на Авдий раници и куфарчетата с анаша, разхвърляни по пода. Някои от тях бяха разтворени, други разкъсани, тук-таме се беше посипала анаша и в стаята едва се дишаше от тежката миризма на степния коноп. На бюрото до телефона бяха оставени кибритени кутии и бурканчета с пластилин. — Ще ми мълчат тука! Правят се на обидени! Паднахте ми в ръцете с веществени доказателства! — повтори лейтенантът още по-строго и гласът му закънтя от гняв. — Ето ви уликите! Ето ви веществените доказателства! Ето го вашия наркотик! — взе да подритва той раниците с анаша. — От бандата ви само един нехранимайко успя да се изплъзне, ама и той ще седи в тоя ъгъл зад решетката, негодници такива. Я ставайте! На кого казвам — ставайте! Виж ги ти какво са се разположили. Ще стоите на крака и ще ме гледате в очите! Право в очите! Казах — право в очите! Такива мерзавци като вас стреляха по мен изпод вагоните, тъй че не чакайте милост от мен! Виж ги ти, хлапаците му мръсни, не знаят още сополите да си обършат, ама се въоръжават. И какво, мислите, стана? Направихте ме свой враг за цял живот, а аз умея да се боря. По всички влакове и гари ще ви преследвам като бесни кучета, няма да ми се изплъзнете от ръцете! — яростно крещеше той. — Така че, питам ви, кой е тоя дрипльо, дето се представя за кореспондент? Казвайте, кой е? — И като сграбчи Авдий за ръката, го повлече към решетката. — Отговаряйте, докато ви питам с добро. От вашите ли е?
За няколко секунди настъпи пълно мълчание. Авдий гледаше мрачните лица на контрабандистите и не можеше да проумее как е възможно тези дръзки младежи, които до вчера спираха влаковете в степта, пушеха анаша и го изхвърлиха от вагона, да седят сега като зверове в клетка — без колани на панталоните, боси (вероятно за да не избягат, когато ги извеждат по нужда), жалки и нищожни.
— За последен път ви питам — задъхан от възбуда, попита лейтенантът. — От вашите ли е тоя тип, когото задържах?
— Не, не е от нашите — ядно отговори Петруха от името на всички, като неохотно вдигна очи към Авдий.
— Как да не съм бе, Пьотър? — изненадано възкликна Авдий и пристъпи с приспособената си патерица до самата решетка. — Нима ме забравихте? — укорително се обърна той към контрабандистите, от които го делеше решетката. — Толкова ми е жал за вас — добави той. — Как е могло да стане всичко това?
— Не му е мястото тук да си изказвате съболезнованията — прекъсна го лейтенантът. — Сега ще питам всекиго поотделно — заплаши той контрабандистите. — И ако някой ме излъже — а това непременно ще се разбере, — ще получи още някоя годинка отгоре. Хайде говори ти — обърна се той към Махача.
— Не е от нашите — отговори той, като изкриви влажните си устни.
— А ти какво ще кажеш? — заповяда лейтенантът на Льонка.
— Не е от нашите — отговори Льонка и тежко въздъхна.
— Не е от нашите — измънка червенокосият Коля.
И всички до един казаха, че не го познават.
Поведението на контрабандистите, колкото и странно да изглежда това, засегна Авдий Калистратов. Фактът, че всички се бяха отказали от него, без да се замислят, лаконично и категорично, го оскърби, почувствува се унизен. Той усети как пламна, сякаш го бяха залели с вряла вода, от вълнение го заболя главата.
— Но как така, как може да твърдите, че не ме познавате? — объркан, недоумяваше той. — Ами че аз…
— Хайде стига, кореспонденте на „Ню Йорк Таймс“ — подигравателно го прекъсна лейтенантът. — Стига приказки. „Ама ти“, „ама аз“. Я престани да ме разиграваш. И без тебе си имам много работа. Хайде да те няма, не ми се мотай в краката. И не се навирай при тия тук. За такива като тях има закон, суров закон — за приготвяне, разпространение и търговия с наркотици ги чака най-строга присъда. С такива като тях се разговаря по късата процедура. А ти, приятелю кореспондент, си плюй сега на петите и да не ми се мяркаш вече пред очите.
Настъпи мълчание. Авдий Калистратов пристъпваше от крак на крак, но не си тръгваше.
— Ти чу ли какво ти каза другарят лейтенант? — обади се дежурният, който през цялото време бе попълвал някакви книжа на бюрото. — Тръгвай си, докато не е късно. И бъди благодарен, че си се отървал.
