Учителя бе предсказал…
Луната плуваше високо в небето, вече минаваше полунощ — наближаваше фаталният ден, последиците от който нямаше да се заличат векове наред и още дълго и по различен начин щяха да оставят отпечатък върху историята на човечеството. Но в този час Гетсимания и съседните хълмове, покрити с градини и лозя, тънеха в тишина, само тук-таме нощни птици пееха в шубрака, крякаха жаби и ромолеше, искреше на лунната светлина незаспиващият Кедрон, който се спускаше от кедровите гори по каменистите си древни корита, като с разделяше на ручеи и отново се събираше в един общ поток. Всичко си бе същото както преди толкова години — тихо и благостно бе на земята през онази нощ и само Авдий тръпнеше от тревога, че всичко се повтаря така, както се бе случило, и той не е в състояние нищо да спре, нито да предотврати, макар да знае предварително какъв ще бъде краят. Напразно плачеше той, обръщайки се в своето отчаяние към Бога-Утре. И не можеше да се примири с извършеното, макар че бяха минали хиляда деветстотин и петдесет години оттогава, и като се пренесе в миналото битие, в търсене на собствената си същност, мислено се върна в онова начало, от което през всички кръговрати на времето се бе проточила нишката и към неговата съдба. Той търсеше отговора, като ту се устремяваше с хилядолетия назад, ту отново се връщаше в сегашната си реалност под степния дъжд, обливащ главата и раменете му, ту отчужден от всичко наоколо, ту трезво преценявайки фактите.
И в своите прекрасни пориви си позволяваше волунтаризъм по отношение на историята — идеята за Страшния, съд, създадена много по-късно, оставаше да я изричат хора, живели в по-стара епоха — нямаше търпение Авдий всичко това да бъде казано на самия Пилат Понтийски, тъй като неговата сянка, сянката на всесилния наместник на императора, и до ден-днешен не е изчезнала. (Та нали все още има потенциални пилати!). И в това изпреварване на събитията Авдий Калистратов изхождаше от факта, че изначалните закони на света са винаги в сила, макар да ни се откриват сравнително късно. Така е и с идеята за Страшния съд — векове наред човешкият ум е бил терзан от идеята за бъдещото възмездие заради всички несправедливости, вършени на земята.
Но кой е бил Иисус, от когото сякаш от нула започва равносметката в трагичното самосъзнание на духа? И защо е трябвало да се случи всичко това? Нима само за да имаме причина за вечно покаяние? И защо от мига, в който той се е качил на кръста, така дълго не могат да се успокоят умовете? Та нали оттогава нататък много неща, претендирали за безсмъртие, са отдавна забравени и превърнати в прах. А и винаги ли е съществувало разбирането, че с всеки изминал ден животът се развива, усъвършенствува: новото днес утре остарява, хубавото помръква пред нещо още по-прекрасно, тогава защо казаното от Иисус не остарява и не губи своята сила? И нима всичко, станало от неговото раждане до неговата голгота и дори нещо повече — тръгнало от него и продължило през всички епохи и поколения, е било така необходимо и неизбежно за човечеството? И най-сетне, какъв е смисълът на този път в историята на хората? Какво са постигнали те? Какви изводи са направили? И ако съкровена цел е била идеята за човеколюбие — идеята за хуманизъм, както твърдят учените, тоест пътят на човека към самия себе си, към безкрайно усъвършенствуване на духа в себе си, като в същество, надарено с разум, то доколко сложен, тежък и жесток е бил замислен поначало този път — от кого и защо? Могли ли са хората да просъществуват без този тълкуван от всекиго по свой начин хуманизъм — от християнски до вселенски, от социално-егоистичен, класов, до принципно абстрактен? И какъв е смисълът в нашия век на отдавна остарялата по този път религия?
Наистина какъв? Защото отдавна вече всичко е ясно дори за децата. Нима материализмът не погреба завинаги християнското вероучение и не само него, нима той не разчисти решително и властно пътя към прогреса и културата — единствено верният път? Може би за днешния човек не е необходимо да изповядва някаква религия, достатъчно е да знае за тези умрели учения, колкото да бъде исторически просветен, не повече. Защото всичко това е изживяло времето си, всичко е познато и минало. Но какво сме постигнали, какво имаме вместо онази милосърдна, жертвена идея, отдавна отхвърлена и злорадно осмяна от реалистическите мирогледи? Какво подобно на нея или по-хубаво от нея имаме? Защото без съмнение новото би трябвало да превъзхожда старото. А това ново го има. Има го! В настъпление е една нова могъща религия — религията на превъзхождащата военна сила. От памтивека още човекът е принуден ден след ден, цял живот, от раждането до смъртта си, да бъде зависим от каприза на тези сили — ще отворят ли война, или ще се въздържат? И не са ли някакви съвременни богове онези, в чиито ръце е това най-силно оръжие? Само дето засега все още няма черкви, в които хората да се молят пред макети на ядрени снаряди в олтара и да бият чело в краката на генералите… И ако не религия, как другояче би могло да се нарече всичко това?
