Иисус оголи в открита и добродушна усмивка равните си бели зъби.
— Донякъде би могло и така да се каже.
— А по-точно, така ли е, или не е така?
— Така е, добри ми наместнико, така е — потвърди Иисус, усетил, че Пилат Понтийски започва да се дразни, понеже и този въпрос не подхождаше много за един прокуратор. — Аз бях „подхвърлен“ чрез Светия дух от небесния мой Отец.
— Добре, че никому няма да мътиш повече главата — уморено процеди през зъби прокураторът. — И все пак, коя е майка ти, жената, която те е родила?
— Мария се казва, живее в Галилея. Чувствувам, че днес ще дойде. Цяла нощ е пътувала. Знам го.
— Не мисля, че смъртта на сина й ще я зарадва — мрачно изрече Пилат Понтийски, готвейки се най- сетне да приключи разговора с тоя смахнат скитник от Назарет.
И Пилат Понтийски се изправи в цял ръст под арките на терасата, величествен в снежнобялата си тога, с едра глава, широко лице и твърд властен поглед.
— И тъй, да уточним, както му е редът — отсече той и взе да изброява. — Баща — как беше? — Йосиф. Майка — Мария. Родом от Назарет. Трийсет и три годишен. Неженен. Деца не оставя. Подсторвал народа за бунт и размирици. Заплашвал да разруши големия Йерусалимски храм и за три дни да издигне нов. Представял се за пророк, за цар юдейски. Ето накратко и цялата ти история.
— Да не говорим, прокураторе, за моята история, ала за тебе ще кажа: ти, Пилат Понтийски, ще останеш в историята — тихо изрече Иисус Назарянина, като го погледна втренчено и сериозно в очите. — Ще останеш завинаги.
— Ами! — небрежно възкликна Пилат Понтийски. Въпреки това се почувствува поласкан и променяйки внезапно тона си, тържествено изрече: — В историята ще остане великият император Тиберий. Нека бъде славно неговото име. А ние сме само верни сподвижници на императора, нищо повече.
— И все пак в историята ще останеш ти, Пилат Понтийски — упорито повтори осъденият, преди да тръгне към Голия хълм, извън стените на Йерусалим…
А птицата — дали ястреб или орел, която от Сутринта кръжеше сякаш в някакво очакване, най-сетне се отклони и бавно полетя натам, накъдето поведоха под многоброен конен конвой завързан като опасен престъпник онзи, с когото води толкова дълъг разговор лично прокураторът на цяла Юдея — Пилат Понтийски.
А прокураторът все така стоеше на Сводестата тераса и с удивление и ужас следеше странната птица, полетяла след човека, който отиваше на Голия хълм.
— Какво ли означава това? — прошепна прокураторът в недоумение и тревога…
III
Летният дъжд в степта, който така дълго назряваше още от вечерта с беззвучно проблясващи мълнии на хоризонта и тъмни сгъстяващи се облаци, плисна чак късно през нощта. Усетил на лицето си тежките му капки, които силно забарабаниха по сухата земя и рукнаха след това на потоци, Авдий Калистратов дойде в съзнание — те бяха първият дар на живота.
