— Я виж ти! — Пилат Понтийски възбудено скочи. — Чакай, чакай, как ще зависи от хората, та това е абсурдно! Аз не вярвам в твоето учение и не мога да проумея думите ти. Ако хората можеха по собствена воля да отлагат или ускоряват подобни явления, няма ли да заприличат на богове?
— Донякъде си прав, наместнико римски, но най-напред бих искал да разгранича мълвата от истината. Мълвата за истината е голяма злина. Тя е като тинята във водата, която след време превръща дълбокото езеро в плитка локва. В живота е винаги така — всяка мисъл, родена за благото на хората, постигната в прозрение и страдания, но подета от мълвата и предавана от уста на уста, винаги се превръща в злина както за самата себе си, така и за истината. И аз искам да подчертая, наместнико, че тези измислици, на които вярваш, са мълва, а истината е друга.
— И каква е тя, ще я разкриеш ли?
— Да, ще се опитам. Няма да отклоня разговора. Още повече, че ще говоря за това последен път. И тъй, наместнико римски, знай, че Промисълът Господен не е в това, че някога подобно гръм от ясно небе ще настъпи денят, в който Синът човешки, след като е възкръснал, ще слезе от небесата и ще извика народите на съд. Всичко ще бъде съвсем различно, макар че целта ще остане същата. Не аз, комуто е останало да живее колкото да се измине пътят през града до Голия хълм, ще дойда, след като съм възкръснал, а вие, хората, прихождащи да живеете во Христе, във висока праведност, вие в незнайните бъдни поколения, ще дойдете при мене. И това ще бъде второто мое пришествие. Или, другояче казано, в хората аз ще се върна при себе си чрез моите страдания, в хората ще се върна при хората. Това е същността. Останал във времето хилядолетия назад, аз ще бъда вашето бъдеще, такъв е Промисълът на Всевишния, та да се въздигне човекът върху престола на своето призвание — призванието за добро и красота. Това е смисълът на моите проповеди, това е истината, а не плъзналата мълва и най-различните измислици, опошляващи високите идеи. А сред всички пътища за човешкия род този ще бъде най-тежък и безкрайно дълъг и твоите опасения, наместнико римски, са съвсем основателни. Този път ще започне от съдбовния ден с умъртвяването на Сина Божий и оттогаз нататък ще пребъдат във вечно покаяние всички поколения, всяко ново, потресено от цената, която ще платя аз за изкупление греховността човешка, за прозрение у хората, за пробуждане на божествените начала в тях. Ето за какво съм роден на този свят, и ще служа като непомръкващ пример. Та хората да се уповават на моето име и да шествуват към мен чрез страдания, чрез всекидневна борба със злото в себе си, чрез отвращение към пороците, насилието и жестокостта, така пагубно опустошаващи душите, неизпълнени с любов към Бога, а значи и към своите себеподобни — хората!
— Почакай, Иисусе Назарянино, ами че ти отъждествяваш хората с Бога?
— В известен смисъл да. Дори би могло да се каже, че всички хора, взети заедно, са подобие на Бога на земята. И името на този образ на Бога е Бог-Утре, Бог на безкрайността, дарена на света още в мига на неговото сътворяване. Навярно ти, наместнико римски, неведнъж си се усещал, че твоите желания винаги са обърнати към утрешния ден. Днес ще приемеш живота такъв, какъвто е, но непременно искаш утре той да бъде различен, и дори ако и днес ти е добре, искаш утре да ти бъде още по-добре, затова живеят в нас надежди неугасими като Божията светлина. Бог-Утре е духът на безкрайността, в него е събрана цялата същност, цялата съвкупност от човешки дела и стремежи, ето защо какъв ще бъде Бог-Утре — прекрасен или страшен, милосърден или жесток, — зависи от самите хора. Така да се мисли, е допустимо и необходимо, това иска от разумните същества самият Бог-Творец, затуй нека хората сами се грижат за утрешния ден на земята, тъй като всеки от тях е някаква частица от Бога-Утре. Човекът е съдия и творец на всеки наш ден…
— Чакай де, ами Страшният съд, така заплашително прогласяван от тебе?
— Страшният съд… А ти не си ли мислил, наместнико римски, че ние отдавна вече сме изправени пред Него?
— Да не искаш да кажеш, че сега целият ни живот е Страшен съд?
