съвсем близо покрай жилищата и кошарите и предизвикваха страшна суматоха сред кучетата, които се заливаха от злобен лай, яростно скачаха, мятаха се към тях, уж че ще ги нападнат, но вълците упорито не им обръщаха внимание, а когато се стреляше подире им, не ускоряваха крачки, продължаваха пътя си, сякаш не са чули изстрелите. Странното безумие на тези два вълка стана прословуто. И още повече се заприказва за Акбара и Ташчайнар, когато те нарушиха вълчето табу и започнаха да нападат хора. Веднъж посред бял ден нападнаха един тракторист направо на пътя. Той прекарвал сено с прикаченото към трактора ремарке. Но по едно време кормилото на трактора блокирало и трактористът, млад момък, слязъл да види каква е повредата. Дълго я оправял с разни ключове, когато изведнъж съзрял, че към него се приближават два вълка. Те бавно пристъпвали по разтапящия се сняг. И както по-късно разказваше момъкът, най-ужасно впечатление му направили очите им — със свиреп и втренчен поглед. Вълчицата била малко по-дребна и синеока. Очите й били влажни и безжизнени. Добре, че момъкът не загубил самообладание, бързо се качил в кабината на трактора и хлопнал вратата. И добре, че успял да запали мотора от стартера, защото обикновено се налагало да го задвижва с манивелата. Този път направо имал късмет. Тракторът със силен пукот потеглил и вълците отскочили, но не си отишли, а все гледали как да се приближат ту от едната, ту от другата страна.
Друг път по някакво чудо успя да се спаси едно пастирче. И пак се случи през деня. Пастирчето отишло с магарето за дърва, недалече от кошарите. Докато кършело и рязало със сърпа вършинак в храсталака, отнякъде изскочили двата вълка. Магарето дори не успяло да гъкне. Нападението се извършило мълком, светкавично и кръвожадно. Момчето побягнало както било със сърпа в ръка и чак когато стигнало кошарите, се строполило на земята от умора и взело да крещи. Мъжете наизскачали с пушки и се втурнали към храсталаците, но там видели само как вълците с бавен тръс изчезват зад хълма. Дори изстрелите не ги накарали да ускорят ход…
А по-късно вълците превърнали в истинска кланица близкото пасище, където били изкарани на паша бременните овци. Никой не видял какво и как станало. Усетили се едва когато оцелелите и подлудели от страх животни дотичали в двора. Петнайсетина бременни овци останали да лежат с прегризани гърла на пасището. Всички били зверски убити, с безсмислена жестокост — не за утоляване на глада, а заради самото умъртвяване.
И се заредиха злодеянията на Акбара и Ташчайнар. Понесе им се страшната слава. Но хората виждаха само външната страна на нещата, не знаеха истинската причина за това отмъщение — не подозираха за безумното отчаяние и мъката на майката вълчица по отвлечените й от бърлогата вълчета…
А Базарбай гуляеше на поразия, с широка ръка пилееше спечелените пари, обикаляше по ресторантите на крайбрежните курорти, пусти и неприветливи през мъртвия сезон, затова пък предоставящи колкото щеш водка. И навсякъде, след като се напиеше така, че дори голото му теме ставаше тъмночервено, Базарбай приказваше за едно и също — как здравата е натрил носа на оня надут пуяк Бостон, скръндза и алчна ламя, неразобличен, скрит кулак, когото едно време биха пратили на разстрел като класов враг без много приказки. Жалко, че това време е минало. Да му теглиш куршума на такъв тип, е свята работа! И защо не! През двайсетте и трийсетте години всеки милиционер, било на село, било в града, е могъл да пречука богаташа направо в къщата му. И книги са били писани, и по радиото е било съобщено как един кулак, който използвал и грабел бедняка, бил ликвидиран посред бял ден пред очите на всички, та да се знае, че никой няма право да тъпче бедняците. Но най-много обичаше да разказва Базарбай, въодушевявайки се от собствените си думи, как отрязал квитанцията на Бостон, как го псувал и ругал, когато дошъл при него в Таман. Базарбайевите приятели по чашка, хайлазуващите през зимата работници от почивните домове, така гръмогласно се смееха, че стъклата на прозорците в задушните и вмирисани на тютюнев дим гостилници звънтяха и току подпитваха и насърчаваха пияния Базарбай, с което още повече разпалваха неговото самохвалство. Тези разговори стигнаха и до ушите на Бостон. Ето защо по този повод стана голям скандал на едно съвещание при директора на совхоза.
