тримата самозвани съдии.
А повод за тази саморазправа стана това, че привечер Авдий изпадна в същото безумие както преди време във влака. Хайката и изтребването на моюнкумските сайгаци така страшно му подействуваха, че той започна да крещи на озверените ловци незабавно да спрат тази касапница, призоваваше ги да се покаят, да се обърнат с молитва към Бога, увещаваше Хамлет-Галкин и Узюкбай да се присъединят към него, след което тримата заедно да напуснат Обера-Прангов и неговите помагачи, да бият тревога и всеки от тях да се преизпълни с мисъл за Бога, Всеблагия Творец, да се уповава на Неговото безгранично милосърдие, да моли прошка за онова зло, което те, хората, причиняват на живата природа, защото само искреното разкаяние, може да ги облекчи.
Вдигнал ръце към небето, Авдий крещеше, призоваваше всички незабавно да се присъединят към него, за да се пречистят от злото с покаяние.
В своето изстъпление той бе нелеп и смешен, виеше и се мяташе, сякаш бе настъпил краят на света, сякаш всичко бе полетяло в бездънна огнена пропаст.
Той искаше да породи вяра в Бога у онези, които бяха дошли тук за лека печалба… Искаше да спре чудовищната машина за изтребление, тръгнала с пълна скорост по необятната шир на моюнкумската савана, да спре тази всесъкрушаваща, механизирана сила…
Искаше да преодолее непреодолимото…
И тогава по съвета на Мишаша го вързаха и хвърлиха в каросерията на камиона върху труповете на убитите сайгаци.
— Леж там, мамка ти мръсна, та дано пукнеш. Гълтай сайгачата смрад! — дрезгаво му викна Мишаша, задъхан от напрежение. — Викай сега твоя Бог! Може и да те чуе, мамка ти мръсна, да слезе при тебе от небето…
Настъпи нощта и луната изгря над прегазената от кървавата хайка савана, където всички живи твари, че дори и вълците, видяха със собствените си очи унищожението, свършека на света…
А неговите разрушители единодушно тържествуваха с изключение на Авдий Калистратов, попаднал за свое нещастие през този ден в Моюнкумите…
И заради това те се готвеха да го съдят…
Мишаша и Кепа смъкнаха Авдий от камиона, довлякоха го до Обера и насила го принудиха да се свлече на колене пред него. Обера-Прангов седеше върху празен сандък, широко разкрачен, с гумени ботуши, отметнал полите на шлифера си. В светлината на габаритите той изглеждаше неестествено огромен и зловещ. Отстрани, край гаснещия огън, откъдето все още се носеше миризма на попрегорели шишчета от прясно сайгаче месо, седяха свити Хамлет-Галкин и Аборигена-Узюкбай. Те бяха вече доста пияни и затова, докато чакаха предстоящата разправа на Обера с Авдий, се хилеха идиотски и си шушукаха нещо, като се побутваха един друг.
— Е какво? — най-сетне изрече Обера и погледна с презрение Авдий, поставен на колене пред него. — Размисли ли?
— Развържете ми ръцете — каза Авдий.
— Ръцете? Ами ти помисли ли защо са ти вързани? С вързани ръце се държат само метежниците, заговорниците, бунтовниците, нарушителите на реда и дисциплината! Нарушителите на реда, разбра ли? Нарушителите на реда.
Авдий мълчеше.
— Е добре, ще ти ги развържем, да видим тогава как ще се държиш — умилостиви се Обера. — Я му развържете ръцете — нареди той, — че сега ще му трябват.
— За какъв дявол да го развързваме, мамка му мръсна — недоволно мърмореше Мишаша, докато размотаваше въжетата зад гърба на Авдий. — Такива като него трябва веднага да ги давиш като слепи кутрета. На кайма да ги направиш и да ги размажеш.
Едва сега, когато го развързаха, Авдий усети колко са изтръпнали ръцете и раменете му.
— И така, изпълнихме молбата ти — каза Обера-Прангов. — Все още имаш шанс. А за начало вземи да пийнеш! — И подаде на Авдий чаша водка.
— Няма да пия — категорично отказа Авдий.
— На, копеле недно, дано се задавиш! — С рязко движение Обера плисна съдържанието на чашата право в лицето на Авдий, който от изненада едва не се задави и скочи на крака. Но Мишаша и Кепа се хвърлиха отгоре му и отново го притиснаха към земята.
