далече напред при железопътния знак с отметката „330 км“. Тук линията минаваше през малък мост над дълбоко дере, издълбано от пролетните пороища. Именно на това уязвимо място действуваха двамата, наричани от другите контрабандисти диверсантите.
Влакът стремително се приближаваше и Авдий разбираше, че всички ужасно нервничат как и какво ще стане, ще успеят ли бързо да се качат, пък и каква ще бъде композицията, току-виж, се окаже само от цистерни — къде ще се скрият тогава? Или, не дай боже, излезе охраняван ешелон, в такъв случай направо им е спукана работата.
С треперещи от вълнение ръце Льонка запали цигара. Петруха тутакси му изсъска:
— Хвърли я! Ще те пречукам, копеле!
Но Льонка, пребледнял и посинял от страх, продължи жадно да пуши, тогава Петруха се метна като звяр върху него и така силно го удари, че събори фуражката му. Льонка обаче не му остана длъжен — отговори на удара с удар, дори издебна момента да го ритне. Петруха просто побесня от злоба и помежду им започна яростно боричкане.
Авдий се понадигна, за да ги разтърве:
— Спрете, веднага спрете. Петруха, пусни момчето. Как не те е срам!
Но тогава ожесточеният Петруха се нахвърли срещу него:
— А ти къде се вреш бе, поп с маймунски лоб! И какво така си се изправил бе, дръвнико, виждаш се от цял километър! — И с всички сили го дръпна за крачола. Като псуваха и дишаха тежко, разгорещени от борбата, двамата побойници се изтърколиха обратно на местата си.
А влакът вече наближаваше. Вълнението на контрабандистите неволно се предаде и на Авдий. Пък и много естествено, моментът беше извънредно напрегнат и опасен.
Авдий от дете обичаше да гледа влаковете: всъщност той бе заварил още следвоенните локомотиви, онези романтични машини, които изхвърляха огромни стълбове дим и кълбета пара и огласяха със свирките си цялата околност — но сега се изненада, че с такъв трепет очаква този влак — та нали трябваше незаконно, дори чрез насилие да се качи в него.
А тежката товарна композиция, теглена от два локомотива, все повече се приближаваше и нейното приближаване бе така неудържимо, осезаемо, че Авдий настръхна, побиха го тръпки. Каква разлика имаше между някогашните локомотиви и сегашните дизели. Силата на дизелите бе невидима, скрита, но те теглеха след себе си толкова дълга опашка от вагони, която сякаш нямаше край. Безброй колелета ритмично потракваха, а изпод вагоните се носеше поривист вятър и грохот. Авдий гледаше тази стремително и отчетливо движеща се желязна грамада и просто не му се вярваше, че има начин да се спре такава чудовищно тежка композиция.
Вагоните — открити и закрити, цистерни и пломбирани контейнери — профучаваха един след друг, ето вече покрай групата контрабандисти отмина, кажи-речи, половината композиция и Авдий си помисли, че опитът ще излезе безуспешен: невъзможно е да се спре тази устремена грамада, но изведнъж скоростта на влака взе да намалява, колелетата започнаха все по-бавно да се въртят, чу се стържене на спирачки и ешелонът с конвулсивно придръпване, сякаш се бе препънал, постепенно забави ход. Авдий не вярваше на очите си: композицията почти спря. В същия миг се чу пронизително изсвирване и в отговор още едно.
— Хайде! — изкомандува Петруха. — Напред!
