— И какво постигаш, като отиваш при Бога през задния вход?
— Не по-малко неща от тебе. Аз помагам на хората да усетят щастието, да познаят Бога в транса. Аз им давам онова, което вие не можете да им дадете нито с проповедите, нито с молитвите си… Много по- оперативно от всеки друг приближавам своите хора до Бога.
— Приближаваш ги до някакъв купен за пари Бог? Чрез опиум? Наркоза? И ти наричаш това щастие от опознаването на Бога?
— Защо не? Или може би е светотатство, богохулство? Ами да! Осквернявам слуха ти. Аз съм ти конкурент, представи си! Пресичам ти пътя. Да, дявол да го вземе, пари, наркотици! А парите, ако искаш да знаеш, са всичко. Да не мислиш, че имат някакъв особен Бог? Да не би по църквите и другите учреждения да минавате без пари, а?
— Там е съвсем друго!
— Зарежи това! Не ме баламосвай! На света всичко се продава, всичко се купува, включително и твоят Бог. Но аз поне давам възможност на хората да изпаднат в забравата на удоволствието и да изпитат онова, което вие им обещавате само на думи и при това на оня свят. Само анашата дава блаженство, умиротворение, свобода в пространството и времето. Макар това блаженство да е мимолетно, призрачно и да съществува само в халюцинациите, то е щастие и е постижимо само в транса. А вие, праведните, сте лишени дори от тази самоизмама.
— В едно нещо си прав — че всичко е самоизмама.
— А ти какво си мислеше? Че можеш да получиш истината само срещу пет копейки? Не става така, свети отче! Тъй като няма друго щастие, анашата е неговият горчив заместител.
— Но кой те кара да заместваш нещо, което не съществува! Това е преднамерено злодеяние — ето какво е!
— Я по-полека, Калистратов, не се изсилвай! Фактически аз съм ваш помощник!
— Че как така ще си помощник?
— Ами така — и нищо странно няма в това! На човека толкова неща са му обещавани още от деня на сътворението, какви ли не чудеса за унизените и оскърбените: и царство Божие, и демокрация, и равенство, и братство, и щастие в колектива, искаш ли — живей в комуни и като добавка за старанието ти се обещава рай. А в действителност? Само думи! Пък аз, ако искаш да знаеш, развличам незадоволените, несретниците. Аз съм гръмоотвод, аз водя хората през задния вход към утопичния Бог.
— Че ти си бил много по-опасен, отколкото очаквах! Само като си представя какъв колосален смут можеш да всееш — просто тръпки ме побиват! Може би в тебе е умрял един малък Наполеон.
— Защо малък? Защо не голям? Стига да имам възможност, така ще се развихря! Ако сега например живея на Запад, щях да се занимавам с къде-къде по-мащабни неща. И тогава нямаше да дръзнеш да влизаш с мен в полемики, а щеше да гледаш на доброто и на злото, както на мен ми харесва…
— Не се съмнявам. Но и нищо страшно не виждам в твоите думи, Гришан, всичко, което казваш, не е ново. Ти паразитствуваш за сметка на загубената вяра у човека, а това е много по-удобно за култивиране. Всичко е лошо, всичко е лъжа, щом е така, търси утеха в удоволствията. А ти опитай, след като хулиш всичко досега, да накараш хората да погледнат по нов начин света. Вярата не е удоволствие, вярата е продукт от страданията на много поколения, над вярата трябва да се трудим всекидневно хилядолетия наред. А ти с това позорно занимание искаш да преобърнеш редуването на деня и нощта, извечния ред на нещата. И най-сетне, ти започваш добре, но неминуемо ще свършиш зле — защото след тази наслада, която така превъзнасяш, настъпва безумие и пълна душевна деградация. Защо не се изказа докрай? Излиза, че твоята наслада е провокация: защото като се възнасяш до мнимия Бог, веднага попадаш в прегръдките на сатаната. Как ще обясниш това?
— Никак. Всяко нещо на тоя свят се заплаща. Така и това. Както цената за живота е смъртта… Не ти ли е минавала тая мисъл през главата? Защо се умълча? Разбира се, на тебе, светецо, не ти е по вкуса моята концепция!
— Концепцията на антихрист? Никога!
