стигаше хитрият и опитен прокуратор, докато разпитваше скитника Иисус по доста необичаен начин — за всяко нещо се поставяше на негово място и изпадаше в негодувание от намеренията на този безподобен узурпатор. И все повече се разпалваше, все повече се терзаеше от съмнения — хем му се искаше незабавно да потвърди с прокураторския си подпис смъртната присъда, издадена предишната вечер от старейшините на йерусалимския синедрион, хем да отложи този миг, да се наслади, докрай да изясни с какво мислите и действията на Иисус са застрашавали римската власт.
Отговорът на обречения скитник при забележката за птицата в небето бе шокирал прокуратора със своята откровеност и непочтителност. Можеше и да премълчи или да каже нещо смирено, ама не, намерил, виждате ли, с какво да се утешава: смъртта кръжала над всички. „Виж го ти, сам си навлича нещастието, сякаш наистина няма страх от смъртното наказание“ — ядосваше се Пилат Понтийски.
— Е, да се върнем на думата си. Знаеш ли, нещастнико, какво те чака? — с дрезгав глас попита прокураторът, и за кой ли път обърса с кърпа потта от кафявото си лъснало лице, плешивото теме и якия дебел врат. Докато Иисус отвори уста да му отговори, той изпука потните си пръсти, като извиваше всеки един поотделно — имаше тоя лош навик. — Питам те, знаеш ли какво те чака?
Иисус тежко въздъхна и пребледня при мисълта за онова, което му предстоеше:
— Да, наместнико римски, зная, днес трябва да ме екзекутират — с усилие проговори той.
— „Зная!“ — подигравателно повтори прокураторът с усмивка, пълна с презрение и жалост, като огледа от глава до пети злополучния пророк.
Той стоеше посърнал, неугледен, дългокрак и дългокос, с разрошени къдрици и изпокъсани дрехи, бос — сигурно бе изгубил сандалите си, когато тълпата го бе нападнала, — а зад него, през арките на дворцовата тераса, се виждаха къщите по далечните хълмове на града. Този гнусен град чакаше осъдения на смърт, изправен на разпит пред прокуратора, чакаше жертвата си. В днешния зноен ден жадуваше за кръв, мрачните като нощ инстинкти имаха нужда от силни преживявания, когато уличните тълпи ще се задъхват от рев и плач като виещи и злобно лаещи глутници чакали, наблюдаващи как разярен лъв разкъсва зебра в Либийската пустиня. Пилат Понтийски бе виждал такива сцени и сред дивите животни, и сред хората и вътрешно се ужаси, представил си за миг как ще протече разпятието. И укорително повтори не без известно съчувствие:
— Ти каза — знам! „Знам“ не е точната дума. Ти ще го узнаеш напълно, когато те отведат там…
— Да, наместнико римски, знам и тръпна при мисълта за това.
— А ти не ме прекъсвай, не бързай да идеш на оня свят, имаш време — промърмори прокураторът, на когото не бе дадена възможност да довърши мисълта си.
— Покорно моля за извинение, наместнико, ако, без да искам, съм те прекъснал — извини се Иисус. — Аз изобщо не бързам. Бих искал още да поживея.
— И не мислиш да се отречеш от своите излишни думи? — веднага попита прокураторът.
Иисус разпери ръце с безпомощен, детски поглед.
— Нямам от какво да се отрека, наместнико, тези думи са предопределени от моя Отец и аз бях длъжен да ги предам на хората, за да изпълня Неговата воля.
— Ти само едно си знаеш и баеш — повиши раздразнено тон Пилат Понтийски. Лицето му с едър гърбав нос и тънки волеви устни, с две дълбоки бръчки отстрани, доби презрителен и студен израз. — О, аз те виждам като на длан, колкото и да се преструваш — каза той с тон, нетърпящ възражение. — Всъщност какво ще рече да предадеш на хората думите на твоя Отец? Това ще рече да заблуждаваш, да подчиниш простолюдието на волята си. Да го подтикваш към безредици. Може би е трябвало и на мен да предадеш неговото слово — нали и аз съм човек!
— Засега ти нямаш нужда от това, наместнико римски, защото не страдаш и нямаш причина да копнееш за друго устройство на живота. За тебе властта е Бог и съвест. А тя е изцяло в твои ръце. И за тебе няма нищо по-висше от нея на земята.