Те грабнаха раниците и саковете и се втурнаха към забавилите хода си вагони. Всичко се вършеше с абсолютна бързина и точност, както при нападение от засада. Трябваше да се хванат за нещо и на всяка цена да се покатерят на някой вагон, колкото да се озоват във влака, а после вече по време на движение можеха да се прехвърлят по покривите и да се настанят по-удобно. За Авдий всичко се развиваше като в кошмарен сън: той се метна към глухата стена на един вагон, извишаваща се едва ли не до небето, и подсъзнателно отбеляза с изненада колко високи са вагоните и каква остра миризма на мазут лъха от колелетата, готови всеки миг да продължат устремното си движение. Независимо от всичко Авдий трескаво се закатери, като помагаше на някого и някой помагаше на него. Един-два пъти резки тласъци застрашително разтърсиха композицията, буферите — се сблъскаха и зачегъртаха — всеки миг човек можеше да падне под колелетата. Но всичко мина благополучно. И когато след още едно придръпване влакът усили скоростта, за да навакса загубеното време, Авдий се огледа и откри, че се намира в празен товарен вагон заедно с неразделните си спътници — Петруха и Льонка, тук беше и Гришан. Господ знае как бе успял да се качи с навехнатия си крак, с него бяха и другите двама — Махача и Коля. Всичките бледи и запъхтени, но с доволли и радостни лица. Авдий просто не можеше да повярва, че всичко бе минало така успешно и че най-трудното бе свършило. Сега контрабандистите пътуваха за Жалпак-Саз, а оттам пътят им водеше към голямата земя, към големите градове, към многолюдието…
Предстоеше им четири-пет часа път. И в това отношение контрабандистите имаха късмет: във вагона, който бяха окупирали, намериха празни амбалажни сандъци — подредиха ги и насядаха върху тях, както заповяда Гришан, за да не се виждат отвън. Пък и стана доста светло, когато отвориха едната врата, а прозорчетата на вагона поначало бяха смъкнати за вентилация.
На първата спирка плътно затвориха вратата и в настъпилата задуха и горещина се спотаиха, изчаквайки да свърши престоят, но наоколо беше съвсем тихо. Петруха предпазливо надникна и съобщи, че всичко е наред — жива душа няма наоколо. По едно време прогромоля насрещен пътнически влак, след което техният отново потегли. На следващата спирка Махача успя да налее цял бидон със студена вода и настроението във вагона се повиши — всички се оживиха, похапнаха консерви със сухари и започнаха да мечтаят за сита и топла храна в ресторанта на гара Жалпак-Саз.
А влакът продължаваше пътя си по Чуйските степи към снежните планини…
В дългата майска вечер бе още светло. Говореха за най-различни неща, но повечето за ядене и пари. По едно време Петруха се сети за своята красива любовница, която го чакала в Мурманск, но Махача с чисто кавказка експресивност забеляза:
— А бе, Петруха, само в Мурманск ли те бива да оправяш мадами? В Москва не можеш ли да ги сваляш? Ха-ха-ха! Малко ли ги има там?
— Сополанко си още, Махочка! Какво разбираш от тия работи? — ядоса се Петруха. — На колко години си, а?
— На колко! На колкото съм, всичките са си мои! У нас в Кавказ такива като мене отдавна вече правят деца! Ха-ха-ха!
Всички се развеселиха от този разговор, дори Авдий неволно се позасмя, като поглеждаше сегиз-тогиз Гришан, който се държеше някак настрана и снизходително се подсмиваше. Пак беше седнал на своето сгъваемо столче с чепатата тояга в ръце. Може би с останалите контрабандисти си приличаше само по това, че пушеше същите евтини цигари.
И така, пътуването минаваше във весела компания, в празния вагон се бе създала уютна атмосфера. Льонка полегна в един ъгъл, а и другите се готвеха да поспят, макар че на хоризонта залезът още не бе угаснал и слънчевите лъчи осветяваха всичко наоколо. Както пушеха и бъбреха помежду си, контрабандистите неочаквано млъкнаха и след миг, поглеждайки към Гришан, започнаха да си шушукат нещо.
— Слушай бе, Гришан — обърна се към него Махача, — защо, вместо да седим тука като на някакво заводско събрание, да не се изкефим, а? Има време, нека си направим кефа? Аз имам такава вкусотия, скъпи тамада, че лиги да ти потекат, само багдадските крадци са пафкали такова нещо!
Гришан хвърли бърз поглед към Авдий: сиреч, какво ще кажеш, а? И като помълча, нехайно отговори:
— Дадено!
Всички оживено се скупчиха около Махача. А той извади от якето си анаша, ще рече, въпросната вкусотия, каквато пушели само багдадските крадци. Сви си една голяма цигара, пръв дръпна от нея и я пусна — да се пуши в кръг. Всеки благоговейно поемаше дим от цигарата и предаваше на следващия. Когато дойде ред на Петруха, той жадно и дълбоко смукна, притворил очи, след което я подаде на Авдий:
— На, Авдяс, дръпни и ти! Да не си по-долу? Хайде дръпни! А бе що се превземаш като някоя кокона?
— Не, Пьотър, няма да пуша, не настоявай! — категорично отказа Авдий.
Петруха моментално се засегна:
— Поп си бил и поп ще си останеш! Какво се правиш на важна клечка? Човек се чуди как да ти угоди, а