— Ха-ха! Че каква стойност има твоето християнство без антихриста? Без неговото предизвикателство? Кому е нужно то? Каква потребност има от него? Следователно аз съм ви необходим! Ако няма с кого да се борите, как ще демонстрирате борбеността на своите идеи?
— Бива си те да извърташ! — неволно се засмя Авдий. — Готов си да използуваш противоречията. Но не си хаби красноречието. С тебе няма да намерим общ език. Ние сме антиподи, несъвместими сме и затова ме гониш оттука. Страх те е от мене. Но аз пак настоявам: покай се, освободи хората от своята паяжина. Предлагам ти помощта си.
Гришан неочаквано премълча. Стана и подпирайки се с тоягата, намръщено се заразхожда напред- назад, по едно време спря.
— Ако наистина мислиш, другарю Калистратов, че аз се страхувам от тебе, много грешиш. Остани, не те гоня. Сега ще се качим на някой товарен влак. Ще извършим, тъй да се каже, организирано нападение срещу транспорта.
— По-добре кажи — разбойническо — поправи го Авдий.
— Както искаш, нека да е разбойническо, щом като си рекъл, но не с цел за грабеж, а за нелегално изтегляне — това са две различни неща, защото твоята държава ни лишава от свободата да се движим безпрепятствено…
— Остави държавата на мира. Та какво ми предлагаш?
— Нищо особено. При разбойническото качване, както благоволи да уточниш — Гришан кимна към железопътната линия, — всички ще се съберат и ще ти бъдат подръка. Опитай се тогава да разубедиш невръстните хлапаци от рода на Льонка или отраканите хъшлаци като Петруха, спасявай душите им. Спасител! С нищо няма да ти попреча, една думичка няма да обеля. Смятай, че ме няма. Успееш ли да спечелиш тия хора, да ги обърнеш към своя Бог, аз веднага ще се оттегля, както би трябвало при поражение. Разбра ли? Приемаш ли предизвикателството ми?
— Да — кратко отговори Авдий.
— Тогава действувай! И всичко, което си говорихме сега, ще остане между нас. Ще кажем, че просто сме побъбрили за най-общи неща.
— Благодаря! Но аз нямам какво да крия — отговори Авдий.
Гришан сви рамене.
— И внимавай, както пише в Библията, „ти го казваш“!
Бе вече седем часът вечерта на един от последните дни на май. А слънцето все така силно приличаше над степната равнина и подозрително застиналите сребристи облаци, които цял ден не помръдваха, в началото бледи, привечер се сгъстиха и увиснаха като черен парцал над хоризонта, всявайки необяснима тревога в душата на Авдий. Очевидно наближаваше буря.
А влаковете вървяха в едната и в другата посока, от север на юг и от юг на север, и земята трепереше и бучеше под тежките им колела. „Колко земя, колко простор и светлина, а на човека все нещо му липсва и преди всичко — свобода — помисли си Авдий, загледан в необятните степни простори. — И без хора не може да живее, и с хората му е тежко. Както сега например — какво да правя? Какво да предприема, че всеки, попаднал в мрежите на Гришан, да постъпи както му повелява разумът, а не както го принуждават съучастниците от страх или от стадно чувство и най-вече защото не е по силите им да превъзмогнат хипнотизиращото влияние на този йезуит. Дори нещо повече! Страшен, извънредно опасен негодник. Какво да правя, какво да предприема?“
И ето че настъпи часът. Преди да спрат товарния влак, контрабандистите се пръснаха по Двама-трима покрай железопътната линия, скрити зад високите треви и храсталаци. Условният сигнал бе изсвирване с уста. Когато в далечината, изпълзял като змия от един завой, се зададе влакът, някой изсвири и всички веднага се приготвиха за скок. Раниците и куфарите с анаша бяха подръка. Авдий, Петруха и Льонка залегнаха зад купчина чакъл, останал след ремонт на линията. Недалеч от тях бе залегнал и Гришан с други двама контрабандисти: единият беше с рижа коса и се казваше Коля, а на втория, подвижен момък с гърбав нос и кавказки акцент, викаха Махача — вероятно беше от Махачкала. За останалите контрабандисти Авдий нищо не знаеше, но по всичко личеше, че още двама-трима души си бяха избрали удобни прикрития и чакаха момента за решителния скок. А двамата, които Гришан бе изпратил за химически операции по линията, да създадат илюзията за пожар на моста и така да принудят машиниста да спре локомотива, бяха