— Вярно е. Нищо по-висше от властта на Рим. Надявам се, че това искаш да кажеш?
— Така си мислиш ти, наместнико.
— Винаги са мислили така умните хора — не без снизходителност го поправи прокураторът. — Ето защо се казва — назидателно допълни той: — кесарят не е Бог, но Бог е като кесаря. Докажи ми обратното, щом си сигурен, че не е така. Хайде! — И впери насмешлив поглед в Иисус. — Аз мога от името на римския император Тиберий, чийто наместник съм, да внеса някои промени в положението на нещата във времето и пространството. А ти се опитваш да ни противопоставиш някаква върховна сила, някаква друга истина, която уж носиш със себе си. За мене това е твърде любопитно, извънредно любопитно. Иначе не бих те държал тук излишно време. Целият град гори от нетърпение да види изпълнена присъдата на синедриона. Така че отговаряй!
— Какво да отговарям?
— Сигурен ли си, че кесарят е по-незначителен от Бога?
— Той е смъртен.
— Ясно е, че е смъртен. Но докато е жив, има ли за хората друг Бог, който да стои по-високо от кесаря?
— Има, наместнико римски, ако се вземе друго измерение на битието.
— Не бих казал, че ме забавляваш — пророни Пилат Понтийски, като намръщи чело с престорено оскърбление и вдигна четинестите си вежди. — Не можеш да ме убедиш в това по простата причина, че то дори не е смешно. Не знам, не мога да си обясня кой и защо ти вярва.
— Вярват ми онези, които са угнетени и идват при мен, водени от вековна жажда за справедливост — тогава семената на моето учение попадат в благодатна почва, наторена от страдания и напоена със сълзи — поясни Иисус.
— Стига! — обезсърчено махна с ръка прокураторът. — Безполезна загуба на време.
Двамата замълчаха, всеки потънал в собствените си мисли. Бледото чело на Иисус бе оросено от обилни капчици пот. Но той не посягаше да ги обърше нито с длан, нито с разкъсания ръкав на хламидата, не му беше до това — от страх започна да му се гади, и потта се застича на вадички по лицето, капейки върху мраморните плочи до мършавите му жилести нозе.
— И след всичко, което каза — с внезапно прегракнал глас продължи Пилат Понтийски, — искаш аз, римският прокуратор, да ти даря живота?
— Да, наместнико великодушен, пусни ме на свобода.
— И какво ще правиш?
— Ще тръгна с Божието слово по земите.
— За глупак ли ме вземаш? — викна прокураторът и скочи на крака, побеснял от гняв. — Сега вече се уверих, че мястото ти е на кръста, само смъртта може да те усмири!
— Грешиш, наместнико благороден, смъртта е безсилна пред духа — твърдо и отчетливо произнесе Иисус.
— Какво? Какво каза? — втрещи се Пилат Понтийски, не вярвайки на ушите си, и пристъпи към Иисус; по учуденото му, изкривено от гняв лице избиха тъмноморави петна.
— Това, което чу, наместнико.
Поел дълбоко въздух, Пилат Понтийски рязко вдигна ръце, готвейки се нещо да каже, но в същия миг отекнаха шумните стъпки на подковани кавалерийски ботуши.
— Какво искаш? — строго се обърна прокураторът към въоръжения легионер, дошъл с някакъв пергамент в ръка.
— Наредено ми е да ви го предам — кратко отговори той и се оттегли.
Това беше бележка до Пилат Понтийски от жена му: „Прокураторе, съпруже мой, не причинявай, моля те, непоправимо зло на тоя скиталец, наричан Христос. Всички разправят, че бил безобиден праведник и чудесен изцелител от всякакви недъзи. А това, че бил уж син Божий, месия и едва ли не цар Юдейски, навярно са слухове. Не е моя работа да съдя има ли Истина в тях. Сам знаеш колко раздорен и смахнат народ са юдеите. Представи си, че всичко е вярно, тогава? Много често онова, което е в устата на презряната тълпа, след време се потвърждава. Ако и сега излезе така, знай, че после ще те проклинат. Говори се, че свещенослужителите от тукашните синагоги и градските старейшини се уплашили и намразили тоя Иисус Христос, задето народът тръгнал с него. От завист свещениците го оклеветили и насъскали срещу него невежата тълпа. Онези, които до вчера са падали на колене пред него, днес го замерят с камъни.
