— Я виж, какво е това? — възкликна той, като дишаше тежко и бършеше потта от лицето си. — Мигар вълчета? Или така ми се струва, защото ми е замаяна главата? О не, трички са и са толкова хубави, толкова големи вече! Ах, миличките ми зверчета! Отде се взехте, накъде сте тръгнали? Какво правите тук? Мен дяволът ме докара, но вие какво търсите сред тези проклети треви? Я елате при мен, елате, не бойте се! Ах вие, глупачетата ми!
Неразумните вълчета наистина вече се бяха поддали на гальовния му тон. Завъртяха опашки и притискайки се игриво до земята, запълзяха към човека с надежда да поиграят на гоненица, но в същия миг от падината изскочи Акбара. Вълчицата моментално прецени опасното положение. С глухо ръмжене се метна към голия човек, осветен в розово от лъчите на залязващото степно слънце. Нищо не й костваше от движение да прегризе гърлото му или да разкъса корема му. А човекът, загубил и ума и дума при вида на яростно връхлитащата вълчица, приклекна и от страх обгърна с две ръце главата си. Именно това го спаси. Още докато тичаше, кой знае защо, Акбара промени намерението си. Прескочи човека — гол и беззащитен, — макар че можеше да го умъртви за секунда, прескочи го, при това успя да види чертите на лицето му и застиналите в смъртен ужас очи, долавяйки мириса на тялото, после се обърна и направи втори скок, но този път вече в друга посока, втурна се към вълчетата и ги подгони надалеч, като болезнено ги хапеше по опашките и ги изтласкваше към падината, сблъска се с Ташчайнар, страшно настръхнал от присъствието на човека, ухапа и него, избута го назад, при което всички вкупом се претърколиха в падината и след миг светкавично изчезнаха…
Едва тогава човекът се посъвзе и гол и нелеп хукна да бяга… Дълго бяга по степта, без да се обръща, без да си поема дъх…
Това бе първата случайна среща на Акбара и нейното семейство с човека… Но кой можеше да знае какво вещаеше тази среща занапред…
Денят преваляше, изнемогвайки от безжалостния зной на залязващото слънце и напечената през деня земя. Слънцето и степта са две вечни, постоянни величини: по слънцето се измерва степта, колко големи са пространствата, огрявани от него. А небето над степта се измерва с височината, на която е излетял реещият се ястреб. В този предвечерен час над Моюнкумската савана кръжеше ято белоопашати ястреби. Те летяха без цел, в някаква самозабрава, и плавно се носеха заради самия полет в тези винаги прохладни, прибулени в омара безоблачни висини. Един след друг, в една посока и в кръг, сякаш символизираха с това вечността и нерушимата девственост на тази земя и това небе. Не издаваха никакви звуци, мълком гледаха какво става в този момент долу, под тях. Благодарение на изключителното си всевиждащо зрение, именно благодарение на него (при тях слухът е на второ място) тези хищници бяха поднебесните аристократи на саваната, спускащи се на грешната земя само за да се нахранят и преспят.
Може би сега от неизмеримата височина те виждаха като на длан вълка, вълчицата и трите вълчета, разположили се на едно възвишение сред групички тамариксови храсти и златисто коило. Провесили езици от жегата, вълците си почиваха, без да подозират, че са обект на наблюдение от страна на поднебесните птици. Ташчайнар лежеше в любимата си поза — кръстосал предни лапи, с леко вирната глава, привличайки вниманието с мощния си врат и едрото кокалесто телосложение. До него, застинала като скулптурна фигура, с прибрана до тялото къса дебела опашка, седеше младата вълчица Акбара, здраво опирайки се отпред на правите си жилести нозе. Белезникавата гръд и хлътналият корем с два реда щръкнали, но вече загубили своята набъбналост, бозки подчертаваха сухите й мускулести бедра. А трите вълчета припкаха наоколо. Техните непрекъснати закачки, игри и лудории изобщо не дразнеха родителите. И вълкът, и вълчицата гледаха на тях с явно снизхождение: нека си играят…
А ястребите продължаваха да кръжат във висините и все така хладнокръвно оглеждаха какво става долу в Моюнкумите по залез-слънце. Недалеч от вълчето семейство, в тамариксовите горички, пасяха сайгаци. Не бяха малко. Доста голямо стадо бродеше из най-близката горичка, а на известно разстояние имаше друго, още по-многобройно. Ако ястребите се интересуваха от сайгаци, то, оглеждайки саваната, простираща се на десетки километри в едната и в другата посока, щяха да се уверят, че тези степни антилопи нямат чет — те са стотици хиляда, защото открай време се въдят в изобилие по тукашните благодатни за тях полупустинни земи. В очакване да поразмине дневният зной, нощем сайгаците ходеха на водопой до далечните и съвсем редки източници на влага в саваната. Отделни групи още отсега тръгваха нататък, бързо ускорявайки ход. Трябваше да преодолеят големи разстояния.
