съсипват живота си заради нея! А тук я газиш като трева!“ Да, това беше анашата, слънцето се бе издигнало високо и започваше вече да припича, а те стояха сред голата степна шир, където нямаше дори едно дръвче, и мачкайки с пръсти листенца от цветовете, вдишваха лепкавия тръпчив мирис на дивия коноп. Колко чудновати видения е пораждал той у пушачите векове наред! Авдий се мъчеше да си представи старите източни пазари (за тях беше чел по книгите) в Индия, Афганистан или Турция, край древните крепостни стени на Истанбул или Джайпур, край портите на прочути някога дворци, пазарите, където открито, са продавали и купували анашата и още там, на място, са я пушили, като всеки се е отдавал на разнообразни халюцинации в границите на собствената си фантазия — едни са преживявали насладите на харема, други са се виждали под разкошни балдахини върху шахски слонове със златосърмени покривала, яздещи сред пъстрите тълпи и шумното многогласие на празничните улици, трети са изпадали в зловещ мрак на самота, който извира от недрата на умъртвеното съзнание и поражда неудържима ярост, желание да смажеш, да унищожиш всичко живо наоколо. Тутакси всеки, който ти се мерне пред очите!… И не се ли крие в това една от фаталните причини за гибелта на някога процъфтяващия Изток? Нима сладостното опиянение на разума предлага тъкмо този коноп, това съвсем обикновено, нищо и никакво растение сред сухите степи?…
— Ето я, милинката! — радостно възкликна Петруха и описа с широк жест степните простори. — Гледай, а ето още там, и там! Всичко това е анаша! Но няма да берем тука — това е нищо! Средна работа. Такива места ще ви покажа, че свят ще ви се завие…
След един час път навлязоха в огромни площи с анаша, само от вдишването на аромата й наоколо се почувствуваха като пияни и се развеселиха. Същинска джунгла. Започнаха да берат листата и цветовете, като разстилаха набраното да съхне. Петруха каза, че трябва да се суши не повече от два часа. Работата спореше… И всичко вървеше от хубаво по-хубаво. Не изведнъж отнякъде се чу бръмчене на хеликоптер. Той летеше ниско над степта и както изглежда, се приближаваше към тях.
— Хеликоптер, хеликоптер! — с хлапашки възторг закрещя Льонка и радостно заподскача.
Петруха обаче бързо реагира.
— Лягай, глупако! — викна той и изпсува.
Всички залегнаха по очи сред тревата — хеликоптерът мина малко по-встрани, така че едва ли ги забелязаха отгоре, но дълго време след това Петруха не можа да се успокои и много се кара на Льонка — мислеше, че хеликоптерът е изпратен специално да търси контрабандисти.
— Защо не — разсъждаваше той. — Отгоре всичко се вижда, всеки плъх, всяка мишка. А нас, глупаците, от сто километра ще ни зърнат. И веднага ще съобщят по радиото където трябва. А дойде ли милицията с коли, тук няма къде да бягаш — вдигаш ръце и край!
Но скоро той забрави тревогите си, трябваше да се работи. Същия ден се случи невероятното премеждие на Авдий с вълчето семейство. А всичко стана така.
Направиха почивка, хапнаха и тогава Петруха каза:
— Слушай, Авдяй, ти, изглежда, свикна с нас, стана вече наш човек. Виж какво ще ти кажа. За новаците като тебе при нас има такъв закон. Щом влезеш в бизнеса, трябва да дадеш на Шефа нещо като подарък, или такса, както щеш го разбирай.
— Но отде подарък? — разпери ръце Авдий, изненадан от този обрат на нещата.
— Чакай бе, не се стряскай! Не мисли, че трябва да хукнеш по магазините за подарък! Оттука ще ти бъде бая далечко. Друго имам предвид. Трябва да посъбереш малко пластилин, да речем, колкото една кибритена кутийка. Ще потичаш из тревата, аз ще ти кажа как се прави, а после значи, когато се видиш с Шефа, ще му го поднесеш в знак на приятелство, но какво да те уча, имаш си акъл в главата, сам разбираш: Шефа тук е главният, а ти си му подчинен, сиреч благодарност за доверието…
Авдий се позамисли: всъщност тази идея не беше лоша — подаръкът, събраният от анашата прашец, най-ценният продукт, му откриваше достъп до Шефа. Най-сетне щеше да го види. А това бе крайно необходимо! Току-виж, му се удаде възможност да поговори с онзи, под чиято власт бяха всички контрабандисти. „Власт, власт, където има двама души, там вече има и власт!“ — горчиво се усмихна Авдий Калистратов.
— Добре — каза той, — ще събера пластилин и ще го дам на Шефа. А кога ще му го дам, на гарата ли?
