повелило началото на всички начала, друг начин няма и тук никой не може да бъде съдия, доколкото няма нито невинни, нито виновни, виновен е само онзи, който е сътворил една кръв за друга. (Само на човека е отредена друга, различна съдба: да добива хляба си с труд и да отглежда месото с труд — да твори природата за себе си.)
А онези следи по първия сняг на Моюнкумите — едри и малко по-дребни вълчи съцветия, ще се занижат една до друга в ниско пълзящата мъгла и ще спрат в някоя закътаната долчина сред храстите — тук вълците ще поизчакат, ще се огледат, ще оставят тези, които трябва да дебнат в засада…
И ето, че желаният час наближава — притискайки се до снега, до ледените треви, Акбара крадешком ще припълзи, доколкото може да остане незабелязана, с притаен дъх ще се промъкне до пасящите сайгаци толкова близо, че ще види очите им, все още неразтревожени, след което внезапно, като сянка, ще се хвърли — и ще настъпи звездният час на вълка! Акбара толкова живо си представи онази първа хайка — урок за малките, че неволно изскимтя и едва се удържа на място.
Ах, каква гонитба ще започне в първия зимен ден по заснежената савана! Сайгачите стада стремглаво ще побягнат сякаш от пожар и белият сняг за миг ще се превърне в черна рана на земята, и тя, Акбара, ще се понесе след тях начело на всички вълци, а зад нея неотстъпно — нейните вълчета, трите й първородни чеда, вече млади вълци, нейните потомци, на които изначалното предопределение бе дало живот именно за такъв лов, а след тях — нейният Ташчайнар, могъщият баща, неудържим и устремен само към една цел: да вкара сайгаците в засада и така да даде урок по лов на своите наследници. Да, това ще бъде вихрен бяг! И заживяла с този бъдещ устрем, Акбара копнееше сега не толкова за самата плячка, колкото за по-бързото настъпване на часа за лов, когато те като бързокрили птици ще се понесат в степната гонитба… Смисълът на нейния вълчи живот…
Такива бяха мечтите на вълчицата, диктувани от нейната природа и, кой знае, може би свише, мечти, на които ще бъде съдено по-късно да се връщат с горчив спомен и болка в сърцето, да се присънват често и безнадеждно… И ще вие вълчицата, разплащайки се за тези мечти. Защото с всички мечти е така — раждат се във въображението, а след това повечето от тях се разбиват, дръзнали да избуят като цветя и дървета без корени. Защото с всички мечти е така и в това е тяхната трагична необходимост при познанието на доброто и на злото…
III
Зимата навлезе в Моюнкумите. Една нощ заваля сняг, доста обилен за тези места, и набързо покри цялата савана, а на заранта тя заприлича на бял безбрежен океан с вълни, застинали в своя бяг, където можеха на воля да лудуват вятърът и понесените от него трънаци и където най-сетне настъпи тишина като в космоса, като в безкрая — притихнаха пясъците, напоени с влага, омекнаха твърдите глинести падини… А преди това над Моюнкумската савана прелетяха с крясък есенни ята гъски, тръгнали от северните морета и реки на юг, към Хималаите, към изконните зимовища край водите на Инд и Брахмапутра, прелетяха толкова високо и шумно над саваната, че ако нейните обитатели имаха криле, не биха устояли на техния зов. Ала всяка твар има свой предопределен рай… Дори реещите се в небесната шир степни ястреби само се отклоняваха от пътя си…
Зимата завари вълчетата на Акбара забележимо наедрели, загубили детската си невзрачност и превърнали се в млади вълци, непохватни още, но всеки вече със своя нрав. Разбира се, вълчицата не можеше да им даде имена: щом не е речено от бога, как ще го сториш, затова по миризмата, което пък на хората не е отредено, и по други живи белези тя лесно можеше да различи и да повика всекиго от своите потомци. Така например най-едрото вълче имаше широкото чело на Ташчайнар и се възприемаше като Едроглавия, а средното, пак доста едро, с дълги източени като лостове крака, което след време трябваше да стане вълк преследвач, можеше да се нарече Бързоногия, а синеоката палавница, любимка на Акбара, същинско копие на майка си, дори с нейното бяло петно на слабините, се означаваше в безсловесното съзнание на вълчицата като Любимката. В любовния период тя щеше да стане обект за раздори и люти схватки между мъжкарите.
