Авдий не се задържа на колене, падна. Вдигнаха го отново.
— Хайде, мръснико — крещеше Обера-Прангов. — Отречи се от Бога! Кажи, че няма Бог!
— Има Бог! — слабо простена Авдий.
— Аа. Така значи! — скочи като ужилен Мишаша. — А бе виждаш ли, мамка му мръсна, ти му викаш едно, а той нарочно прави друго само за да те дразни!
Задъхан от злоба, Обера-Прангов отново зараздрусва Авдий за яката.
— Знай, боголюбецо, сега такъв номер ще ти погодим, че цял живот няма да го забравиш! Я го завлечете до онова дърво, ще окачим тоя гад да виси на него, хайде — крещеше Обера-Прангов. — А под краката му напалете огън. Нека му припари.
И всички задружно повлякоха Авдий към чепатия саксаул, разперил клони в края на падинката.
— Донеси въже! — заповяда Обера-Прангов на Кепа, Кепа се втурна към кабината на камиона.
— Ей, вие там! Узюкбай, твоята мамка туземска, и ти бе, пишман артиста, как ти беше името, защо стоите със скръстени ръце? Я елате тук, да помагате! Иначе няма да помиришете водка! — сплаши Обера- Прангов жалките пияници и те презглава се завтекоха да окачат нещастния Авдий на дървото.
Хулиганската разправа бе неочаквана и доби зловещ обрат. Пошлият фарс застрашително се превръщаше в линч.
— Жалко, че няма кръст и пирони в тая поганска степ, мамка му мръсна! Гледай ти беля — тюхкаше се Мишаша, като шумно трошеше клоните на саксаула. — Хубаво щеше да бъде да го разпънем на кръст!
— Нищо бе, с въжетата ще го стегнем! Ще се държи като закован с пирони! — намери изход от положението Обера-Прангов. — Ще го разчекнем за ръцете и за краката като жаба и така ще го овържем, че няма да мръдне! Нека виси до сутринта, нека поразмисли има ли Бог, няма ли! Такъв урок ще му дам, че цял живот ще помни къде зимуват раците! И по-лоши съм дресирал в армията! Хайде, момчета, хващайте да го вдигнем! Качете го на оня клон, ама по-високо! Ха сега му извийте ръцете и краката и да го вържем!
Всичко стана съвсем бързо, тъй като Авдий не бе в състояние да оказва съпротива. Вързан за чепатия саксаул с въжета, той увисна като одрана кожа, окачена да съхне. Все още чуваше гласовете и псувните, но вече някак отдалече. Страданията отнемаха дъха му, отнемаха всичките му сили. Отдясно в корема и по целия кръст усещаше нетърпими, изгарящи болки, сякаш някакъв нажежен нож го режеше късче по късче. Силите постепенно го напуснаха. Всичко му стана съвсем безразлично. Дори това, че пияните мъчители напразно се опитваха да запалят огън в краката му, не го разтревожи. С огъня обаче нищо не излезе: тревата и съчките, овлажнели от неотдавнашния сняг, не можеха да се разгорят… На никого не мина през ум да сипе бензин. Те бяха доволни и от това, че Авдий Калистратов висеше като бостанско плашило. И цялата гледка, напомняща бесило или разпятие, много оживи и възбуди всички. Обера-Прангов бе особено вдъхновен. Представяше си къде по-ярки и вълнуващи картини — какво е един обесен в степта!
— Тъй ще бъде с всеки твърдоглавец, имайте го за обеца на ухото! — заплашително каза той, като оглеждаше вързания за саксаула Авдий. — Ще му метна въжето, така че на секундата да си прехапе езика. Бих избесил всички, които са против нас, всички, че да опаша цялото земно кълбо с бесилки, тогаз вече никой няма да противоречи, всички ще вървят мирно и ще козируват… Хайде тръгвайте, комисари, да му ударим още по една, нашто се не губи…
След като бяха поклащали глава на всяка негова дума, те шумно тръгнаха към камиона, а Обера запя някаква може би само на него позната песен:
Разгорещените „приятелчета комисари“ подеха с него: „Раз-два, раз-два.“ Пуснаха в обръщение още две половинки водка и набързо ги изгълтаха направо от бутилките.