— Не си далеч от истината, наместнико римски. Да се измине пътят, започнал сред мъки и терзания от проклятието върху Адама и продължил през злодеяния, които векове наред едни хора са вършели над други, пораждали са зло от злото, неправда от неправдата — това навярно представлява нещо за онези, които са пребивавали и пребивават на белия свят. Каква огромна бездна от злини се е разтворила, какви ли не войни, жестокости, убийства, гонения, несправедливости, огорчения са познали хората! Ами всички страшни прегрешения спрямо доброто, спрямо естеството още от сътворението на света — какво са ако не наказание, по-голямо от Страшния съд? А всъщност изначалното предназначение на историята е да приближи разумните същества до божествените висоти на любовта и състраданието! Колко ужасни изпитания е имало в историята на хората, а краят на злодеянията, бушуващи като океански вълни, все още не се вижда. Не е ли животът в такъв ад по-ужасен дори от Страшния съд?
— И ти, Иисусе Назарянино, имаш намерение да спреш историята в злото!?
— Историята! Нея никой не може да я спре, аз искам да изкореня злото в деянията и умовете на хората.
— Тогава няма да има и история.
— Каква история!? Тази ли, за която ти радееш, наместнико римски? За съжаление тя не може да бъде заличена от паметта, но ако я нямаше, ние щяхме да бъдем много по-близо до Бога. Аз те разбирам, наместнико. Но истинската история, историята на разцвета на човечността, все още не е започнала на този свят.
— Слушай, Иисусе Назарянино, да не говорим сега за мен. Кажи ми как смяташ да доведеш хората и народите до тази цел?
— Чрез провъзгласяване Царството на справедливостта без кесарева власт, ето каК!
— И мислиш, че това е достатъчно!?
— Да, ако всички го поискат…
— Интересно. Е, изслушах те внимателно, Иисусе Назарянино. Ти гледаш надалече, но не си ли твърде самонадеян, не разчиташ ли твърде много на човешката вяра, забравяйки коварната природа на тълпата? Съвсем скоро ще се убедиш в това отвъд градските стени и знай, че няма да обърнеш историята, защото тя е като река и никой не е в състояние да я обърне. Едно обаче не мога да си обясня: защо подпалваш пожар, в който първо ти ще изгориш? Без кесари не може да просъществува светът, който се държи върху могъществото на едни и покорството на други, и напразно се мъчиш да натрапиш някакъв различен, от тебе измислен ред като тази нова история. Кесарите имат свои богове — те почитат не твоя отвлечен Бог-Утре, който в безкрайността на всички „утре“ няма ясен облик и като въздуха принадлежи на всички, понеже всяко нещо, което се получава еднакво, е нула, не струва пукнат грош, та тъкмо затова на кесарите е отредено да господствуват с името си над всеки и над всички. А измежду всички кесари в света избраник на боговете е достославният Тиберий — неговата държава, Римската империя, заема половината свят. И ето защо под егидата на Тиберий аз властвувам над Юдея, в което виждам смисъла на своя живот, така че съвестта ми е спокойна. Няма нищо по-достойно от честта да служиш на непобедимия Рим!
— Ти не правиш изключение, наместнико римски, едва ли не всеки жадува за власт, па макар само и над един себеподобен. Тъкмо в това е нещастието. Ще кажеш, така е устроен светът. За порока лесно се намира оправдание. На никого обаче не минава през ума, че това е проклятие за човешкия род, че злото на властолюбието, с което са заразени всички — от старшията на пазарските метачи до могъщите императори, — е най-страшната от всички злини и някой ден човешкият род скъпо ще заплати за нея. Ще загинат народи в борба за господство, ще се унищожат взаимно до корен.
Пилат Понтийски нетърпеливо вдигна ръка да прекъсне събеседника си:
— Спри, аз не съм ти ученик, за да слушам с благоговение твоите проповеди. Спри! На думи може да се унищожи всичко, което пожелаеш. Ала каквото и да предричаш, Иисусе Назарянино, усилията ти са напразни. Светът, който се държи на властта, не може да бъде друг. Както е съществувал досега, така ще продължи да съществува: властта е била винаги на по-силния, така че и занапред силните ще управляват света. И този ред е неизменен, както звездите на небето. Тях никой не може да ги размести. Напразно толкова милееш за човешкия род и си готов да го спасиш с цената на живота си. Хората на нищо няма да се научат нито от проповедите в храмовете, нито от небесните внушения! Винаги ще следват кесарите както стадата овчарите си и в преклонението си пред силата и благата ще почитат онзи, който се окаже най- безпощаден и най-могъщ от всички, ще славят пълководците и техните битки, в които ще се леят реки от кръв заради господството на едни и подчинението и унижението на други. Именно това ще се смята за