път, жадуващи на всяка цена да спечелят тези престъпни пари — изпитваше страстно желание да се намеси, но не можеше да си го позволи. Дори да съумее със силата на разума и словото да ги разколебае, да ги накара да осъзнаят своето падение, дори при положение, че двамата се вслушат в съветите му и решат да скъсат с този живот, те няма да посмеят, няма да могат да го сторят по простата причина, че вече здраво са обвързани от някакво жестоко взаимно поръчителство с другите, които имат неписаното право да ги накажат за измяната. И как да разкъса този железен обръч? Единствената му утеха бе мисълта, че би спомогнал за благородното дело, ако разучи отблизо пътищата и начините за контрабанда с анаша и по- късно публикува всички факти в голяма вестникарска статия, с която да възбуди общественото мнение. И както се надяваше, това ще бъде началото на една морална борба за душите на отбилите се от пътя младежи. Само това му помагаше да се примири с факта, че неволно се оказа замесен в тези работи, че стана контрабандист от групата на Петруха.
На третия ден от пребиваването им в Учкудук се случи малко произшествие — Авдий не му придаде никакво значение, но Петруха много се разтревожи, когато узна за него. Точно тогава той и съседът, стар инвалид от войната, бяха отишли с неговата каруца до централното стопанство на совхоза за консерви, цигари и захар — Петруха искаше да набави запаси, тъй като бе решено на следващия ден да поемат навътре в степта — уж да търсят работа по други места.
Льонка довършваше вътрешната мазилка на къщата, а Авдий, седнал в едно потулено кътче на двора, майстореше врата за барачката. Внезапно откъм улицата се чу пукот на мотор, Авдий стана и засенил с ръка очи, се огледа. Пред къщата спря, боботейки, голям мотоциклет, водачът му леко скочи от седлото. За учудване на Авдий това се оказа съвсем млада жена. Как ли управлява тази тежка машина, и то по такива пътища?! Жената смъкна каската с откопчана каишка, свали ветрозащитните очила и тръсна глава, по раменете й се разпиляха гъсти светли коси.
— Ох, заврях! — показа тя в усмивка равни бели зъби. — Олеле, що прахоляк съм насъбрала! — жизнерадостно възкликна тя и взе да отупва прахта от дрехите си. — Здравейте!
— Здравейте — смутено отговори Авдий. Глупашките наставления на Петруха му бяха подействували. „Коя ли ще е? И за какво ли е дошла?“ — мина му през ума.
— Тук ли е стопанинът? — попита мотоциклетистката със същата приветлива усмивка.
— Кой стопанин? — не разбра Авдий. — Стопанинът на къщата ли?
— Да, разбира се.
— Няма го, май че е някъде по пасищата.
— Ама как, не сте ли го виждали?
— Не, не съм. Впрочем наскоро идва и го зърнах за малко. Но не съм приказвал с него.
— Че как така да не сте приказвали, нали работите тук, на къщата му?
— Извинете, но аз наистина не успях да говоря с него. Тогава, струва ми се, той бързаше. Разговаряха с нашия старши, с Пьотър. В момента го няма. Скоро трябва да си дойде.
— Да, но това не ми върши работа, извинявайте, ако има нещо. Просто исках да се видя с Орман — нали е пастир, да ме осведоми по някои въпроси, които ме интересуват. Та рекох пътьом да се отбия, мислех, че ще го заваря. Извинявайте, сигурно ви попречих на работата.
— Моля ви се, ни най-малко.
Мотоциклетистката отново сложи каската с разкопчаната каишка, запали мотора и на тръгване, поглеждайки Авдий през очилата, леко му кимна. А Авдий несъзнателно й махна в отговор. После мислите му дълго се връщаха на този уж незначителен, случаен епизод. И то не защото в душата му се беше промъкнало подозрение: толкова ли безобидно е внезапното й посещение точно в деня преди тяхното тръгване за анаша, дали не иска да подразбере нещо — не, съвсем за друго си мислеше той. След като тя замина, вдигнала облаци прах с мотоциклета си, той ясно си я представи с най-големи подробности, сякаш си бе поставил за цел да я запомни за цял живот. И с изненада и задоволство установи, че е добре сложена, малко по-висока от среден ръст, с дребни, но женствени и съразмерни форми, общо взето, всичко беше по вкуса му. „Ама не, наистина — повтаряше си той, сякаш спореше с някого. — Точно така трябва да изглежда една жена! Точно така!“ Спомняше си одухотвореното й лице, необикновено изтънчените черти, кестенявите, почти черни очи, сияещи с жив блясък, а косата й, която свободно падаше на раменете и очертаваше лицето, бе съвсем светла. Това съчетание на тъмни очи със светла коса й придаваше особена прелест. Всичко в нея му харесваше: и малкият, почти незабележим белег на лявата буза (може би е падала като малка?), и начинът, по който бе облечена — дънки, яке, поизносени ботуши с нагънати кончове, — и увереността, с която караше мотоциклета: а той самият беше карал само велосипед… Пък и как глупаво се държа, когато го попита за стопанина; не съм го виждал, не-не, зърнах го за малко… просто като някакъв хлапак и защо така се обърка?
