бързам да отправя към Тебе, Всевиждащи и Всеблаги, своята насъщна молитва. О, Господи, прости ми, че проявявам своеволие, че първата ми мисъл не е за Тебе, но аз живея само за да повтарям тази молитва до последния си час.
О, Всемилосърдни, Благословени, Справедливи, прости, че постоянно Ти досаждам с неотстъпния си зов. Ала в мене няма корист — не Те моля за никакви блага, нито пък да продължиш земните ми дни. Но за спасението на хорските души не ще престана да Те моля. Ти, Всеопрощаващи, не ни оставяй в неведение, не позволявай да се лутаме между доброто и злото на този свят и да търсим оправдание в тяхното единство. Осени с прозрение човешкия род. За себе си нищо друго не желая. Покорно и без страх ще приема всеки жребий — дали в ада ще горя, или на блаженство вечно ще се радвам. Ти, Творецо Вездесъщ и Необятен, определяш нашия човешки жребий.
Но те моля най-горещо само за едно, аз, Твоята робиня, беззаветно предана на Твоите слова, отшелницата монахиня, отрекла се от радостите на живота, завинаги презряла тщеславието и суетата, за да се извиси в помислите си към Твоя дух.
Моля Те, о Господи, стори такова чудо, че онзи кораб да продължава своя път ден след ден, нощ след нощ, дорде нощта с деня се сменя по определения от Тебе ред. Нека с мир да плува онзи кораб на вахта неизменна от океан в океан и с незатихващ шум и грохот вълни да се разбиват 6 мощната му гръд. Нека пръските на океана го обсипват със свистящия си дъжд, нека диша той горчивата им ведра влага. Нека той да чува боботенето на машините и крясъка на чайките, литнали след него. И нека се отправи към някой светъл град на далечен океански бряг, макар навеки да е съдено нивга да не стигне там…
Единствено за това Те моля, Господи, в молитвата си ден и нощ. И ми прости, че тя е толкоз странна. Но Ти си опората на всички възвишени надежди, земни и неземни. Ти си Милосърден, Вездесъщ и Всемогъщ, началото на всички начала. Затова ще отправяме към Теб молитви както в миналото, тъй и в бъдещите дни. Затова, когато си отида и не ще има кой да Те помоли, нека онзи кораб плува в океана и отвъд пределите на вечността. Амин!“
Авдий не можеше да си обясни защо тази нощ отново си спомни молитвата на монахинята. А когато си помисли, че би я казал на девойката, която дойде с мотоциклет в Учкудук, дори му стана смешно. Неволно се засмя, нарече се непоправим глупак и си представи колко би се учудила тя, ако го видеше така свит под моста в този окаян вид като бездомен крадец или подгонен разбойник. И какво ли би си помислила за него, а той, виждаш ли, решил дори молитвата за кораба да й чете. Би го взела за луд и естествено би била права. Но въпреки всичко, макар че рискуваше да се унижи в очите й, той искаше да я види…
Авдий остана под моста чак до разсъмване, а горе громоляха летящите през степта влакове. И твърде често си мислеше какво ли е станало с контрабандистите, бившите му спътници. Навярно са минали благополучно през Жалпак-Саз и вече са продължили пътя си нататък. Къде ли са сега Петруха, Льонка и другите? Къде ли е неуловимият като фантом Гришан? И Авдий съжаляваше, че бе постъпил нетактично и бе допуснал груба грешка, та сега Гришан да тържествува заради черното си дело, съжаляваше, че всичко бе завършило с толкова лош край. И при все това смяташе, че изпитанията през тези дни ще му бъдат от полза. Не бе успял да превъзпита контрабандистите, но пък бе събрал доста интересен материал за вестника, и то като очевидец.
Тази мисъл донякъде го успокояваше, но тревогата най-вече за Льонка не го напускаше. Ето кого можеше да изведе на правия път, но не успя.
И Авдий си спомни всичко, което му се бе наложило да преживее и да види в Примоюнкумските степи, сети се и за срещата с вълците, и за сивата вълчица, която го бе прескочила, вместо да го разкъса. Странно бе това, наистина твърде странно и в паметта му завинаги се бе запечатал свирепият и мъдър поглед на сините й очи.
Но ето, че над железопътната линия отново изгря слънцето и животът продължи по новия си кръг. Чудесно беше в степта след снощния дъжд. Още не бе настъпила горещината и от необятните степни простори лъхаше свежест, а в небето пееха чучулиги. Чуруликаха и пърхаха между небето и земята степните птички. А през степната шир от хоризонт до хоризонт се движеха влакове и напомняха, че някъде далеч оттук кипи напрегнат живот.