След известно време фаровете на камиона светнаха, моторът забръмча и като направи завой, камионът бавно потегли през степта. Настъпи пълен мрак. Всичко наоколо утихна. И Авдий остана сам, сам в целия свят. В гърдите и корема го изгаряше нетърпима, умопомрачаваща болка… И съзнанието му изчезваше като островче, затъващо под прииждащите пролетни води.
„Моето островче на Ока… Учителю, кой ще те спаси сега?“ — пламна и угасна като искра последната мисъл в него…
Това бяха последните прииждащи води на живота…
И пред гаснещия му поглед се простря сякаш необятна водна шир. Тя безшумно се люшкаше и плискаше и по нея като приземна мъгла из полето безшумно се плъзгаха бели вълни. Кой знае откъде и кой знае накъде. А на най-далечния, едва видим край на това беззвучно море се очертаваше смътно над водата силуетът на човек и Авдий позна в него баща си — дякон Калистратов. И неочаквано Авдий чу сякаш собствения си момчешки глас, който чете на бащата любимата молитва за потъналия кораб, както някога в гостната до старото пиано, само че сега от тях го делеше огромно разстояние. Момчешкият глас звънливо и вдъхновено ехтеше над световното пространство:
„Едва просветва зората на небето и преди още светът да се събуди…
… О, Всемилосърдни, Благословени, Справедливи, прости, че постоянно ти досаждам с неотстъпния си зов. Ала в мене няма корист — не Те моля за никакви блага, нито пък да продължиш земните ми дни. Но за спасението на хорските души не ще престана да Те моля. Ти, Всеопрощаващи, не ни оставяй в неведение, не позволявай да се лутаме между доброто и злото на този свят и да търсим оправдание в тяхното единство. Осени с прозрение човешкия род. За себе си нищо друго не желая. Покорно и без страх ще приема всеки жребий — дали в ада ще горя, или на блаженство вечно ще се радвам. Ти, Творецо Вездесъщ и Необятен, определяш нашия човешки жребий…
Но Те моля най-горещо само за едно…
Моля Те, о Господи, стори такова чудо, че онзи кораб да продължава своя път, ден след ден, нощ след нощ, дорде нощта с деня се сменя по определения от Тебе ред. Нека с мир да плува онзи кораб, на вахта неизменна от океан в океан и с незатихващ шум и грохот вълни да се разбиват о мощната му гръд. Нека пръските на океана го обсипват със свистящия си дъжд, нека диша той горчивата им ведра влага. Нека чува той боботенето на машините и крясъка на чайките, литнали след него. И нека се отправи към някой светъл град на далечен океански бряг, макар навеки да е съдено нивга да не стигне там… Амин.“
Момчешкият му глас постепенно заглъхваше и се отдалечаваше… И чуваше Авдий своя плач над океана…
През цялата нощ в тишината над необятната Моюнкумска савана обилно се лееше сребриста лунна светлина и озаряваше застиналата на саксаула разпната човешка фигура. Фигурата наподобяваше по нещо голяма птица с разперени криле, простреляна в полета й към висините и паднала върху дървото.
А на километър и половина от това място беше спрял същият камион военно производство, в който след извършеното престъпление спяха сред сивееща, повърната насън бълвоч оберпранговците, безразборно налягали върху сайгачите трупове. Въздухът наоколо трепереше от гръмкото им тежко хъркане. Те нарочно бяха оставили Авдий да прекара нощта в самота — искаха да му дадат урок: нека почувствува своята безпомощност, та да загуби вяра в Бога и да се преклони пред силата…
Този номер с Авдий го измисли артистът Хамлет-Галкин, след като безброй пъти бе надигал бутилката с водка и вече се наливаше сякаш с вода. В желанието си да угоди на Обера-Прангов той веднага предложи тази идея — сиреч нека боголюбецът се стресне, нека си помисли: вързаха ме за дървото и си заминаха. Ще иска да хукне след тях, ама ядец!
На разсъмване вълците предпазливо се приближиха до мястото на своето бивше леговище. Отпред вървеше Акбара — за една нощ козината й се бе проскубала, коремът й хлътна, след нея мрачно накуцваше едроглавият Ташчайнар. Наоколо не се виждаше никой, хората си бяха отишли. Но ако може да се употреби
