море ще свърши и те ще навлязат в съвсем друг свят. Искаше им се час по-скоро да видят Кичибел — целта на тежкото им пътешествие. Те вървяха вече през седловината между двата върха, сякаш между гърбиците на камила, и заветната цел им се струваше съвсем близка. Хванал коня за юздите, Бостон вървеше отпред, като прокарваше пъртина през снега. Изведнъж нещо в краката му потрепера и той чу вик зад гърба си.
Бостон рязко се обърна и се вцепени: Ерназар го нямаше, и той, и конят му бяха изчезнали. На мястото, където трябваше да бъде, се бяха вдигнали облаци сняг.
— Ерназар! — страшно изкрещя Бостон и сам се стресна от вика си, високо отекнал сред мъртвата тишина.
Бостон се втурна към мястото, където се кълбяха облаците сняг, и само по някакво чудо успя да се спре и тутакси отскочи назад — пред него зееше черна пропаст, от която вееше ледена влага.
Бостон легна по корем и запълзя напред, изтръпнал от ужас при мисълта за онова, в което не му се искаше да повярва. Ужасът го вцепеняваше, сковаваше движенията му, но той продължаваше да пълзи, като си помагаше с лакти и бършеше полепващия сняг от лицето си. Разбра, че под снега, по който пълзеше, има лед и си спомни разказите за скритите ледникови пукнатини, където понякога са хлътвали по цели табуни. Спомни си и клетвата: „Джаракага кет“ — дано бездънна пропаст те погълне. Но защо такова проклятие сполетя Ерназар, а и самия него?
Сигурно затова, че е ненаситен, вечно търси нещо, все е недоволен… Ех, ако знаеше, че може да се случи нещастие…
Бостон стигна до ръба на пукнатината — пред очите му се откри начупен черен пролом, чиито грапави ледени стени се губеха надолу в мрака. Бостон потръпна от ужас.
— Ерназар — прошепна той, изведнъж гърлото му бе пресъхнало, след което диво закрещя с пресекващ глас: — Ерназар, къде си? Ерназар! Ерназар! Ерназар!
И когато млъкна, стори му се, че някъде отдолу се чуват стон и едва доловими думи: „Не се приближавай.“ И Бостон отново закрещя:
— Ерназар! Братко! Ей сега! Сегичка! Потърпи малко! Ей сега ще те измъкна!
Той скочи на крака с риск да хлътне в пукнатината и като затъваше в снега, изтича до коня и трескаво започна да му сваля такъмите. Въжето и брадвата, които бяха взели за всеки случай, бяха вързани за седлото на Ерназар и бяха паднали заедно с него в пропастта. Бостон измъкна ножа си, отряза и поизтъни краищата на кожените ремъци — подопашния, нагръдния, стремената, подпръгите, юздите — и ги върза един за друг. Междувременно се поряза — ръцете му трепереха от напрежение, но без да обръща внимание на рукналата кръв, хукна обратно към пукнатината и отново запълзя към ръба, като се задушаваше сякаш от агония, сякаш се страхуваше, че всеки миг ще умре и няма да успее да спаси Ерназар.
— Ерназар! — викна той. — Пускам ти въже! Чуваш ли — въже! Чу ли, Ерназар!? Братко мой! Обади се!
Той пусна единия край на навързаните ремъци в пропастта, като нави другия на юмрука си. Но никой не се хвана, никой не се обади на неговия зов. Пък и той не знаеше докъде е стигнало въжето и колко дълбока е пропастта.
— Обади се, Ерназар! Кажи нещо! Една думичка, Ерназар! Братко мой! — продължаваше да вика Бостон, но от пропастта долиташе само зловещото ехо от собствения му глас. — Къде си, Ерназар! — крещеше Бостон. — Чуваш ли ме, Ерназар! Какво да правя? — и без да има вече сили да се владее, Бостон зарида и започна високо да нарежда, да се оплаква с несвързани думи ту на покойните си родители, ту на своите братя и сестри, ту на децата си, а най-горещо на жена си Арзъгул. Не, не се побираше в съзнанието му случилото се нещастие… Той беше безутешен в мъката си, която нямаше да го напусне цял живот… Загина Ерназар, загина!… И тогава Бостон изкрещя: „Мигар ти не чу нашите заклинания?! Какво направи, как можа?“ Дори той самият не знаеше към кого се обръщаше с тези думи.