Хармония и умиротвореност царяха тази сутрин в степта, напоена през нощта с благодатната влага на небесата.
Щом слънцето започна да припича, Авдий реши да изсуши дрехите си, взе да се съблича и се ужаси — дрехите му бяха толкова изпокъсани, че беше неудобно да се появи с тях пред хората. А цялото му тяло беше в рани, отоци и огромни синини. Добре, че не носеше със себе си огледало — щеше да се ужаси от страшния си вид, но и без огледало разбираше колко е окаяно положението му: от болка не можеше да докосне лицето си.
И все пак си даваше сметка, че всичко можеше да завърши много по-лошо, че бе останал жив, което вече само по себе си е голямо щастие.
Когато почна да се съблича, той откри още една неприятност — паспортът и малкото пари в джоба му бяха станали негодни. Паспортът, изпокъсан при падането и прогизнал от дъжда, се бе превърнал в топка сива хартия. А от парите бяха оцелели само две банкноти — едната от двадесет и пет рубли, а другата от десет. С тези пари Авдий трябваше да стигне до Москва и дори да продължи до Приокск.
Тъжни мисли го обзеха. След изключването му от семинарията той бе принуден да живее с доста оскъдни средства. Принуден бе със съгласието на сестра си Варвара да продаде старото пиано, на което тя като малка се беше учила да свири. В оказионния магазин му го приеха на половин цена, като се позоваваха на това, че музикалните инструменти не били вече дефицитни, че било пълно с тях и че дори старите магнетофони нямало къде да държат, а камо ли пиано. И Авдий бе принуден да се съгласи на тяхната цена, понеже нямаше друг изход! А ето че сега бе останал, кажи-речи, без пукнат грош. Гледай ти докъде я докара!
Новият ден бе започнал, което значеше, че трябва да се живее, и идеалистът Авдий Калистратов отново бе притиснат от грижите на материалното битие.
Цяла нощ бе прекарал в спомени и размишления, но ето че сега трябваше да реши как да се измъкне от степта, а и да помисли за насъщния си хляб.
И тогава му се усмихна щастието. Авдий забеляза, че под моста, където се беше приютил, минава междуселски път. Наистина, съдейки по всичко, той далеч не беше оживен. Кой знае колко време трябваше да се чака попътна кола и Авдий реши да стигне пеша до най-близкия железопътен кантон, а оттам по някакъв начин да се добере до Жалпак-Саз. Готов вече да тръгне, Авдий реши да огледа наоколо: няма ли някъде тояга, с която да се подпира по пътя. При падането от влака бе ударил дясното си коляно, то се беше подуло и силно го болеше. Оглеждайки се наоколо, Авдий се позасмя: „Дали Гришан не е изхвърлил оная тояга, с която Петруха ми видя сметката. Сега вече не му трябва!“ Разбира се, тояга не откри, но затова пък съзря в степта някаква кола, която се приближаваше към моста.
Това беше камион с допълнително направен шперплатов навес над каросерията. В кабината до шофьора седеше млада жена с бебе. Изскърцаха спирачки. Шофьорът, едър тъмнолик казах, подаде глава през отворения прозорец и не без учудване заразглежда Авдий.
— Цигани ли те биха, момко? — кой знае защо, попита той.
— Никой не ме е бил. Паднах от влака.
— Да не си бил пиян?
— Аз изобщо не пия.
Шофьорът и жената с бебето съчувствено изохкаха и взеха да си приказват нещо на казахски, като доста често повтаряха думата „бичара“3.
— Слушай, бичара, я се качвай в камиона! Тръгнали сме за Жалпак-Саз. Иначе ще умреш сам в степта. Оттук не минават често коли.
Едва сдържайки сълзите си, предателски свили гърлото му, Авдий се зарадва като хлапак.
— Благодаря ти, братле — каза той с ръка на гърдите. — Тъкмо това исках да ви помоля, стига да ви е на път. Трудно ми е да ходя пеша. Кракът ме боли. Благодаря.
Шофьорът слезе да му помогне.
— Хайде, бичара. Ела да те повдигна. Качвай се, не се притеснявай: там има вълна. Караме я от совхоза на предавателния пункт. Тъкмо ще ти бъде мекичко. Само да не вземеш да пушиш.
— Не пуша. Не се безпокойте — увери го Авдий най-сериозно. — Дъждът ме валя цяла нощ, вир-вода