— Имате ли ключ за тоя катинар? — посочи Авдий катинара, висящ на желязната врата.
— А теб какво те засяга това? Имаме, то се знае — отговори лейтенантът в недоумение от въпроса на Авдий.
— Отключете го тогава — каза Авдий.
— И таз добра! Че кой си ти да даваш нареждания? — възмути се лейтенантът. — Абе аз тебе!
— Именно, искам да ме затворите зад решетката. Мястото ми е там! — Лицето на Авдий гореше, отново го беше обзела ярост, както във влака, когато изсипа драгоценната анаша през вратата на вагона. — Настоявам — завика Авдий — да бъда арестуван и съден като тези нещастници, заблудени в един свят, пълен с толкова противоречия и неизброими злини! Трябва да бъда подведен под еднаква отговорност с тях. Защото и аз се занимавах със същото. Отворете вратата и ме вкарайте при тях! Пред съда те ще потвърдят, че аз съм виновен! Ние ще се покаем за своите грехове и това ще ни пречисти…
В този миг дежурният, оставил настрана книжата, скочи на крака.
— Ами че той е побъркан, другарю лейтенант. Вижте му само погледа. Веднага си личи, че е ненормален.
— Съвсем нормален съм — възрази Авдий. — Аз трябва да понеса еднакво наказание с тях! Какво ненормално има в това?
— Чакай, чакай — заколеба се лейтенантът. Очевидно през своята тежка дългогодишна служба в транспортната милиция не бе попадал още на такъв парадокс: ако разкажеше тоя случай на някого, сигурно не биха му повярвали.
Настъпи мълчание. Изведнъж някой изхлипа, след което, давейки се от сълзи, зарида. Плачеше Льонка, извърнат към стената. Петруха му затискаше устата и му шепнеше нещо заплашително на ухото.
— Виж какво, другарю — с неочаквано омекнал тон се обърна лейтенантът към Авдий. — Да идем да си поприказваме, ще те изслушам най-внимателно, само че на друго място. Ела да поговорим навън. Хайде, хайде. Послушай ме.
И двамата отново се върнаха в препълнената с пътници чакалня. Лейтенантът отведе Авдий до една свободна пейка, предложи му да седне и се настани до него.
— Много те моля, другарю — с някаква изненадваща задушевност подхвана той, — не ни пречи на работата. Ако сме сбъркали нещо, прощавай, не се сърди. Много ни е тежка работата. Пък и ти сам видя. Моля те, махни се, нали щеше да заминаваш нанякъде. Свободен си. И повече не се връщай при нас. Разбра ли?
И докато Авдий премисляше как най-добре да му обясни своето поведение и да изкаже съображенията си за съдбата на задържаните контрабандисти, лейтенантът стана, разбута тълпата и изчезна.
От нямане какво да правят пътниците в чакалнята отново взеха да се зазяпват в Авдий; той твърде много се открояваше дори сред разнородната тълпа наоколо. С ожуленото си, покрито със синини лице, с изпокъсаните дрехи и дъската под мишница вместо патерица Авдий будеше у хората любопитство, примесено донякъде с презрение. На всичкото отгоре току-що го бе довел тук един милиционер.
А Авдий се чувствуваше все но-зле и по-зле… Започваше да вдига температура, болеше го нетърпимо главата. Събитията от предишния ден, снощният проливен дъжд, отеклият неподвижен крак и най-сетне новата неочаквана среща с контрабандистите, застрашени от страшно възмездие за своето престъпление — всичко това му дойде прекалено много. Взе да го тресе, отначало му стана студено, после отново го хвърли в огън. Седеше сгушен, свил глава между раменете, без да има сили да се помръдне. Злополучната дъска се търкаляше в краката му.
Пред помръкналия поглед на Авдий всичко заплува като в мъгла. Лицата и фигурите на хората се разливаха, губеха очертанията си, издължаваха се, свиваха се, наслагваха се едно връз друго. Започваше да му се гади, мислите му се объркваха, не му достигаше въздух. Авдий седеше почти в безсъзнание в задушната чакалня сред случайни хора. „Ох, колко ми е лошо — мислеше си той, — и колко странно са устроени хората. Никой на никого не е нужен. Каква пустота е наоколо, какво отчуждение.“ Авдий се надяваше, че това е временно състояние, че скоро ще се съвземе и пак ще се помъчи да помогне някак на застрашените със затвор контрабандисти. Той вече не мислеше за това, че вчера те се бяха опитали да го убият, като го изхвърлиха от влака в движение. Тези престъпници, тези мерзавци, тези тъпи убийци