А в онази утрин първият сняг, неусетно паднал през нощта, бе неочакван празник за всички. Отначало вълчетата се постъписаха от миризмата и вида на непознатото вещество, преобразило цялата местност наоколо, но след това им хареса приятната му прохлада и те се завъртяха, затичаха, надбягвайки се в кръг, боричкаха се в снега, пръхтяха и джавкаха от удоволствие. Така започна тази зима за първородните вълчета на Акбара, в края на която щяха да се разделят с вълчицата майка, с вълка баща и трите помежду си, за да поеме всяко своя път в живота.
Привечер наваля още сняг и на другата сутрин преди изгрев-слънце в степта беше светло и ясно като ден. Покой и тишина се стелеха наоколо и острият зимен глад напомняше за себе си. Наострили уши, вълците душеха наоколо — време бе да тръгват на лов, да търсят храна. В предстоящия лов на сайгаци Акбара очакваше да се присъединят към тях и вълци от други глутници. Но засега никой не се обаждаше. И вълчето семейство слухтеше и чакаше. Ето Едроглавия седи в нетърпеливо напрежение, без да знае още колко труден е ловът, и Бързоногия стои нащрек, ето и Любимката гледа в очите синеоката вълчица с храбра и предана готовност, а недалече се разхожда бащата на семейството — Ташчайнар. И всички чакаха какво ще реши Акбара. Но над тях властвуваше и върховен господар — Гладът, царят на неутолената плът.
Акбара стана от мястото си и потегли в бавен тръс, нямаше повече време за чакане. Вълкът и вълчетата тръгнаха след нея.
Всичко започваше приблизително така, както го бе видяла вълчицата в мечтите си, когато вълчетата бяха още малки. Ето че този час настъпи — дойде времето на груповите хайки в степта. Ще мине още някой и друг ден и с идването на силните студове вълците единаци ще се обединят в големи глутници и до края на зимата ще ловуват заедно.
А междувременно Акбара и Ташчайнар водеха вече своите първородни вълчета на изпитание, на първия в живота им голям лов на сайгаци.
Според условията в степта вълците се движеха ту бавно, ту в лек тръс, оставяйки по девствения сняг съцветията на своите следи като белези на сила и сплотена воля, тук-таме крадешком се промъкваха през храсти, тук-таме се плъзваха като сенки. И сега всичко зависеше от тях самите и от това какъв късмет ще имат…
Акбара изтича на едно възвишение, обрасло с коило, за да огледа местността, и застина, вперила сини очи в далечината, душейки миризмите във въздуха. Необятната савана се пробуждаше, в леката мъгла, додето погледът стига, се виждаха сайгачи стада — огромна маса сайгаци с едногодишния си приплод, който зиме се отделяше в нови стада. Тази година бе доста плодовита при сайгаците, а значи благоприятна и за вълците.
Вълчицата се задържа малко по-дълго на възвишението: трябваше да се вземе най-точното решение — да се определи по вятъра накъде, в коя посока да тръгнат, за да започнат безпогрешно лова.
Но в същия миг някъде отстрани и отгоре се чу внезапно странен звук и над степта се разнесе някакво бучене, което изобщо не приличаше на буреносна гръмотевица. Този шум бе съвсем непознат и така неотклонно и бързо нарастваше, че Ташчайнар не се сдържа, изтича горе при вълчицата и двамата, приклекнали от страх, видяха как в небето над саваната се появи невиждана чудновата птица, която летеше с оглушителен грохот, наклонена на една страна, забила нос напред, а зад нея на известно разстояние летеше друга. След малко се отдалечиха и шумът постепенно заглъхна. Това бяха хеликоптери.
И тъй, два хеликоптера прекосиха небето над Моюнкумите като риби, неоставящи следа във водата. Нищо не се промени от тяхното идване, ако се изключи фактът, че това бе въздушно разузнаване и че в този миг по етера се носеха с открит текст радиосъобщения от пилотите къде какво са видели и в кои квадрати какви проходими пътища има по Моюнкумите за всъдеходи и тежкотоварни камиони…
А вълците, преживели моментна тревога, разбира се, скоро забравиха за хеликоптерите и отново заситниха по степта към сайгачите пасища, без изобщо да предполагат, доколкото това не им е съдено, че всички те, обитателите на саваната, са вече забелязани и отбелязани върху карти, в номерирани квадрати, и са обречени на масов унищожителен лов, че гибелта им вече е планирана, координирана и приижда към тях с многобройни мотори и колела…
Откъде можеха да знаят степните вълци, че тяхната изконна плячка — сайгаците — е необходима за