Приятно, твърде приятно му беше на Авдий Калистратов да си мисли за нея, макар че всъщност нямаше кой знае какво толкова да си спомня — тя внезапно дойде, внезапно си отиде и толкоз. Все пак коя е, откъде идва? Съдейки по всичко, бе дошла по работа, но какво би могла да прави тази жена по тия пусти места?…
Когато разбра, че е идвала някаква странна жена с мотоциклет, Петруха сериозно се разтревожи и започна надълго и нашироко отегчително да разпитва какво била казала тя, от какво се е интересувала, какво й бил отговорил Авдий. Наложи се на няколко пъти Авдий да преразкаже целия разговор дума по дума.
— Има нещо гнило в тая работа, има — със съмнение клатеше глава Петруха. — Жалко, че не бях тука, иначе веднага щях да разбера що за птица е тя. Виждаш ли, Авдяй, ти си умен и образован, ама в тоя случай аз по-добре от тебе щях да се справя, щях най-подробно да я разпитам. Да изясня коя е и какво й трябва, а ти, мой човек, си се оплел, виждам аз, загубил си ума и дума, макар че те бях предупредил как да постъпваш в такъв случай.
— Но защо се тревожиш? — мъчеше се да го успокои Авдий. — Какво толкоз има да се страхуваш?
— А бе може да са ни подушили ченгетата. Представи си, че са я пратили тук да оглежда?
— Не говори глупости!
— Да видим какви ще ги приказваш, когато те тикнат зад решетките или когато Шефа те привика за обяснение, а в разпитите той не си поплюва, не е като ченгетата: жив ще те одере, а може и да те пречука. Разбираш ли поне какво значи тая дума?
— Успокой се, Пьотър, каквото е писано да става, ще стане. Трябвало е по-рано Да се мисли за това. Виж, Льонка, да речем, е още дете, но кой го е въвлякъл в тая работа? Или да вземем тебе, на колко години си, имаш ли двайсет? Като някакъв тъпак не смееш една крачка сам да направиш, излишна дума да кажеш, само и само да не разсърдиш Шефа. Поне да беше се замислил какво ще стане по-нататък, тук има над какво да се помисли.
Но опитът на Авдий беше неуспешен — Петруха моментално кипна.
— Я зарежи тия работи, Авдяй, и Льонка не закачай. Може да си учил за поп, ама няма защо да ми четеш проповеди. Избий си ги от главата тия. От хубави думи файда няма, а при Шефа гребем парите с шепи. Разбра ли? Льонка е сирак, кон го поглежда, а има ли си парици, няма да е по-долу от другите. Няма да ходи гладен и жаден. С твоите басни човек не може да се нахрани, а камо ли да седне да гуляе с приятели, та чак масите да се огъват и мадамите на естрадата така да пеят, че да му бъркат в душата. Нали братята ми са бачкатори, да беше видял как изкарват всяка рубла! Блъскат от сутрин до вечер. А за мене рублата е нищо, колкото задника да си избърша! Само глупаците не обичат парите, така ли е, Льонка?
— Така е — с блажена усмивка кимна Льонка без капчица съмнение.
Но това беше само опипване на почвата за един по-сериозен разговор при по-удобен случай. Авдий разбираше, че не бива да е твърде настойчив — иначе кой ще му повярва, че и той е контрабандист на анаша, алчен за пари.
На другия ден станаха преди разсъмване. На хоризонта зората едва проблясваше и пръснатите недалеч къщи на селото още спяха, дори кучетата не лаеха, когато тримата тръгнаха крадешком през градините към голата степ. По думите на Петруха нямаше много път. Той ги водеше и обеща, щом види някъде от дивия коноп — анаша, веднага да го покаже на Авдий.
Скоро им се удаде такъв случай. Високо, доста жилаво растение с мъхесто стъбло и кичести съцветия — именно такава се оказа анашата, заради която бяха дошли в Азия чак от Европа. „Господи — помисли си Авдий, — наглед толкова невзрачна, като бурен, а каква омайваща наслада крие за някои хора, които
