дума. И не си въобразявай, че си цар юдейски, че без тебе ще загине светът. Напротив, сега вече обстоятелствата се оформят не в твоя полза. И времето ти отдавна изтече. Само в случай, че се отречеш от всичко, все още би могъл да се спасиш. Разбра ли?
— Разбрах, наместнико…
Пилат Понтийски стана и се запъти към покоите си, оправяйки широката тога върху раменете си. Кокалест, с едра плешива глава и царствена осанка, уверен в своето достойнство и всесилие. Докато вървеше през аркадата на терасата, неволно вдигни очи и отново съзря онази птица, която величествено се рееше в небето. Не можеше да определи орел ли беше или негов събрат от същата порода пернати, но не това го вълнуваше, а фактът, че птицата беше недостижима, неподвластна на него — не можеше да я уплаши, както и да я повика или прогони. Вдигнал високо вежди, прокураторът я проследи с яден поглед: Виж ти, кръжи ли, кръжи, и от нищо не се интересува. Хрумна му мисълта, че тази птица е като някакъв император в небето. Изглежда, не случайно орелът символизира императорското величие — мощен клюн, хищно око, яки като желязо криле. Именно такъв трябва да бъде всеки император! Във висините — виждан отвсякъде Й абсолютно недостъпен… И оттам да управлява света — никакво равенство с никого и за нищо, дори би трябвало да има свои богове, различни от тези на другите, безучастни и презиращи поданиците. Ето какво крепи силата и кара хората да се страхуват от властта, ето на какво се държи редът на нещата в света. А Иисус Назарянина, който упорствува в своето учение и който е решил да изравнява всички от императора до роба, понеже Бог бил един и всички хора били равни пред Бога, твърди, че Царството на справедливостта щяло да настъпи за всички. Той е смутил умовете, разбунил е низините, иска да преустрои света по свой начин. И какво излезе от това? След време същата тълпа се нахвърли да го бие, да храчи в лицето на тоя лъжеясновидец, лъжепророк, измамник и хитрец… И все пак що за човек е? Въпреки цялата безнадеждност на своето положение, се държи така, сякаш не той търпи поражение, а онези, които го съдят…
Така си мислеше прокураторът Пилат Понтийски, наместник на римския император, дори би могло да се каже, той самият полуимператор, поне в тази част на Средиземноморието, когато прекъсна разпита на Иисус Назарянина и за няколко минути го остави насаме със себе си — да проумее над каква бездна е застанал. Трябваше да сломи духа му, да го накара унизено да пълзи в краката му, отрекъл се от този единствен за всички Бог, от всеобщото равенство и после, вече като змия с пречупен гръбнак, да го изхвърли от израилските земи, че да се влачи немил-недраг и да загине някъде безславно, защото няма дълго да изкара — собствените му ученици ще загубят вяра в него и ще го убият…
Така си мислеше, докато се бореше със своите съмнения, твърде вещият управник Пилат Понтийски, който търсеше най-сигурното, най-удобното и назидателно средство за изкореняване на новопоявилата се размирна напаст. И се оттегляше от Сводестата тераса сигурен, че като остане сам и поразмисли, осъденият ще разбере какво го чака и при неговото завръщане ще падне в краката му. Но прокураторът не знаеше, че в предоставените му кратки мигове този странен човек изобщо не мислеше за това или по-скоро не по тоя начин, а се отдаде на спомени, защото и спомените са жребий на живите, едно от последните блага преди раздялата с живота.
Веднага щом прокураторът се отдалечи, от страничните ниши излязоха четирима стражници и застанаха в четирите края на терасата, сякаш осъденият би могъл да избяга. И той си позволи да се обърне към най- близкия от тях:
— Може ли да седна, добри ми стражнико?
— Седни — отговори легионерът, като удари с копието по каменния под.