— Лъжеш се, мамка ти мръсна, ще пиеш! — ръмжеше Мишаша. — Нали ти казах, че такива като тебе трябва да ги давят! Слушай, Обер, я напълни пак чашата. Ще му я наливам в гърлото, а ако не пие, ще го пречукам като куче.
Ръбът на чашата, изскърцала в ръката на Мишаша, поряза бузите на Авдий. И той, като се давеше от водката и от собствената си кръв, успя да се извърне и взе да се брани с ръце и крака от Мишаша и Кепа.
— Момчета, недейте, майната му, като не ще да пие, сами ще си я изпием — жално скимтеше Хамлет- Галкин и тичаше около боричкащите се. Аборигена-Узюк бай се стрелна зад ъгъла на камиона и уплашено занаднича оттам, без да знае какво да прави: да остане ли, защото още не си бе допил водката, или да си плюе на петите, за да не загази… И само Обера-Прангов, който важно седеше на сандъка като на трон, следеше всичко, сякаш беше на цирково представление.
Хамлет-Галкин притича до Обера:
— Спри ги бе, Обер, спри ги бе, миличък, ще го убият — ще идем под съд.
— Под съд! — високомерно подхвърли Обера. — Откъде съд в Моюнкумите? Тук аз съм съдът! Иди после доказвай кое как е станало. Да, може и вълци да са го разкъсали. Кой е видял, кой ще докаже?
Изгубил съзнание, Авдий се строполи в краката им и те го заритаха с ботуши. Последната му мисъл беше за Инга: какво ще стане с нея, защото никой никога няма да я обича така, както той я обича.
Авдий вече не чуваше нищо, пред очите му всичко се замъгли, само, кой знае защо, съвсем ясно видя сивата вълчица. Същата, която през оня горещ летен ден го прескочи в степите с див коноп…
— Спаси ме, вълчице — неочаквано промълви той.
Сякаш интуитивно бе почувствувал, че в момента Акбара и Ташчайнар се приближават към своето леговище, заето тази нощ от хората. Зверовете искаха да пренощуват на обичайното си място и затова се връщаха с надеждата, че хората вече са напуснали тяхната падинка…
Но тъмната грамада на камиона все така застрашително се извишаваше на същото място — чуваха се викове, тропот, тъпи удари…
И вълците отново трябваше да поемат към откритата степ. Измъчени и объркани, те се отдалечаваха напосоки, накъдето им видят очите… Нямаше за тях живот от хората нито през деня, нито през нощта… И бавно се влачеха те в лунната нощ, два тъмни силуета с подвити опашки…
А съдът, по-точно саморазправата продължаваше… Мъртвопияните хайкаджии не забелязваха, че техният подсъдим Авдий Калистратов, когото продължаваха да ритат и да удрят с юмруци, не правеше опит да се изправи на крака.
— Я ставай, попска мършо — ритаха го с псувни ту Мишаша, ту Кепа, но безсилно отпуснатият Авдий само тихо стенеше. Разярен, Обера-Прангов го сграбчи за яката, попривдигна го и взе да му говори, като все повече се настървяваше от всяка своя дума:
— Та значи ти, копеле мръсно, реши с Бога да ни стряскаш, носа да ни триеш с твоя Бог, червей такъв! Нас с Господа няма да ни уплашиш — не си познал, кучи сине. Че кой си ти бе? Ние тук изпълняваме държавна задача, а ти против плана се обявяваш, против областта, значи си мръсник, враг на народа, враг на народа и държавата. А за такива врагове, вредители и диверсанти, няма място на света! Още Сталин го е казал: „Който не е с нас, той е против нас“. Враговете на народа трябва да се изтребват до крак! Без пощада! Ако врагът не ще да се предаде, веднага бива унищожен. В армията за такава агитация те бутат зад решетките и край! За да се прочисти нашата земя от всякакви гадини. А ти, църковна дървеницо, с какво се занимаваш? Със саботаж! Искаше да ни провалиш задачата! Калугери да ни правиш. Ще те удуша, изрод такъв, като враг на народа и само ще ми благодарят, защото ти си агент на империализма! Да не мислиш, че като умря Сталин, няма да си намериш майстора? Хайде, попска мършо, заставай на колене. Сега си ми в ръцете — или ще се отречеш от твоя Бог, или ще те пречукаме като бясно куче!