— Не знам със сигурност — призна Петруха. — Може още утре дори.
— Как така утре?
— Ами така. Време е да се връщаме. Стига толкоз. А утре е двайсет и първи. Утре до четири часа след обяд живи или мъртви трябва да се явим на срещата. Така че тръгваме.
— Къде е тази среща?
— Където е — перчеше се със своята осведоменост Петруха. — Като идем, ще видиш. На триста и трийсетия километър.
Авдий престана да пита — и без това разбра, че триста и трийсетият километър е участък от Чуйската железопътна линия; друго беше по-важно — вероятно там, и то още утре, ще се запознае с Шефа. Така че по-добре е да не губи време и да тръгва да събира пластилин.
Работата се оказа проста, но крайно уморителна и се вършеше по някакъв дивашки начин. Човек трябваше да се съблече гол и да тича през конопа, за да полепне по тялото му прашец от цветовете. На Авдий Калистратов се наложи дълго да тича тоя ден — никога през живота си не бе тичал толкова много! Пък и доста трудно беше да се изстърже едва видимият лепкав слой от микроскопичния и почти безцветен прашец — в резултат от всички усилия се получи нищожно малко количество пластилин. И само при мисълта, че така ще си осигури среща с главния, с Шефа, и че най-сетне, след като натрупа факти, ще може чрез словото, чрез вестника да разкрие скритите пружини за поведението на контрабандистите, да огласи с вик на болка цялата страна — намираше сили да тича напред-назад в тоя пек.
Но в желанието си да намери по-гъсто обрасли места с анаша Авдий доста се отдалечи. И в един момент се почувствува някак удивително олекнал, сякаш литнал насън ли, наяве ли и той не знаеше. Дори не разбра как стана това. Слънцето яростно приличаше, въздухът трептеше нажежен, прелитаха с крясък някакви птици, заливаха се в трели чучулиги, пърхаха пеперуди и други насекоми, които също издаваха някакви звуци — с една дума, земен рай, и в този рай, гол, по плувки и кецове, с панама на главата и очила, Авдий Калистратов, белокожият, мършав северняк, зашеметен от прашеца, се носеше като навита пружина напред-назад по степта, избирайки най-високите гъсталаци. Около него се кълбяха облаци от прашеца на цъфналия, връзващ семена коноп и от продължителното вдишване на тази летяща омая в съзнанието му се пораждаха различни видения. Изпитваше особеното усещане, че се носи на мотоциклет, седнал зад вчерашната посетителка. При това ни най-малко не се смущаваше от обстоятелството, че не е на кормилото, както подобава на истински мъж, а се вози като пътник, отзад, където обикновено седят жените. Но какво да се прави — не знае да кара мотоциклет, пък и няма абсолютно никакво понятие от техника. Стигаше му и това, че е заедно с вчерашната си позната. Кичури от косата й, изскочили изпод каската, се развяваха на вятъра и докосваха лицето му като галещи ръце, полепваха по устните, по очите, гъделичкаха врата, което му доставяше неописуемо удоволствие; от време на време тя се обръщаше и закачливо му се усмихваше, очите й сияеха — сърцето му преливаше от желание това да продължи вечно…
Опомни се едва когато недалеч от себе си съгледа трите вълчета. Я виж ти! Откъде ли се взеха? Не вярваше на очите си. Трите вълчета въртяха опашки, искаше им се да дойдат при него, да си поиграят — примираха от страх, но не бягаха. Дългокраки, като малчугани, с леко щръкнали, неукрепнали уши, с още остри муцунки и живи, трогателно доверчиви очи. Кой знае защо, Авдий така се разнежи и забравил всичко, започна ласкаво да им приказва, гальовно и закачливо да ги мами, преизпълнен от човешка доброта, но в следващия миг видя като блясък на бяла мълния оголените бели зъби на връхлитащата го вълчица… Всичко бе така внезапно и стремително, но и с някаква забавена зловеща яснота, че без да усети как се подгънаха краката му, той приклекна, обхванал с две ръце глава — дори не подозираше, че именно това му спаси живота. Стигнала вече на три крачки от него, вълчицата неочаквано промени намерението си и с яростен скок прелетя над главата му, облъхвайки го с животинския си мирис, а погледите им се срещнаха и Авдий видя искрящите й, необикновено сини, жестоки очи и студени тръпки го полазиха. Вълчицата още веднъж стремително го прескочи, втурна се към вълчетата и веднага ги подгони по-надалече, като пусна в действие и зъбите си, междувременно избута появилия се от падината ужасно настръхнал грамаден вълк и след миг всички светкавично изчезнаха…
