Попискваха и подскачаха в тамариксовите храсти ранни птици, делово сновяха таралежи, свиреха с нова сила незамлъкващите цяла нощ щурци, вече се подаваха от дупките и се оглеждаха наоколо събудилите се мармоти, засега още беше рано да събират храна — ронещите се семена на саксаула. Прехвърчаше семейно от място на място голяма плоскоглава сива кукумявка с петте си плоскоглави кукумявчета, понаедрели, покрити с перушина, те вече изпробваха крилата си, летяха както им дойде и току загрижено попискваха, за да не се изгубят от поглед. Пригласяха им най-различни твари и зверове от предутринната савана…
И течеше лятото, първото съвместно лято на синеоката Акбара и Ташчайнар, които вече се бяха проявили като неуморни преследвачи на сайгаци в хайките и минаваха за една от най-силните двойки сред моюнкумските вълци. За тяхно щастие — би трябвало да се предполага, че в животинския свят също може да има щастливи и нещастни индивиди — и двамата, както Акбара, така и Ташчайнар, бяха надарени от природата с качества, изключително важни за живота на степните хищници в полупустинната савана — светкавична реакция, ловджийски нюх, своеобразна „стратегическа“ съобразителност и, разбира се, необикновена физическа сила — бързина и напоритост в бягането. Всичко подсказваше, че на тази двойка вълци предстои голямо ловно бъдеще и животът им ще бъде изпълнен както с грижите за всекидневната прехрана, така и с красотата на тяхното хищническо предназначение. Засега нищо не им пречеше да властвуват всемогъщо в Моюнкумските степи, тъй като идването на човека по тези места имаше още случаен характер и те нито веднъж не се бяха сблъсквали лице с лице с него. Това щеше да стане малко по-късно. Те имаха още и предимството, привилегията на всички земни твари, откак свят светува, че живееха ден за ден, без да познават страха и грижата за утрешния ден. Целесъобразната природа изцяло е освободила животните от това проклето житейско бреме. Макар че тъкмо в тази милост се криеше трагедията, която дебнеше обитателите на Моюнкумите. И никому от тях не бе съдено да я предвиди. Никому не бе съдено да си представи, че колкото и обширна, колкото и необятна да изглежда Моюнкумската савана, тя не е безкрайна, а е само един малък остров на азиатския субконтинент, едно не по-голямо от нокътя на палеца жълтокафяво петънце върху географската карта, към което от година на година все повече настъпват неотклонно разораваните целини, неизброимите стада домашни животни, бродещи в степта след артезианските кладенци в търсене на нови тревопасни зони, настъпват канали и пътища, прокарвани в околните райони във връзка с непосредствената близост до саваната на един от най-големите газопроводи; все по-настойчиво и за дълго, все по-добре технически въоръжени — с коли и мотори, с радиовръзка и запаси от вода, навлизат хората в най-отдалечените части на различни пустини и полупустини, включително и в Моюнкумите, но навлизат не учени за самоотвержени открития, с които потомците да се гордеят, а обикновени хора с обикновеното си трудово ежедневие, достъпно и по силите на всеки. И още по-малко бе съдено на обитателите на уникалната Моюнкумска савана да знаят, че корените на доброто и на злото по земята се крият в най-обикновените за човечеството неща. И че тук всичко зависи от самите хора — към какво ще насочат тези най-обикновени човешки дела: към добро или зло, към съзидание или разруха. И вече съвсем непознати, бяха за четириногите и другите твари от Моюнкумската савана онези сложни въпроси, които измъчваха хората, опитващи се да опознаят самите себе си още от времето, когато са станали мислещи същества, без изобщо да намерят отговора на вечната загадка: защо почти винаги злото доминира над доброто…
Всички тези човешки дела по логиката на нещата не можеха да занимават моюнкумските обитатели, защото бяха извън тяхната природа, извън техния инстинкт и опит. Така че, общо взето, засега нищо сериозно не нарушаваше създалия се начин на живот в тази голяма азиатска степ, простряла се върху горещи полупустинни равнини и хълмове, обрасли с виреещите само тук видове устойчив на суша тамарикс, с пясъчен саксаул — полухраст, полудърво, твърд като камък, с усукана като морско въже дървесина, с остра ниска трева и най-вече с тръстиково стреловидно коило, тази красота на полупустинята — и на лунна, и на слънчева светлина то проблясва подобно на златиста призрачна гора, в която като в плитка вода всяко зверче, с ръст поне колкото на куче, вдигне ли глава, ще види всичко наоколо и ще бъде видяно.