Изправи се, олюлявайки се, на крака, разбра, че вече се свечерява и времето на превала започва да се променя. Беше се заоблачило, пълзеше на парцали приземна мъгла. Но какво да прави? Къде да иде? Конят, оставен на пътеката, си беше тръгнал. Бостон го видя по склона надолу, но не можеше да го настигне. Пък и как щеше да го язди, след като му беше свалил такъмите. От яд ритна ненужното му вече седло. Подпухнал, почернял, гологлав (одеве калпакът му бе паднал в пукнатината), Бостон се оглеждаше наоколо и не знаеше какво да прави сам-самичък сред скалите и вечния мраз на превала Ала-Монгю. Леденият вятър му навяваше още по-голяма мъка и отчаяние. Накъде да тръгне, какво да прави? Колко сполучливо започна всичко и как можаха да попаднат на тази страшна пукнатина? Бостон огледа следите си и разбра, че беше минал съвсем близо до пукнатината — само на метър и половина от ръба, а Ерназар, за нещастие, се беше отклонил малко по-надясно и бе хлътнал заедно с коня в ледената бездна.
Практически вече с нищо не можеше да помогне на своя приятел. Но и не можеше да се примири. Мина му през ум — ами ако Ерназар е още жив, ако само е загубил съзнание, тогава трябва веднага да бъде измъкнат от пропастта, докато не е замръзнал окончателно. И може би ще успеят да го спасят. Бостон захвърли кожуха си и хукна към къщи, колкото и трудно да се тичаше в снега. Трябваше да намери начин час по-скоро да съобщи в совхоза за случилото се нещастие. Сигурно ще изпратят хора с въжета и фенери, мислеше си Бостон, тогава той самият ще се спусне в пукнатината, ще намери Ерназар и ще го спаси.
На няколко пъти Бостон пада, като с ужас си мислеше: „Дано само не счупя крак!“, след което хукваше отново.
Той все се надяваше да настигне коня, макар че беше вече дори без юзда. А времето продължаваше да се разваля. Наоколо се носеха вихрушки от снежен прах, но Бостон не се безпокоеше от това — знаеше, че долу няма да вали сняг, дори ако на превала се извие буря. Единствената му тревога беше Ерназар. Дали ще дочака своите спасители, ако при падането е останал жив. „По-скоро, по-скоро“ — пулсираше в мозъка му. Безпокоеше се, че мракът се сгъстява, а на тъмно не може да се тича бързо.
Бостон така и не успя да настигне коня. Усетил се на свобода, жълточервеникавият скопец бе препуснал към родните места.
По добре познатите хълмове на предпланините Бостон тръгна направо, за да съкрати пътя. Измъчваше го не толкова ходенето по безкрайните дерета и ливади, колкото неотлъчната тягостна мисъл за случилото се. В главата му се въртяха най-различни планове за спасението на Ерназар. Ту се укоряваше, че не бе останал при него на превала, макар че можеше и той самият да бъде затрупан от снежната виелица. Ту си представяше как в непрогледния мрак на ледената пропаст стене умиращият му другар, а горе в планините вилнее страшната буря. А когато си помисляше как ще съобщи тази ужасна вест на семейството му — на децата и на жена му Гулюмкан, имаше чувството, че ще се побърка.
И все пак след толкова мъки и несгоди в едно поне му потръгна. Същия ден един от околиите чобани женеше сина си. Гостите се бяха застояли на сватбата и последните от тях си бяха тръгнали с камион едва след полунощ. Светлата лунна нощ, полъхващият прохладен ветрец и смътно проблясващото далече в низината огледало на Исък-Кул поддържаха доброто настроение на сватбарите и те пееха песен след песен.
Щом ги чу, Бостон изтича на пътя и отчаяно замаха с ръце. Към два часа пристигнаха в совхоз „Берик“. Камионът спря пред дома на директора. Бостон влезе в двора. Пресрещна го с лай някакво куче, което се мъчеше да го захапе за ботуша, но Бостон, без да му обръща внимание, похлопа на прозореца.
— Кой е? — чу се разтревожен глас.
— Аз, Бостон Уркунчиев.
— Какво има, Боске?
— Случи се нещастие.
На следващия ден около пладне спасителната група вървеше вече към превала Ала-Монгю. Бяха шестима души заедно с Бостон, движеха се във верига. Докъдето имаше възможност, бяха стигнали с всъдеход и сега се изкачваха нагоре, нарамили инструменти и въжета. Вървяха мълчаливо, с отмерена Стъпка, за да пестят силите си. На превала трябваше да долети и хеликоптер от града, който щеше да им спусне за помощ трима опитни алпинисти.
На Бостон му мина през ум, че предишния ден по това време те двамата с Ерназар бяха вървели по същата пътека, без да знаят какво ги чака…
Той разбираше, че дори да бе останал жив при падането, Ерназар едва ли би издържал цяло денонощие в ледената пропаст. И все пак му се искаше да вярва в подобно чудо.
