съм и сега ще се посгрея, та да дойда малко на себе си…
— Добре, добре! Казах го ей тъй! Почивай си, бичара.
Жената надзърна от кабината и каза нещо на шофьора.
— Жената ме пита не си ли гладен? — поясни шофьорът с усмивка.
— Умирам от глад! — честно призна Авдий. — Благодаря. Ще ви бъда много признателен, ако ми дадете нещо за хапване.
Авдий имаше чувството, че бутилката възкисело овче мляко и прясната, печена на жар — ароматна и бяла питка са му дар от небето заради страданията през тази нощ.
След като похапна, той заспа дълбоко върху балите овча вълна, от която лъхаше силна миризма на лой и животинска пот.
А камионът се носеше по запазилата все още свежестта си степ след снощния проливен дъжд. Чистият въздух и дълбокият сън подействуваха благотворно на Авдий — като оздравяване след тежка болест.
Той се събуди чак когато камионът спря.
— Пристигнахме. Къде трябва да идеш? — попит шофьорът, който бе слязъл от кабината и надничаше през задния борд в каросерията. — Хей, момче! Жив ли си?
— Жив съм, жив съм! Благодаря — обади се Авдий. — Значи сме вече в Жалпак-Саз, така ли?
— Да, на гарата. Ние ще продължим към склада за животински суровини, а ти накъде си?
— Ще ида да си купя билет за някой влак. Още веднъж ви благодаря за голямата услуга, която ми направихте. Предайте и на жена си най-сърдечната ми благодарност. Просто нямам думи да изкажа своята признателност.
Когато слизаше от каросерията с помощта на шофьора, Авдий застена от болка.
— Ама че ти си бил много зле бе, бичара. Я иди в болницата — посъветва го шофьорът. — Потърси си някаква тояга, че да стъпваш по-лесно.
До зданието на гарата Авдий вървя, кажи-речи, половин час. Добре, че по пътя намери някаква дъска, на която взе да се подпира като на патерица, та поне малко си облекчи положението.
А над линиите и рампите, прожекторите и подемните кранове, над площада пред гарата, по-точно над целия гаров комплекс в степта ехтяха локомотивни сирени, гърмяха по високоговорителите команди и съобщения за пристигащи и заминаващи пътнически влакове. След престоя си в глухата степ Авдий се почувствува като зашеметен от напрегнатия живот, който цареше тук. Наоколо сновяха забързани хора, погълнати от своите грижи — ненапразно Жалпак-Саз се смяташе за една от най-големите възлови гари в Туркестан.
Сега Авдий трябваше да реши как и с кой влак да замине и изобщо какво да прави, след като разполагаше само с трийсет и пет рубли. А билетът до Москва, разбира се, ако има свободни места, струва трийсет рубли. А с какво ще живее? Как ще издържи с тоя крак и с раните по цялото си тяло? Дали да иде до местната болница, или час по-скоро да си замине? Унесен в такива мисли, Авдий мина през чакалните на гарата, задушни и препълнени с хора. С изпокъсаните си дрехи и раните по лицето си, с тази недодялана цепеница той неволно привличаше вниманието. Мнозина се обръщаха да го гледат. Когато излезе на перона да види разписанието на влаковете, Авдий забеляза, че след него върви милиционер.
— Я почакай, младежо — спря го милиционерът. Недоволният му строг поглед не обещаваше нищо хубаво. — Какво правиш тук? Кой си ти?
— Аз ли?
— Да, ти.
— Ами искам да пътувам. Гледам разписанието.
— Имаш ли документи?
— Какви документи?
— Най-обикновени: паспорт, удостоверение за самоличност, служебна карта.
— Имам, само че…
— Хайде, покажи ги.
Авдий се обърка.
— Разбирате ли, аз, такова, другарю, другарю…
— Другарю лейтенант — подсказа раздразнителният милиционер.
— Трябва да ви кажа, другарю лейтенант…
— После ще видим какво трябва да ми кажеш, сега си дай документите.
Авдий се поколеба, преди да извади от джоба си топката сива хартия, представляваща някога негов паспорт.
— Ето — подаде я той на милиционера. — Това е паспортът ми.
— Паспорт! — милиционерът презрително го изгледа. — Ти подиграваш ли се? Що за паспорт е това!? Я го прибирай и тръгвай с мене в участъка. Там ще разберем кой си, що си.
— Но разбирате ли, другарю лейтенант… — неуверено подхвана Авдий, притеснен от вида си, от цепеницата, която държеше под мишница вместо патерица, и от струпалата се около тях тълпа зяпачи — аз съм кореспондент на вестник.
— Какъв кореспондент си ти бе! — възкликна милиционерът, възмутен от такава очевидна и нагла лъжа. — Хайде, кореспонденте! Тръгвай с мене!
Наобиколилите ги зяпачи ехидно се закискаха.
— Виж какво измислил — кореспондент!
— А защо не и министър на външните работи, а?
Наложи се отново да прекоси цялата чакалня, куцукайки след раздразнителния лейтенант. Сега вече всички се обръщаха да го гледат, шепнеха си нещо и се смееха. Когато минаваха покрай едно семейство, разположило се с багажа си на голямата дървена скамейка, Авдий чу откъслечни фрази.
Но най-ужасната изненада тепърва предстоеше на Авдий Калистратов. Влизайки след лейтенанта през една от многото врати на гаровите помещения, той се озова в доста просторна стая с прозорец към площада. Дежурният, някакъв младши милиционерски чин, който седеше на бюрото с телефона, се понадигна при появата на лейтенанта.
— Всичко е наред, другарю лейтенант — доложи той.
— Сядай, Бекбулат. Ето ти още една прелетна птица — кимна той към Авдий. — Виж го какъв е хубавец! Че и кореспондент отгоре на това!
Поогледал се от прага наоколо, Авдий едва не извика, потресен от гледката, която видя пред очите си. Вляво от вратата, зад грубо заварена решетка от арматурно желязо, която преграждаше този ъгъл на стаята от пода до тавана, седяха като зверове в клетка контрабандистите на анаша: Петруха, Льонка, Махача, Коля, двамата диверсанти и още няколко младежи — десет-дванайсет души, почти цялата група, с изключение на Гришан. Шефа не беше сред подчинените си.
— Момчета, какво става? Как ви хванаха? — неволно се изтърва Авдий.
Никой от контрабандистите не отговори. Дори не се помръднаха. Седяха на пода плътно един до друг, много променени, с отчуждени и мрачни лица.
— Твои хора ли са? — странно се усмихна раздразнителният лейтенант.
— Ами разбира се! — възкликна Авдий. — Това са мои момчета.
— Виж ти! — изненадано го изгледа лейтенантът. — Той от вашите ли е? — обърна се той към контрабандистите.
Никой не отговори. Всички мълчаха със сведени очи.
— Чувате ли, вас питам! — ядоса се лейтенантът. — Защо мълчите? Е добре; ще почакаме. Тепърва ще ви гледам сеира, има да ме помните, когато ви друснат присъди по член триста и седемнайсети, друга песен ще ми запеете тогава. И хич не се надявайте на това, че едно време не съдеха малолетните. Умря тая. Да, да, годините не влизат в сметката. Хванати сте с веществените доказателства! — кимна той към познатите