Именно по тези места започваше животът на вълчата двойка — Акбара и Ташчайнар, а по него време — което всъщност е най-важно в битието на всички зверове, те се бяха сдобили с първите си рожби — три вълчета от едно котило, появили се на бял свят през онази паметна пролет в Моюнкумите, в онова паметно леговище, подредено в ямата под размитото коренище на стар саксаул, близо до полуизсъхнала тамариксова горичка, където беше удобно да се извеждат малките на обучение. Вълчетата вече държаха ушите си прави, всяко добиваше свой нрав, макар че когато играеха помежду си, ушите им отново клепваха като на кутрета, но иначе доста уверено стояха на крака. И все по-често започваха да следват родителите си на малки и големи разстояния.
Неотдавна едно такова отлъчване от леговището за цял ден и цяла нощ едва не завърши за вълците с неочаквано нещастие.
В онова ранно утро Акбара поведе челядта си към един далечен край на Моюнкумската савана, където в степните простори, особено в закътаните от вятър падини и дерета, растяха треви с плътни стъбла и лепкав, с нищо несравним, упойващ аромат. Ако се броди дълго сред тези треви, от вдишването на прашеца им отначало се появява усещане за необикновена лекота в движенията, чувство за приятно хлъзгане над земята, после настъпва сънливост и слабост в краката. Акбара от малка помнеше тези места и ги наобикаляше веднъж в годината при цъфтежа на това омайно биле. Обичаше, след като половува из пътя за дребни степни животни, да се потъркаля сред високите треви, да се позамае от гъстия им парещ аромат, да се почувствува олекнала, сякаш хвърчи, и накрая да заспи.
Този път двамата с Ташчайнар не бяха сами: следваха ги вълчетата — три несъразмерно дългокраки кутрета. Те трябваше да опознават в походи колкото може повече от степните земи, да усвояват от малки бъдещите си вълчи владения. Ухаещите поля, към които ги водеше вълчицата, бяха в края на тези владения, по-нататък се простираше чужд свят, там можеше да се срещнат хора, там, тази далечна невидима земя, откъдето понякога се чуваха локомотивни свирки, продължително виещи като есенни ветрове, беше враждебен за вълците свят. Нататък, към този край на саваната, отиваха те, водени от Акбара.
Подир Акбара в бавен тръс вървеше Ташчайнар, а отзад игриво се премятаха вълчетата, заредени с енергия, и току напираха да изскочат най-отпред, но вълчицата майка не им разрешаваше такова своеволие — строго следеше никой да не излиза на пътеката пред нея.
Отначало местата бяха песъчливи, обрасли със саксаул и пустинен пелин, слънцето се издигаше все по- високо и обещаваше както винаги ясно и горещо време. Едва привечер вълчето семейство стигна в покрайнините на саваната. И тъкмо навреме — още по светло. Тази година тревите бяха високи — почти до муцуните на възрастните вълци. Нагрети през деня от приличащото слънце, невзрачните съцветия върху мъхести стъбла изпускаха силен аромат, особено наситен по гъстообраслите места. Вълците избраха недалече от тях малка падина за почивка след дългия път. Неукротимите вълчета повече припкаха наоколо, вместо да почиват, душеха из въздуха и се взираха във всяко нещо, което събуждаше любопитството им. Може би вълчето семейство щеше да остане тук да пренощува, защото зверовете не бяха нито гладни, нито жадни — на идване успяха да хванат няколко тлъсти мармоти и зайци и да опустошат гнездата на различни птици, а жаждата си бяха утолили от изворчето в някакъв попътен дол — ала едно необикновено произшествие ги накара незабавно да напуснат това място и да потеглят обратно към леговището си навътре в саваната. Вървяха цяла нощ.
А се случи следното: вече по залез-слънце, когато Акбара и Ташчайнар, позамаяни от аромата на чудните треви, се бяха излегнали на сянка под едни храсти в падината, изведнъж се чу наблизо човешки глас. Първи съзряха човека вълчетата, които си играеха горе на склона. Зверчетата не подозираха, пък и нямаше откъде да знаят, че внезапно появилото се тук същество е човек. Полугол — само по плувки и кецове на бос крак, с някога бяла, но вече доста замърсена панама на главата, — той тичаше сред същите омайващи треви. Тичаше някак доста странно — избираше гъсто обраслите места и упорито сновеше напред-назад, сякаш това му доставяше удоволствие. Отначало вълчетата се притаиха от недоумение и уплаха — никога не бяха виждали такова нещо. А човекът тичаше ли, тичаше насам-натам, като побъркан. По едно време вълчетата добиха кураж, любопитството им надделя, прииска им се да си поиграят с този невиждан двуног звяр с гола кожа, който тичаше като пощръклял. Но в същия миг и човекът ги съгледа. И което беше най-странното — вместо да се стресне, да се позамисли как така изведнъж се бяха появили тук вълци, — този чудак тръгна към вълчетата с ласкаво протегнати ръце.
