краищата кой е в състояние да отговори на този въпрос така, че абсолютно всички да повярват в, истинността и безкористността на неговия отговор?
„И ти, Учителю, приемаш най-жестокото наказание, за да се вслуша човекът в доброто и състраданието, които са заложени в него и го различават от всички други същества — защото е тежко неговото пребиваване на земята, защото дълбоко са се вкоренили в него източниците на злото. А нима е постижим по този начин абсолютният идеал — ум, окрилен от свободна мисъл, възвишена личност, превъзмогнала в себе си анахронизма на злото от нине и во веки веков, както се превъзмогва заразна болест? О, ако би било възможно! Боже, защо пое върху себе си толкова тежки мъки, за да оправиш непоправимия свят? Спри се, Спасителю, защото онези, заради които ще идеш на кръста, заради които приемаш мъченическата смърт, по-късно ще Ти се присмеят. Да, да, след хилядолетия, някои само ще се смеят гръмогласно, други ще се подиграват над твоята безполезност, когато материалистичната наука, развенчала религията, ще обяви за измислица всичко, случило се с Тебе. «Чудак! Наивник! Кой го е карал? Кому и за какво е била нужна тази смешна демонстрация с разпятието? Кого ще трогне? Какво е дала тя на човека, какво е променила в него, поне съвсем мъничко, поне на йота?» Така ще мислят хората от поколенията, на които Твоят подвиг ще изглежда безсмислен, едва ли не глупав, и които, разбрали устройството на материята до изначалната й същност, преодолели земното привличане и излезли в космоса, взаимно ще си оспорват Вселената в своята кошмарна алчност, в стремежа си към галактично господство и макар Вселената да е безкрайна, дори тя ще им се струва малка, защото амбицирани от неуспехите си на Земята, те ще са готови да взривят цялата планета, на която Ти се опита да издигнеш милосърдието в култ. И какво е за тях Бог, когато те се смятат за по-силни от Бога, какво ги интересува Чудака, разпнат на кръст, когато те с един замах могат да унищожат цялата Земя, а заедно с нея и спомена за Тебе. О, бедни мой, наивни Учителю, нека да избягаме на Волга, на Ока, на онова закътано островче сред реката, където Ти ще бъдеш като на звезда небесна, за всички отвсякъде видима, но за никого недостъпна. Помисли, още не е късно, имаме пред себе си цялата нощ и утрото, може би ще съумееш да избегнеш жестоката участ? Спомни си, нима пътят, избран от Тебе, е единствено възможният?“
Обзет от такива мисли, Авдий с дълбока мъка в очите бродеше по улиците и площадите на нощния горещ Йерусалим, като се опитваше да вразуми Онзи, който бе изпратен от Господа на земята за ужасна и трагична участ, като вечен пример и обвинение за хората… Но човешката психика е такава, че никой няма да приеме това обвинение пряко върху себе си и винаги ще намери оправдание: той нищо не е сторил, без него се решават съдбините на света и нека да си се решават… Каква дълбока ирония се крие в онзи замисъл, страдащ от подценяването на човешката натура…
Когато минаваше за кой ли път вече покрай градските врати, Авдий срещна бездомно куче на три крака — четвъртият бе ударен и то го държеше прибран до корема. Кучето вдигна към Авдий умния си тъжен поглед.
— Какво има, Хромчо? — ласкаво му каза Авдий, докато го разглеждаше. — И ти ли си несретник като мен? Хайде да вървим заедно.
