винаги започва в полунощ и се задържа до изгрев-слънце. А всъщност целта на шъкамата е да се опази добитъкът от ледения вятър през нощта и на заранта с пресни сили да щурмуват превала.
Слязоха и разседлаха уморените коне, след което започнаха да се готвят за нощуване. Харесаха си място под неголяма скала, набраха малко дърва за огрев — Ерназар си направи труда да слезе доста надолу по теснината, където растяха дребни високопланински дръвчета. После вечеряха край огъня с провизиите, които бяха взели от къщи, дори си направиха чай в едно чугунено чайниче и доволни, легнаха да почиват след дългия път.
Бързо се стъмни и стана доста студено, сякаш изведнъж бе настъпило зима. От лятото до зимата бяха прескочили само за един-единствен ден. Задуха смразяващ леден вятър — всъщност ледниците бяха съвсем наблизо, дето се вика, на един хвърлей място. Бостон беше чел в някакъв вестник, че тези ледове са от милиони години и че благодарение на тях в долините има живот — ледовете постепенно се топят и дават начало на реки, които носят водите си в горещите низини и поля, ето колко мъдро е устроено всичко в природата.
— Ерназар — обади се Бостон, унасящ се в дрямка, — какъв студ удари, а? Усещаш ли как пронизва? Добре, че взехме кожусите.
— Кожусите са си кожуси, ама едно време хората са се спасявали и с молитва — отговори Ерназар, — и точно така са я наричали — превална молитва. Помниш ли я?
— Не, не я помня.
— А аз си я спомням от дядо ми.
— Хайде кажи я.
— Запомнил съм я обаче оттук-оттам.
— Все пак по-добре, отколкото нищо — хайде, кажи я.
— Добре, но ти повтаряй след мене. Чу ли, Бостон, повтаряй: „О, Владико на студеното небе, синеоки Тенгри, не прави ужасен пътя ни през ледения превал. Поискаш ли нашият добитък да загине във виелица, вземи в замяна врана от небето. Поискаш ли децата ни да се вкочанят от студ, вземи в замяна кукувица. А ние ще затегнем подпръгата на конете, ще вържем по-здраво товара върху воловете и ще обърнем към тебе очи, но ти не заставай, Тенгри, на нашия път, пусни ни да минем превала и да отидем на зелените морави и бистрите студени ручеи, а в замяна вземи тези наши думил…“ Струва ми се, че дотук беше така, по-нататък не я помня…
— Жалко…
— За какво съжаляваш? Сега тия молитви на никого не трябват, сега учат децата в училище, че всичко това е изостаналост и невежество. Ние, хората, вече летим в космоса.
— Но какво общо има с това космосът? Мигар като летим в космоса, трябва да си забравим прежни те заклинания? Пък и тия, дето летят, се броят на пръсти, а колцина от нас остават на земята и живеят от земята? Нашите бащи и деди са живели от земята, какво ще търсим ние в космоса? Нека си летят — тяхната работа си е една, нашата — друга.
— Лесно е да се каже, Боске, ама такива като нашия парторг Кочкорбаев ругаят на всяко събрание всичко старо — не си правите сватбите както се полага, защо, вика, не се целувате на сватбата, защо булката и свекърът не танцуват прегърнати? Пък и децата си не кръщавате с каквито трябва имена — има, вика, списък на новите имена, утвърден отгоре, всички едновремешни трябва да се променят. Или вземе, че се заяде — не погребвате както е редно и покойника не оплаквате както трябва. Как да плачат хората и това им нарежда: няма, вика, постарому да плачете, плачете поновому.
