в лицето на тези зверове се смили над него: не означаваше ли това, че все още е нужен в живота? А колко хубава, колко стремителна бе необикновената синеока вълчица в своя яростен порив, в тревогата за чедата си. И естествено, тя бе права за себе си, но добре, че го прескочи, не му причини зло, та той нямаше никаква вина. И докато мислеше за това, Авдий тихо се засмя, представи си колко би се развеселила онази мотоциклетистка, ако беше го видяла в такова смешно положение. Като някакъв забавен цирков клоун. Но после го обзе страх, ами ако изведнъж мотоциклетът се повреди и угасне някъде сред безлюдната степ, та тя е сам-сама, току-виж, я нападнали вълци?! И тогава започна суеверно да заклева синеоката вълчица: „Чуй ме, прекрасна майко вълчице! Ти живееш по тези места, живей си, както искаш, както ти е отредено от природата. Само за едно те моля, ако случайно спре нейният мотоциклет, не я закачай, за Бога, в името на твоите вълчи богове, в името на твоите вълчета. Не й причинявай зло! А ако поискаш да й се полюбуваш — нали е толкова прекрасна на тази мощна машина с две колела, тичай до нея, открая на пътя, тичай тайно, добий крила и лети отстрани. И може би, синеока вълчице, ако се вярва на будистите, ти ще познаеш в нея своя сестра в човешки образ? И защо не — вие двете сте прекрасни, всяка със своя красота, нищо че ти си звяр, а тя човек! Не крия от тебе, че бих я обикнал с цялата си душа, но съм глупак, ами да, глупак съм, какво друго! Само един абсолютен глупак може така да мечтае. А ако по някакъв начин узнае за какво мисля, сигурно много ще се смее, ще се залива от смях! Но нека се смее, ако това би й създало