И кучето тръгна да скита с него чак до зори. Умно куче беше, всичко разбираше. А на заранта градът се събуди с нови грижи и в суетня, отрано пазарите и тържищата се изпълниха с оживление, задръстиха ги натоварени с денкове камили, с които бедуините идваха от пясъците, магарета и мулета с по-дребен товар, конски каруци със стока, носачи с вързопи на раменете — всичко влезе в действие — страсти, стока, разправии, завъртя се в общата въртележка на покупко-продажбата… Но и много йерусалимци се бяха събрали край белостенния градски храм, откъдето всички вкупом се отправиха при римския прокуратор Пилат Понтийски. Присъедини се и Авдий Калистратов: беше разбрал, че става дума за съдбата на Учителя, и продължи заедно с тях към Иродовия дворец. Там обаче въоръжената стража не ги пусна при наместника. И всички останаха да чакат пред входа. Прииждаше все повече народ, макар че още от заранта бе настъпила голяма жега. Идваха най-различни хора, водени от най-различни чувства. Какви ли не разговори се водеха сред неспокойната тълпа: едни казваха, че като пълновластен римски наместник прокураторът ще помилва и ще пусне на свобода пророка Иисус Назарянина, та да се махне завинаги от Йерусалим, други разправяха, че по случай пасхата на един от осъдените ще бъде подарен животът и че това ще бъде Иисус, трети просто вярваха, че ще го спаси самият Йехова пред очите на всички, но така или иначе и едните, и другите, и третите чакаха, без да знаят какво става там, зад оградата и стените на двореца. Сред тълпата имаше и много такива, които се подиграваха на нещастника, заплащащ с главата си своя смешен трон, хулеха обречения чудак и не проумяваха защо прокураторът му отделя толкова много време, какво толкова се разправя с него, нека по-бързо свършва, ей го слънцето припича и до пладне на Голия хълм всички ще изгорят от жегата. Тоя Иисус от Назарет може да залиса и баламоса когото си поиска. То се знае, че сега се е разприказвал и смущава прокуратора, който, току-виж, реши да го освободи и в такъв случай какво са виснали всички да чакат… Ама и този Иисус от Назарет си го бива — надрънка цял куп врели-некипели за някакво Ново царство, ала и то сега не може да го спаси, ще го качат на кръста да пукне като куче… Тъй си е…
Авдий слушаше и се възмущаваше „Да не сте посмели така да говорите. Неблагодарни, жалки души! Как може така да се осквернява и опошлява великата борба на човешкия дух със самия себе си. Хора, вие трябва да се гордеете с него, да го имате за пример!“ — облян в сълзи, отчаяно крещеше Авдий Калистратов сред йерусалимската тълпа. Ала никой не го чуваше, никой не го забелязваше. Та нали тепърва му предстоеше да се роди през далечния двайсети век…
Дъждът, който плисна посред нощ, постепенно започна да намалява. Както бе дошъл, така и отмина, за да се излее другаде. Накрая съвсем спря, само сегиз-тогиз прокапваха закъснели капки. Наближаваше зората, окъпана и обсипана със звезди — небосводът, все още тъмноахатов в дълбочина, след дъжда започна да просветва по краищата. Вееше прохлада от влажната почва и от освежените, вдигнали се през нощта треви.
Но вероятно в този час нито един от живите обитатели на степта не бе усетил радостта от битието така остро и с такава благодарност както Авдий Калистратов, макар че състоянието му беше доста окаяно.
Въпреки всичко той бе имал късмет: въздухът, нагорещен преди дъжда, не бе успял да се о(хлади през нощта и Авдий не можа да премръзне. Макар и мокър до кости, макар и да го боляха раните и натъртените места, той се вглъби в себе си, без да обръща внимание на нищо, и в своето прозрение, чрез което присъствуваше и в миналото, и в настоящето, възприемаше живота отново, откриваше то като дар на съдбата и още повече ценеше самата възможност да живее и да мисли. Когато дъждът спря, Авдий седеше вече под железопътния мост, докъдето с последни сили едва се бе довлякъл в мрака…
Сгушен като скитник под моста, под който бе сравнително сухо, Авдий се чувствуваше доволен, че е намерил място, където може да изчака дъжда и да се отдаде на размисъл. Под сводовете на моста отекваше всеки звук като под куполите на голям средновековен храм. Когато преминаваха влакове, грохотът им напомняше гръмотевична буря, която връхлита отдалеч и постепенно заглъхва. Леко и волно течеше през тази нощ мисълта на Авдий, която, появила се веднъж, вече от само себе си се развиваше и подемаше на крилете си неговия дух, за да го понесе в необятните пространства на времето. Авдий си мислеше ту за Христос и Пилат Понтийски, като дори тътенът на преминаващите горе влакове не му пречеше да се чувствува в древна Юдея сред шумната тълпа на Голгота и сякаш да бъде очевидец на онова тъжно събитие, ту си спомняше Москва, неотдавнашното си пребиваване там и концерта на българската капела в Пушкинския музей, спомняше си своя двойник, българския певец, с когото имаше такава поразителна прилика, и виждаше лицето му с широко отворена уста. Какви възвишени звуци се изтръгваха от гласовете на българските певци и как окриляха неговия дух, неговата мисъл! Баща му, дякон Калистратов, много обичаше църковните песни и дори когато ги слушаше, плачеше от умиление. Веднъж донесе вкъщи текста на една удивителна молитва от някаква съвременна монахиня. Тази млада жена, бивша възпитаница в сиропиталище, а по-късно възпитателка в него, станала монахиня през войната, след като любимият й, с когото живяла само месец и половина, загинал на един военен кораб, потопен от германска подводница. Всеки път, когато четеше този „повик на душата“, това особено съчетание от погребален плач и молитва, дякон Калистратов ронеше сълзи. И много обичаше да слуша, когато Авдий, тогава още дете, изправен в гостната до старото пиано, му четеше с чистия си момчешки глас молитвата на монахинята за потопения кораб. Така че Авдий я бе научил наизуст:
„Едва просветва зората на небето и преди още светът да се събуди с лъчите на изгряващото слънце,