А Иисус приседна на мраморния перваз до стената — прегърбен, с бледо, изострено лице и падаща на вълни дълга тъмна коса. И заслонил с ръка очи, се унесе в мисли, изпадна в забрава. „Да можех да пийна малко вода — мислеше си той — или да се изкъпя в някоя река.“ И живо си представи речните води — как струят и мият бреговете и крайбрежните треви, дори му се стори, че чува плисък, сякаш към него се приближаваше лодка, сякаш някой идваше да го вземе и отведе оттук. Да, това беше майка му, тревожна и уплашена. „Майко! — едва чуто прошепна той. — Да знаеш само колко ми е тежко, майко! Още снощи в Гетсимания, на Елеонската планина, се терзаех от ужасна мъка, връхлетяла ме като черна нощ, място не можех да си намеря и безутешен бодърствувах с учениците си, тръпнех от страшни предчувствия. Тогава се обърнах към Господа, Отеца мой небесен. «Отче мой — рекох аз. — Ако е възможно, нека ме отмине тая чаша: не обаче както искам аз, но както искаш Ти.» И ето я чашата, препълнена догоре, не отминава, няма да ме отмине, безвъзвратно приближава и ще се случи онова, което навярно и ти предчувствуваш. И ако е така, значи ти си знаела какво ще стане с мене, но тогава как си живяла през всички тия години, майко моя, родителко, дала ми живот, с каква мисъл и надежда си отглеждала чедото си, предопределено от волята Господна за този велик и ужасен ден, най-нещастния от всичките ми дни, защото няма по-голяма скръб за човека от собствената му смърт, а за майката, която гледа как пред очите й загива плодът на нейната утроба, семето на нейния род, скръбта е двойно по-голяма. Прости ми, майко, не аз определих твоята съдба, а Всевишният мой Отец и нека възведем смирено взор към Него и нека бъде Неговата воля!“
Докато мислеше за майка си Мария, в паметта му изплува един детски спомен, странната история, която му се беше случила на четири-пет годинки. По онова време семейството им живееше в Египет, където беше избягало от цар Ирод, който търсеше да убие новородения младенец — бъдещия Иисус Христос, защото влъхвите бяха казали, че се е родил цар на Юдея. Момченцето вече беше пораснало. Недалеч от дома им течеше голяма пълноводна река, възможно да е била Нил — защото беше голяма, широка. Мария ходеше там с детето да пере, както повечето жени от околността. А един ден, когато бяха на реката, пристигна някакъв старец с лодка, приближи се до тях и ласкаво ги поздрави. „Дядо — обърна се към него Мария. — Ще дадеш ли лодката да повозя на нея синчето си? Плаче глупавичкият, иска да се вози на лодка.“ — „Да, Мария — отговори старецът, — тъкмо затуй съм я докарал, да повозиш малкия Иисус.“ Мария не се учуди, че старецът знаеше имената им, взе го за някой от тукашните жители. Но когато се реши да го помоли той да седне на веслата, старецът внезапно изчезна, сякаш се беше разтворил във въздуха. Но и това не смути Мария — момченцето й толкова искаше да се повози, така се радваше и тичаше наоколо, дори подскачаше от възбуда и я дърпаше за ръка. Тя остави прането на камъните край реката, качи детето на лодката и като я отвърза и блъсна от брега, скочи в нея, взе момченцето на коленете си и така заплуваха по течението. Колко приятно беше бавно да се носиш над пробляскващата повърхност на водата, съвсем близо до брега — по крайбрежните плитчини се полюшваха тръстики, тук-таме се виждаха ярки цветя, в храсталаците шумно пърхаха, чуруликаха и подсвиркваха пъстропери птици, в топлия влажен въздух летяха на рояци с бръмчене и цвъртене насекоми. Беше чудесно! Мария бе щастлива и тихичко затананика, а синчето й, доволно, че се вози на лодка, с интерес се оглеждаше наоколо. И това още повече радваше Мария. В същото време — а те не бяха отплували далече от мястото, където се качиха, пък и все още се движеха близо до брега — големият дънер в крайбрежната тиня оживя и като разцепваше водата наоколо, бързо и застрашително се насочи към тях. Това беше грамаден крокодил — изпъкналите му очи хищно се бяха втренчили в тях. Момченцето се уплаши и изпищя. Мария се вцепени от ужас, без да знае какво да предприеме. Крокодилът изпляска с опашка и едва не преобърна лодката. Мария пусна греблата и здраво притисна детето до гърдите си. „Господи! — взе да се моли тя. — Това е той! Твоят син Иисус! Дарен от тебе! Не го оставяй, Господи! Спаси го!“
Толкова се беше уплашила, че само затвори очи и продължи да отправя горещи молби към Онзи, който бе Всичко във Вселената и Отец небесен на сина й. „Не ни оставяй, Господи, отсега нататък той ще ти бъде нужен!“ — изкрещя тя. А лодката, останала без управление, се понесе, тласкана отдолу от крокодила. Когато най-сетне Мария се осмели да отвори очи, вик на радост се откъсна от гърдите й — лодката спря до брега, сякаш някой я беше изтеглил там, а крокодилът заплува обратно и изчезна. Обезумяла от уплаха, Мария скочи на брега и хукна, като плачеше от силното вълнение и се смееше от щастие. Тичаше, притиснала момченцето до гърдите си и като го обсипваше с целувки и обливаше със сълзи, непрекъснато повтаряше: „Иисусе! Иисусе! Ненагледното ми чедо! Той те призна и те спаси! Само Той те спаси! Той те възлюби, Иисусе, ти си Неговият възлюбен син! Ти ще станеш премъдър, Иисусе! И ще станеш Учител! Ще отвориш очите на хората, Иисусе! Хората ще те следват, Иисусе, и ти никога няма да се отречеш от тях, никога, никога!“ Така ликуваше благословената между жените.
Така нареждаше и ликуваше тя от радост, че Синът Божий по чудо се бе спасил, без дори да подозира, че това е знамение Господне, за да знаят хората кой е всъщност малкият Иисус, синът на дърводелеца Йосиф, преселил се в Египет само за да спаси от Ирод този младенец. Защото лодката тутакси изчезна, още