Авдий Калистратов се бе отдавал често пъти на такива разсъждения за живота и сега, когато неизмеримата обхватност на мисълта му предоставяше възможност да проникне в миналото като в даденост, да проникне в същността на отдавна минали събития — подобно на нови води, протичащи покрай стари брегове, — той се върна към онези начални дни, към онази петъчна предпасхална нощ, за да намери Учителя, да сподели с него тревогата си, да му съобщи за тревогата, наситила времето, което ще настъпи след стотици години, да му съобщи, че на историческата сцена се е появил нов Бог — Бог Голиат, заразил подобно на чума съзнанието на всички жители на планетата със своята развратна и универсална религия, религията на превъзхождащата военна сила. Какво ли би казал Учителя, колко ли би се ужасил: накъде е тръгнал човешкият род в тази бясна надпревара за военно превъзходство? И дори ако Той реши за втори път да се качи на кръста, за да изкупи нашите грехове, то едва ли би трогнал сърцата на заразените от агресивната религия на превъзхождащата военна сила…
За свое огорчение Авдий не завари Учителя в Гетсиманската градина. Предаден от Юда, Той бе вече заловен и отведен на съд, и Авдий, сам в опустялата градина, сам в целия свят, горестно зарида за всичко, което е било, и за всичко, което ще бъде. В порива си да се върне във времето назад той се бе озовал в Гетсимания, прескачайки своите прадеди, които по онова време са обитавали още северните лесове и са се прекланяли пред дървени идоли и за които дори неговото име — Авдий, е било съвсем неизвестно. С течение на времето това име тепърва е щяло да бъде заимствувано, а самият Авдий да се роди в далечния двадесети век…
Дълго седя Авдий под същото фикусово дърво, където бе предаден и заловен Учителя, и дълго плака, сякаш можеше да промени нещо в съдбините на света…
После стана и тъжно се запъти към града. Жителите на Йерусалим спяха спокойно през онази предпасхална нощ, без нищо да подозират, и само Авдий, обзет от тягостни предчувствия и тревога, безпомощно се луташе из улиците и си мислеше: къде ли е Той, какво е станало с него? Внезапно го осени надеждата, че може би има време да спаси Учителя и взе да чука на прозорците, на всички прозорци, покрай които минаваше: „Ставайте, хора, идва нещастие. Все още не е късно, елате да спасим Учителя! Аз ще го заведа в Русия, там има едно заветно островче на нашата река Ока…“
Авдий се надяваше, че на онова заветно островче сред реката Учителя ще бъде в пълна безопасност — там би се отдал на размисли върху превратностите на света и навярно би го осенило ново озарение и би прозрял нов път за човечеството в глъбините на времето, за да подари на хората божествено съвършенство, та пътят към спасителната цел, в името на която се бе обрекъл, да не минава през кръв и да не се наложи човечеството да го заплаща с мъки и унижения, които Той, безумецът, е готов отново да приеме заради хората, заради правдата, опасна за гонителите и така безжалостно преследвана: та нали Той си бе наложил заради щастието на бъдещите поколения този гибелен дълг, неизбежен по избрания от него път за освобождение на човека от гнета на собствената му съпричастност към извечните несправедливости, защото в природата няма несправедливост, тя съществува само между хората и идва от хората. Ала може ли да се постигне целта по такъв антиисторически начин и има ли някаква гаранция, че урокът на Учителя няма да бъде забравен всеки път, когато, воден от користни съображения, човекът ще поиска да го забрави, да заглуши, да приспи съвестта си и ще намери множество оправдания: бил е принуден един вид да отговаря на злото със зло; как да се опази най-висшият венец на творението — човекът, от пагубните страсти, които всекидневно го съпътствуват и в благоденствие, и в несгоди, и в бедност, и в прекомерно богатство, и в неограничена власт, и в пълно подчинение; как да се опази венецът на творението — човекът, от ненаситната жажда за господство над себеподобните си, как да се опази от постоянните изкушения за произвол: защото самодоволството и самонадеяността го подтикват да заповядва и принуждава, когато има сила, а когато няма — чрез угодничество, лицемерие и коварство да се стреми към същото, и в такъв случай каква е истинската цел на живота, в какво е неговият смисъл, и в края на