Авдий все така лежеше в железопътната канавка, където се беше търколил от насипа след падането от влака. Първото, което си помисли, беше: „Къде съм? Май че вали.“ Стенейки, понечи да се отмести, но почувствувал остра болка в хълбока и оловна тежест в главата, отново изпадна в безсъзнание, след известно време обаче все пак се свести. Спасителният дъжд го възвръщаше за живот. Лееше се щедро и могъщо и стичащата се от насипа вода започна да се събира в канавката, където лежеше Авдий. Прииждайки към него, тя се пенеше на мехури и се надигаше все по-близо до устата му, което го накара с нечовешки усилия да се опита да изпълзи от това опасно място. В първите мигове, докато тялото превъзмогваше болките при най-малкото движение, това бе ужасно мъчително. Авдий просто не можеше да повярва, че все още е жив. Как жестоко го биха във вагона, при каква страшна скорост го изхвърлиха от влака, но това е нищо в сравнение с факта, че той е жив, жив въпреки всичко! Жив и може да се движи, макар и пълзешком, чува и вижда, радва се на този спасителен дъжд, който плющи и се лее като из ведро, облива нараненото му тяло, освежава ръцете, краката и бучащата му пламнала глава, и Авдий ще пълзи, докато има сили — та нали скоро ще съмне, ще настъпи утрото и животът отново ще започне… И тогава все нещо ще измисли, трябва само по някакъв начин да се изправи на крака…
В същото време, прорязвайки с фарове дъжда и мрака, един след друг с грохот преминаха няколко нощни влака… Той и на тях се зарадва, всичко, което напомняше за живот, го радваше както никога досега…
Авдий не искаше да се крие от дъжда дори и да имаше начин да го стори — даваше си сметка, че му е необходим, че е благотворен за него. Само ръцете и краката му да са здрави, а раните и натъртванията, дори парещата болка в десния хълбок е готов да търпи безропотно… Криво-ляво успя да изпълзи от канавката, да се измъкне на безопасно място — една малка височинка, където остана да лежи под дъжда, събирайки сили за живот…
Завърнал се от небитието, Авдий започна да възстановява в съзнанието си всичко, което бе представлявало същност на живота му, и се учудваше с каква необикновена яснота и обхватност тече мисълта му…
И той каза на Онзи, когото след разговора с Пилат Понтийски отвеждаха на Голия хълм: „Аз съм тук, Учителю! Какво да сторя, за да Те спася, какво да сторя, Господи? Как да Те спася? О, колко се страхувам за Тебе сега, когато отново живея!“
Историческият синхронизъм — когато човек е способен мислено да живее наведнъж в няколко въплъщения на времето, разделени — понякога от столетия и хилядолетия — е присъщ в една или друга степен на всеки човек, който не е лишен от въображение. Но всеки, за когото събитията от миналото са така близки, както настоящата действителност, всеки, който преживява миналото като свое собствено, като своя съдба, е мъченик, трагична личност, защото като знае предварително как и с какво е завършила една или друга история, какви са последиците от нея, като предвижда всичко, той само страда, без да е в състояние да промени хода на събитията, и се жертвува в името на справедливостта, на която е съдено никога да не възтържествува. Тази жажда да се утвърди истината на миналото е свята. Именно така се раждат идеите, така се осъществява духовната връзка на новите поколения с предишните, на това се крепи светът и неговият жизнен опит постоянно нараства, споява се — доброто и злото се предават от поколение на поколение в една несекваща памет, в несекващото време и пространство на човешкия свят…
И затова е казано: вчерашните не могат да знаят какво става днес, но днешните знаят какво е ставало вчера, а утре днешните ще станат вчерашни…
И още е казано: днешните живеят във вчерашното, но ако утрешните забравят за днешното, това ще бъде нещастие за всички…
Авдий изпадна в голяма тревога, когато настъпи денят преди пасхата, и в задушната предпразнична вечер отчаяно се мъчеше да намери в долния град къщата, където се бе състояла тайната вечеря с учениците и където Той бе разчупил хляба с думите, че това е тялото Негово, а виното в чашите — кръвта Негова, защото още тогава е имало възможност да бъде предупреден за застрашаващата го опасност, за предателството на Юда Искариотски, и е трябвало незабавно да напусне този ужасен град, час по-скоро да тръгне на път. Търсейки къщата, Авдий сновеше по криволичещите объркани улици, потънали в здрач, и кой знае защо, се вглеждаше в лицата на минувачите, сякаш тук можеше да има познати, ала нито сред бързащите в този час да се върнат навреме за семейната трапеза, нито сред онези, които се отбиваха в дюкянчетата преди тяхното затваряне, можа да открие някого, на когото би могъл да се довери. А мнозина от минувачите изобщо нямаха представа кой е този Иисус Христос. Малко ли скитници се шляят из града. Някакъв състрадателен гражданин го покани в дома си за пасхата. Но Авдий поблагодари и отказа. Не губеше надежда, че ще успее да предупреди Учителя. От тревогата, от светлините в прозорците и силните миризми на дим от огнищата и на готвени ястия, от задушната влага, лъхаща от обилно полетите с вода за прохлада улици и дворове, го заболя глава. Взе да му се гади. И той хукна към края на града, към Гетсимания с надежда да завари още в градината Учителя и учениците, унесени в молитва и разговори. Ала уви! И тук никого не откри в този късен час. Градината беше пуста — никой нямаше и под голямото фикусово дърво, където Учителя бе заловен от голямата въоръжена тълпа. Учениците се бяха разпръснали, както сам
