щом Мария скочи на брега, а жените, дошли да перат на реката, притичали на нейния вик, после твърдяха, че докато тя бягала с детето на ръце, около главата му имало златисто сияние. И всички много се радваха на това. И бяха трогнати до сълзи, когато малкият Иисус, с две ръце прегърнал майка си през шията, нежно приближи лице до нейното и каза: „Мамо, като порасна, ще хвана за опашката оня крокодил, за да не ни плаши вече!“ Всички се засмяха на неговите детски думи, а сетне взеха да правят догадки, кой би могъл да бъде стопанинът на лодката. Тогава се разбра, че никой от околността не го познава и от този ден нататък никой никога вече не го видя. Дърводелецът Йосиф седмици наред обикаля да търси този тайнствен лодкар, за да му се извини и да плати щетите, но така и не можа да го намери…
Ето какво премеждие се беше случило на малкия Иисус в Египет и сега той си го спомни на Сводестата тераса, когато молеше майка си да му прости заради причинената мъка и страдания. „В този миг се сбогувам с тебе, майко — шепнеше той. — Не ми се сърди, ако не успея или не ще мога да се обърна към тебе в предсмъртния си час. Страх ме е от смъртта и краката ми се вледеняват, макар че днес е такава непоносима горещина. Прости ми и събери кураж, не оплаквай злочестата си участ в този тежък за мене час. Аз нямам път към истината у хората, които са най-тежкото бреме за Твореца, освен да я утвърдя чрез собствената си смърт. Друг път към хората не е отреден. И аз отивам при тях. Прости и сбогом, майко! Все пак съжалявам, че така и не можах да хвана оня крокодил за опашката. Говори се, че крокодилите живеели много дълго — два-три човешки живота. Но и дори да бях го хванал, сигурно отново щях да го пусна… Нека си живее… И ето какво още си помислих, майко, ако онзи лодкар е бил ангел, предрешен на старец, може би ми е съдено да го срещна на оня свят… Дали ще си спомни тоя случай? Чувам стъпки, идва моят палач по неволя — Пилат Понтийски. Сбогом, майко, отсега и завинаги, сбогом.“
Пилат Понтийски се върна на Сводестата тераса със същата твърда стъпка, с каквато я беше напуснал. Стражата моментално се оттегли и двамата пак останаха на четири очи. Хвърлил бърз изпитателен поглед към Иисус, който стана от мястото си при неговата поява, прокураторът разбра, че всичко се развива така, както му се искаше и на него — жертвата сама и неотклонно вървеше към гибелта си, пренебрегвайки последния си шанс, Ала той и сега реши да не избързва. И бездруго нещата се развиваха в желаната насока.
— И тъй, дойде краят на нашия разговор — каза Пилат Понтийски. — Отказваш ли се от учението си?
— Не.
— Напразно! Помисли още!
— Не — поклати глава Иисус. — Нека бъде тъй, както е отредено.
— Напразно! — повтори Пилат Понтийски, макар и не съвсем уверено. В него нещо трепна — беше го разколебал категоричният отговор на Иисус Назарянина. Същевременно не му се искаше осъденият да се прекърши и да търси спасение, да моли за пощада. И Иисус разбра всичко.
— Не съжалявай — кротко се усмихна той. — Вярвам, че думите ти са чистосърдечни. И те разбирам. На мен също ми се иска да живея. Едва пред прага на небитието човек разбира колко скъп му е животът. Жал ми е и за майка ми — толкова я обичам, винаги съм я обичал, още от най-малък, макар да не съм го казвал. Но така или иначе, наместнико римски, запомни: ти например би могъл да спасиш една жива душа, за което ще имаш голяма благодарност, а аз съм длъжен да спася много-много души, дори душите на онези, които ще се появят — след нас на този свят.
— Да ги спасиш? Когато няма да те има вече на земята?
— Да, когато няма да съм вече сред хората.
— Никой не ти е виновен, втори път няма да се връщаме към този разговор — твърдо заяви Пилат Понтийски, решил повече да не рискува. — Искам обаче да отговориш на един последен въпрос… — каза той и млъкна, като остана прав и се замисли, намръщил рунтавите си вежди. — Но в състояние ли си сега да разговаряш? — неочаквано попита той доверително. — Ако нямаш желание, не се затруднявай, няма да те задържам. Чакат те на хълма.
— Както кажеш, наместнико, аз съм на твое разположение — отговори събеседникът му и вдигна към него бистрите си сини очи, които смаяха прокуратора с мъдрия си проникновен поглед — сякаш Иисус не беше обречен, не го чакаше неминуемото на онзи хълм.