Едно стадо минаваше толкова близо до възвишението, на което се бяха разположили вълците, че през призрачно осветените стръкове коило ясно се виждаха бързо мяркащите се хълбоци, гърбове и сведени глави на сайгаците — при самците с къси рогца. Тези животни винаги се движат с наведени глави, за да не изпитват излишно съпротивление на въздуха, готови всеки миг да се впуснат в бяг. Така ги е устроила природата в хода на тяхната еволюция и това е главното им предимство, защото от всяка опасност могат да се спасят само с бягство. Дори когато не са разтревожени от нищо, сайгаците се движат в умерен галоп, неуморно и неотклонно, без да отстъпват някому път, освен на вълците, защото те, сайгаците, са множество и в това е вече тяхната сила…
Сега минаваха покрай семейството на Акбара, закрито от храсталаците, в галопираща маса, развихряйки след себе си въздуха, просмукан с миризмата на стадото и прах изпод копитата. Вълчетата инстинктивно трепнаха и наостриха уши. И трите напрегнато задушиха из въздуха и без да разбират какво става, бяха готови да хукнат натам, откъдето идваше този мирис, изгаряха от желание да се хвърлят в коилото, през което се долавяше мяркането на много бягащи тела. Но както Акбара, така и Ташчайнар останаха невъзмутими, без да променят позите си, макар че нищо не им струваше с два скока да се озоват до преминаващото стадо и да го подгонят, яростно и неудържимо да го преследват до изтощение, та в този общ бяг, бяг-състезание на границата между живота и смъртта, когато сякаш земята и небето си разменят местата, да дочакат някой остър завой и в лудешки галоп да повалят една-две антилопи. Такава възможност бе съвсем реална, но можеше и да не им провърви, да не успеят да настигнат жертва, понякога и това се случваше. Така или иначе, Акбара и Ташчайнар нямаха никакво намерение да предприемат гонитба — макар че плячката, тъй да се каже, сама се навираше в устата им, те не помръдваха от място. Това си имаше причина — този ден бяха сити и да се впускат при такава непоносима жега и с пълни стомаси в бясно преследване на неуловимите сайгаци, би било равносилно на смърт. И най-важното — малките им не бяха дорасли за такъв лов. Вълчетата можеха да се прекършат още в началото — веднъж завинаги, ако задъхани в бягането изостанат от непостижимата цел — и никога вече нямаше да опитат, щяха да загубят кураж. През зимата, в сезона на големите хайки — ето кога позаякналите вълчета, станали вече почти годинаци, можеха да изпробват сили, да проверят своята издръжливост и биха могли да обикнат ловния живот, но засега нямаше смисъл да се провалят нещата. Има време, ще настъпи и този славен час!
Акбара леко се отдръпна от вълчетата, които й досаждаха с нетърпението си в своя ловен хазарт, отиде и седна на друго място, сподиряйки с неотклонен поглед движението на антилопите, тръгнали на водопой — те плавно се мяркаха през златистото коило, гръб до гръб, и приличаха на риби при мятането на хайвера, плуващи нагоре по реката — всички в една посока, всички неразличими една от друга. В погледа на Акбара обаче прозираше и своеобразна мъдра увереност: нищо, че сега плячката си отива, ще й дойде часът, всичко, което е в саваната, няма къде да избяга. Междувременно вълчетата започнаха да досаждат на баща си, опитвайки да се боричкат с навъсения Ташчайнар.
А Акбара изведнъж си представи началото на зимата, необятната полупустиня, в някое прекрасно утро цялата побеляла от току-що навалял сняг, който се задържа половин или един ден, но който за вълците е сигнал за големия лов. От този ден ловът на сайгаци ще стане основното занимание в живота им. И този ден ще настъпи! С лека приземна мъгла, с мразовит скреж по скръбното побеляло коило, по огънатите от сняг тамариксови храсти, с прибулено зимно слънце над саваната — вълчицата си представи този ден така осезателно, че неволно трепна, сякаш неочаквано бе вдъхнала мразовития му въздух, сякаш бе стъпила върху снежната покривка с гъвкавите възглавнички на лапите си, събрани като цветни съзвездия, и съвсем ясно бе видяла и своите едри следи, и следите на вълчетата, вече поотрасли, заякнали, с оформен характер, което проличава от следите им, и до тях най-едрите — могъщите съцветия с нокти като човки, леко издадени навън — от лапите на Ташчайнар, те са най-дълбоки, най-силно врязани в снега, защото Ташчайнар е тежък и масивен в гърдите, той е сила, светкавичен нож в сайгачите гърла, и всеки застигнат сайгак ще оцвети белия сняг на саваната със струи алена кръв, като ранена птица в полет, за да живее друга кръв, пулсираща в техните сиви кожи, защото вълчата кръв живее за сметка на друга — така е