— Да, Ерназар, знам. Виж, като ида в Москва, а май че наесен ще ме пращат на изложбата, тогаз, виж, честна дума, бих отишъл в ЦК да попитам: имаме ли нужда от такива като Кочкорбаев, или това си е само наша грижа? Дори нищо да не му кажеш, при най-малкото те лови за гушата, ти, вика, си против партията. Само той единствен, виждаш ли, е цялата партия. И никой не смее да му възрази. Дотам сме я докарали. Дори директорът гледа да не влиза в препирни с него. А бе зарежи, не ти е работа! Лошото е там, че такива като Кочкорбаев ги има навсякъде. Е, хайде да спим, Ерназар. Утре ни чака най-тежкият ден…
И така, онази нощ, след като си поприказваха за най-различни неща, двамата чобани заспаха в теснината под големия леден превал Ала-Монгю. В призрачните тъмни висини над планините вече сияеха звездите, всички до една се бяха изсипали на небосвода и Бостон се чудеше, че са толкова едри и тежки, всяка колкото юмрука му, и блестят ли, блестят, а студеният вятър свирепо свиреше между скалите… Вечно не може да си намери място богът на ветровете Шамала… Вечно е недоволен и вечно таи нещо в себе си…
Също такъв поривист вятър свиреше през пролуките на прозореца и в глухата нощ, когато при тягостния вой на вълците Бостон отново си спомни всичко преживяно. И отново изплуваше миналото в паметта му, и душата му се стегна от болката, причинена от жалки, нищожни хора, за които дори нещастието на другите е повод за подигравка и клевети. О, колко силни са те в това свое гнусно, древно дело! Когото си искат, ще накарат да страда, когото си искат, ще накарат да се върти и мята в леглото от безсъние — от царя до овчаря. И така се измъчваше Бостон от тези отчаяни мисли, че понякога воят на вълците, които дойдоха и тази нощ, му се струваше като вопъл на изтерзаната му душа. Сякаш тя бродеше в мрака отвъд кошарите, и обезумяла от мъка, плачеше и виеше заедно с вълчицата Акбара. И той вече нямаше сили да понася воя на вълчицата, искаше му се по някакъв начин да я накара да спре. „Виж ти колко е упорита! Какво да я правя? Какво иска от мене? — дразнеше се Бостон. — С нищо не мога да ти помогна, Акбара. Опитах, но всичките ми усилия бяха напразни, повярвай ми. И престани да виеш! Не са тук твоите вълчета, няма ги, колкото и да обикаляш, не ще ги намериш, те са вече продадени и пропити. И никога няма да ги видиш! Млъкни най- сетне! Докога ще ни тормозиш? Иди си, Акбара, иди си! Забрави ги. Разбирам, тежко ти е, но върви си, махни се и да не дава господ да те срещна, защото ще ти тегля куршума, нещастнице, нищо няма да ме спре, ще те застрелям, защото от тебе живот няма, не ме принуждавай да го сторя, и бездруго страдам, тебе мога да убия, но какво да правя с онези, които се гаврят с моето нещастие, хайде, поне ти си иди, махни се и никога вече да не чувам твоя вой! И още едного бих убил, кълна се в майка си, не би ми трепнала ръката. Имаме с тебе, Акбара, един общ враг — на тебе ти открадна рожбите, а мене тази пияна твар ме хули с мръсния си език. И когато си мисля за него или си спомня как тогава, чупейки нокти, пълзях в оная ледена пропаст, как виках Ерназар и плачех сам-самичък в жестоките планини, не ми се иска да живея. И не бих живял нито ден повече, бих зарязал всичко, ако не беше този малчуган. Ей го тука, сгушен до мене, спи, свит на кравайче, майка му го донесе да е по-близо до нас. Е, и тя като всяка жена се страхува от вълчия вой, а той спи дълбоко, защото е чисто и невинно дете, защото ми е даден заради моите мъки, заради онова, което трябваше да изстрадам, в него е моята кръв и плът, той е последната ми издънка. Но нали аз не съм искал такава съдба, тя дойде, както идва денят, както настъпва нощта, вярно казват хората, че никой не може да избяга от съдбата си, а оня мерзавец, Базарбай, разнася такива гнусни клюки за мен, че ми се иска да го смачкам като червей, защото с него няма управия. И кой му уйдисва на акъла — нашият парторг. Сякаш си няма друга работа, вярва на всяка клевета, която оня пияница издрънка и за да озлочести сина ми… Ох, как разбирам твоята мъка, Акбара!“ Така си мислеше Бостон през тази безсънна нощ, но въпреки своето съчувствие към Акбара не би могъл да си представи колко голяма бе скръбта й. А тя страдаше дълбоко, макар да беше неразумно същество и да не й бе съдено да изрази скръбта си с думи. И не можеше да се избави от тази мъка, която късаше сърцето й. Нима можеше да избяга от собственото си сърце? Нима не тичаше като безумна из планините и ливадите заедно с Ташчайнар, който навсякъде и винаги неотстъпно я следваше, не обикаляше ли тя с надеждата да се изтощи и да издъхне от умора? Нима не се опитваше да намали, да заглуши изгарящата болка, като яростно и отчаяно нападаше заедно с Ташчайнар всичко живо на пътя им? Нима не се връщаше в своята бърлога под скалата, за да се убеди за сетен път, че е празна, за сетен път да убие надеждата в себе си и да не сънува вече своите вълчета?…
О, колко мъчително е това! Онази вечер, докато скиташе безцелно из околностите, Акбара изведнъж свърна към Башатската теснина и хукна все по-бързо и по-бързо, сякаш имаше някаква неотложна работа. Ташчайнар я следваше неотлъчно, без да изостава нито крачка назад. Акбара препускаше и препускаше като безумна по камъни и преспи, през гори и ливади… И по познатата пътечка през трънаците се пъхна в бърлогата и за кой ли път вече се увери, че тя е празна, и отново зави, заскимтя жално, като тършуваше от ъгъл в ъгъл и душеше всяко нещо, върху което би могла да се запази миризмата на нейните сукалчета: „Къде са те, какво е станало с тях? Къде сте вие, милички мои пухкави вълчета-кутрета? А щяхте да пораснете с