Предишната нощ Бостон се въртя в леглото, без да мигне, измъчван от тягостни мисли. А причината за това беше, че вълците отново дойдоха да обикалят край зимовището и непоносимо да вият, и отново разтрепераната от страх Гулюмкан се притискаше до мъжа си, като по едно време не издържа и пак донесе спящия Кенджеш в леглото и надвесена над детето, взе да го милва, сякаш го заплашваше някаква опасност. От всичко това Бостон много се разстрои, макар да разбираше, че е нещо съвсем естествено жената да се страхува от мрака и от необичайните звуци.
На няколко пъти понечи да излезе и да стреля с пушката, но жена му не го пусна, не искаше дори за миг да остане сама. По-късно тя все пак позадряма, унесена в тревожен сън, но Бостон така и не можа да мигне. Най-различни мисли му минаваха през главата. И стигаше до заключение, че колкото повече живее на този свят, толкова по-трудно и по-сложно му става да живее, и не толкова да живее, колкото да разбере смисъла на живота. Онова, за което по-рано не се беше замислял, или по-скоро бе усещал някак несъзнателно, дълбоко в душата си, сега се появи в мислите му с настоятелната необходимост да намери обяснение.
Бостон още от дете бе принуден да живее от собствения си труд. Тежка се случи съдбата му: баща му загина през войната, когато той беше ученик във втори клас, по-късно умря и майка му, по-големите му братя и сестри живееха поотделно — някои дори вече не бяха между живите, и той за всичко разчиташе само на себе си, на своя труд и вървеше, както сега го разбираше — към някаква цел, упорито и неотклонно, ден след ден, работеше, без да подвива крак, и смяташе, че само в това е смисълът на живота. Същото изискваше и от подчинените си. Мнозина от миналите през неговата школа станаха истински хора, научиха се да работят, а по този начин да ценят живота в труд. А онези, които не се стремяха към тази цел, Бостон най-откровено не обичаше и не можеше да разбере. Смяташе ги за безполезни хора. Беше сух и неприветлив с тях. Знаеше, че мнозина го одумват и ругаят за това, наричат го скъперник и кулак, съжаляват, че се е родил късно, иначе кокалите му щели да гният нейде из снеговете на Сибир. Обикновено Бостон не обръщаше внимание на тези хули, защото никога не се съмняваше, че истината е на негова страна, другояче не можеше и да бъде, тъй като светът би се обърнал наопаки. Той беше сигурен в това така, както бе сигурен, че слънцето изгрява от изток. И само веднъж съдбата го прекърши и го накара горчиво да съжалява и от този миг нататък той узна тежестта и горчивината на съмненията…
V
С Ерназар, покойния мъж на Гулюмкан, работиха заедно три години до онзи трагичен случай. Добър работник беше, не ще и дума, сигурен човек — именно от такъв помощник имаше нужда Бостон в своята бригада. Ерназар сам дойде при него и тъй започна тяхната съвместна работа. Пристигна през един есенен ден в Бешкунгей, където по това време Бостон бе закарал стадото преди зимуване. „Дошъл съм, рече, да си поприказваме. — Седнаха да пият чай и завързаха приказка. Омръзна ми — оплака се Ерназар — да работя със случайни хора; колкото и да се трепеш, ако старшият чобан не е добър стопанин, никаква полза няма от старанието. Годините си летят, двете ми дъщери растат, току-виж, дошло време да ги задомявам, а ей го на, колкото и да работя, до гуша съм затънал в дългове, строих къща, всеки знае какви разходи са това, а честно казано, при тебе, Боске — тъй го наричаше от уважение, — може и много да се работи, но и много да се припечели. При тебе винаги има премиални, и то доста големи. За вълната, за приплода, за прираста в теглото. Та намислих да те моля, ако нямаш нищо против, да поговориш с директора да ме назначи при тебе за първи чобанин, дясна ръка да ти стана. Няма да те подведа, сам разбираш, инак нямаше да бия толкоз път, за да приказвам с тебе…“
Бостон познаваше Ерназар и от по-рано, все пак работеха в един совхоз, при това Гулюмкан се падаше далечна роднина на жена му Арзъгул. Ще рече, свои хора бяха. Но най-важното — Бостон веднага повярва на Ерназар и по-късно никога не съжали за това.
Именно така започна всичко, от този най-обикновен житейски случай. Лесно се сработиха, защото и Ерназар като Бостон беше истински стопанин, а от гледна точка на другите — глупак, какъвто рядко се среща: за совхозния добитък милееше като за свой собствен. Оттук произтичаше и всичко останало — работеше в стопанството и се грижеше за него като да му бе собственост. Ерназар бе трудолюбив по природа. Той не само бе запазил тази дарба от природата, но и беше я развил през живота си. Трудолюбието е качество от вселенски характер, с което са надарени всички хора, само че едни го развиват в себе си, а други го занемаряват, защото като си помисли човек, толкова много мързеливци има по света и възрастни, и млади, и мъже, и жени. Сякаш хората не разбират колко нещастия и неприятности в живота им