— Благодаря — пак така неочаквано поблагодари Пилат Понтийски. — В такъв случай отговори на последния ми въпрос, който ще ти задам вече само от любопитство. Нека поговорим като свободни хора — аз съм абсолютно независим от тебе, а и ти, както сам разбираш, сега си пред прага на пълната свобода, така че да бъдем откровени — предложи той и седна на мястото си. — Кажи ми, говорил ли си на своите привърженици, твърдял ли си, че щом те разпнат, на третия ден ще възкръснеш, а по-късно, някой ден, отново ще дойдеш на земята и ще устроиш Страшен съд и над онези, които сега живеят, и над онези, които тепърва ще се раждат на света, с други думи, над всички души, над всички поколения от самото сътворение на света? И това щяло да се нарича второ твое пришествие. Вярно ли е?
Иисус странно се усмихна, сякаш си казваше: виж ти какво било — и като пристъпи на място с босите си крака по мрамора, няколко секунди мълча, сякаш решаваше има ли смисъл да отговаря.
— Всичко това ти го е наприказвал Юда Искариотски, нали? — насмешливо попита той. — И то много те безпокои, наместнико римски.
— Аз не знам кой е този Юда, но така ми беше предадено от уважавани хора, от старейшините. Значи излиза, че са празни думи?
— Мисли си каквото искаш, наместнико — студено отговори Иисус. — Никой не ти натрапва нещо, което е чуждо за твоя ум.
— Но аз те питам сериозно, без подигравка — побърза да го увери прокураторът. — Просто реших, че никога вече няма да имаме такава възможност да поговорим. Отведат ли те оттука, обратен път за тебе няма. А аз искам да разбера, как е възможно след смъртта отново да дойдеш на земята, без да си се родил, и да извършиш съд над всички души? И къде ще бъде този съд — на небето ли, къде? И колко време ще трябва да чакат този ден хората, които са ти повярвали, че после да се радват на вечен покой? Позволи ми първо аз да кажа как го схващам. Чисто и просто ти разчиташ на това, че всеки иска да има удобен живот на оня свят. Ах, тези смъртни хора, човекът вечно се стреми към нещо, вечно жадува за нещо. Толкова лесно е да го подмамиш с обещания — дори там, в задгробния живот, ще хукне подире ти като куче. Но да приемем, че учението ти е вярно и че ти си пророк, твоят живот обаче е към края си и ти можеш да го продължиш само с разговор…
— Аз мога изобщо да не го продължавам.
— Но ти няма да идеш на хълма и да оставиш въпроса ми без отговор. Струва ми се, че за теб това би било по-лошо от смъртта.
— Довърши мисълта си.
— И тъй, да допуснем, че учението ти е вярно, кажи ми тогава кога ще настъпи денят на това твое второ пришествие? И ако очакването му продължи дълго, невъобразимо дълго, какъв смисъл ще има то за отделния човек? Никакъв, щом няма да го дочака през своя живот. Пък и откровено казано, дори не бих могъл да си представя подобно невероятно събитие. Или човек трябва да го чака, сляпо вярвайки в него? И какво ще постигне? Каква полза ще има от това?
— Твоите съмнения са понятни, наместнико римски, ти разсъждаваш грубо, като земен човек, подобно на твоите учители гърците. Не се обиждай от забележката ми. Докато стоя пред тебе като тленен човек, ти си в правото да спориш. Още повече, че двамата с тебе сме различни — както водата и огънят. И нашите съждения се разминават, към всяко нещо подхождаме от различни краища. А сега да се върнем на въпроса, който те вълнува, наместнико… Вярно е, че второто пришествие трябва да се чака безкрайно дълго. Тук имаш право. Кога ще настъпи този ден, никой не може да предскаже, защото той е набелязан в замислите на Онзи, който е сътворил света. Това, което за нас ще продължи хилядолетия, за Него е може би само кратък миг. Но смисълът е в друго. Създателят ни е дарил с най-висшето благо на света — разума. И ни е дал възможността да живеем с разбиране. И от това, как ще постъпим с този небесен дар, ще се определи съдържанието на човешката история. Защото ти не би могъл да отречеш, наместнико римски, че смисълът на човешкото съществувание е в самоусъвършенствуването на човешкия дух — човекът няма по-висша цел на света. Именно това е красотата на разумното му битие — ден след ден все по-високо да възхожда по нескончаеми стъпала към сияещото съвършенство на духа. Най-тежкото за човека е да бъде човек — ден след ден. И затова от самите хора зависи кога ще настъпи денят, в който ти, наместнико, не вярваш.
