Известно време Жискар не отмести поглед от Данил и в настъпилата тишина се чуваше шумоленето на листата от хладния ветрец. Облаците се разкъсваха и скоро щеше да се покаже слънцето. В телеграфния стил, в който протече, разговорът не им бе отнел много време. Гладиа, бяха сигурни те, все още не беше забелязала тяхното отсъствие.
— Какво по-точно те притесни в техния разговор? — попита Жискар.
— Четири пъти при съвсем различни обстоятелства — отвърна Данил — съм имал възможност да наблюдавам как Илайджа Бейли се оправя в объркани случаи. И при всичките тези четири пъти ми правеше впечатление начинът, по който той успяваше да стигне до полезни изводи от една оскъдна, дори подвеждаща информация. Оттогава все се опитвам — доколкото мога — да мисля като него.
— Струва ми се, приятелю Данил, че имаш напредък. Казах ти вече, че твоят начин на мислене се доближава до човешкия.
— Сигурно трябва да си забелязал, че д-р Мандамъс искаше да обсъди с мадам Гладиа две неща. Сам изрично го подчерта. Едното беше въпросът за неговия произход — дали е потомък на Илайджа Бейли или не. И второ, помоли мадам Гладиа да се срещне с някакъв заселник, след което да докладва. Би могло да се приеме, че от тези две неща второто би представлявало важен въпрос за Съвета. Първото би представлявало важен въпрос единствено за него самия.
— Д-р Мандамъс представи въпроса за своя произход като въпрос важен и за д-р Амадиро — отбеляза Жискар.
— Значи пак въпрос от личен характер, приятелю Жискар, само че засягащ двама души, а не един. И пак не би могло да се каже, че въпросът ще е от значение за Съвета, а следователно и за планетата като цяло.
— Продължавай, приятелю Данил.
— Но държавният въпрос, както го нарече самият д-р Мандамъс, беше подхванат накрая, за малко не бе пропуснат и беше приключен почти моментално. Всъщност едва ли се е налагало д-р Мандамъс да идва лично заради това, след като то би могло да се уреди по видеофона от всеки един служител в Съвета. От друга страна, д-р Мандамъс разгледа първо въпроса за своя произход и го обсъди най-подробно. А това вече е нещо, което би могъл да направи единствено той и никой друг.
— Какво е твоето заключение, приятелю Данил?
— Смятам, че д-р Мандамъс е използвал въпроса със заселника като предлог, за да се види лично с мадам Гладиа — с цел да обсъди с нея насаме своя произход. Истински го интересуваха именно роднинските му връзки… Можеш ли да подкрепиш с нещо подобен извод, приятелю Жискар?
Слънцето на Аврора все още не се беше показало иззад облаците и слабият блясък от очите на Жискар ясно личеше.
— Наистина напрежението в мозъка на д-р Мандамъс беше значително по-силно по време на първата част от разговора в сравнение с втората. Вероятно това би могло да се приеме като потвърждение, приятелю Данил.
— Тогава трябва да се запитаме защо въпросът за произхода на д-р Мандамъс е толкова важен за него — продължи Данил.
— Д-р Мандамъс вече обясни — отвърна Жискар. — Той може да разчита на професионален напредък само ако покаже, че не е потомък на Илайджа Бейли. Д-р Амадиро, от чиято добронамереност зависи, би застанал решително срещу него, ако се окаже, че д-р Мандамъс е наследник на Илайджа Бейли.
— Така заяви той, приятелю Жискар, но останалата част от разговора опровергава това.
— Защо смяташ така? Моля те, продължавай да разсъждаваш като човешките същества, приятелю Данил. Може да се окаже ползотворно.
— Благодаря ти, приятелю Жискар — сериозно отвърна Данил. — Забеляза ли, че д-р Мандамъс не сметна за убедителен нито един от доводите, които мадам Гладиа изтъкна, за да му покаже, че е невъзможно Илайджа Бейли да е негов праотец? Той все повтаряше, че д-р Амадиро не би се задоволил с нейните твърдения.
— Да, но според теб какво следва от това?
— Д-р Мандамъс изглеждаше толкова убеден в непоклатимите позиции на д-р Амадиро по отношение на роднинските му връзки с Илайджа Бейли, че е чудно защо изобщо си е направил труда да разпитва мадам Гладиа по въпроса. Очевидно той от самото начало е знаел колко безсмислено е било да го прави.
— Може би, приятелю Данил, но това е само предположение. Можеш ли да мотивираш постъпката му?
— Да. Смятам, че той се интересуваше от своя произход, за да убеди не д-р Амадиро, а самия себе си.
— В такъв случай защо въобще е трябвало да споменава д-р Амадиро? Защо да не каже просто: „Бих искал да знам?“
Сянка на бегла усмивка премина през лицето на Данил — една промяна в изражението, която другият робот не бе в състояние да постигне.
— Ако беше казал „Бих искал да знам“ — отвърна той, — мадам Гладиа сигурно щеше да му каже, че не е негова работа, и той нямаше да разбере нищо. Но, от друга страна, мадам Гладиа е толкова силно настроена против д-р Амадиро, колкото пък той против Илайджа Бейли. И ако д-р Амадиро има изградено мнение по някакъв въпрос, който засяга и нея, това неминуемо би я предизвикало. Тя би побесняла от яд, дори неговото мнение да отговаря повече или по-малко на истината, а какво остава за случаите, когато то е абсолютно погрешно — както в този. Мадам Гладиа би положила всички усилия да покаже, че д-р Амадиро греши, като за целта би представила всички възможни доказателства.
В такъв случай хладната увереност на д-р Мандамъс в неубедителността на тези доказателства само би я вбесила още повече, което би довело до нови и нови разкрития. Д-р Мандамъс беше избрал такава стратегия, която да му гарантира, че ще изкопчи максималното от мадам Гладиа. А и в крайна сметка той остана убеден, че сред предците му не е имало землянин — поне не и през последните двайсет десетилетия. Мисля, че всъщност въпросът изобщо не се свеждаше до позициите на Амадиро.
— Приятелю Данил, това е много интересна гледна точка, но не изглежда добре обоснована — отбеляза Жискар. — Откъде следва, че си стигнал до нещо повече от едно просто предположение?
— Не ти ли се струва, приятелю Жискар — продължи Данил, — че д-р Мандамъс би трябвало да се чувства твърде потиснат и обезсърчен, след като приключи въпроса за своя произход, без да събере достатъчно доказателства за д-р Амадиро — или поне с такова впечатление му се искаше да останем ние. Според собствените му твърдения при това положение той не би имал никакъв шанс да се издигне и никога не би стигнал до поста директор на Института по роботика. А на мен ми се стори, че той далеч не беше потиснат, напротив — почти ликуваше. Мога да съдя само по външния му вид, но ти имаш по-големи възможности. Кажи ми, приятелю Жискар, какво беше неговото вътрешно състояние към края на тази част от разговора с мадам Гладиа?
— Сега си спомням, приятелю Данил, че той не просто ликуваше — вътрешно той изпитваше истински триумф. Имаш право. И след като ти вече изложи своите разсъждения, това тържествуващо състояние, което долових, недвусмислено потвърждава верността на твоите изводи. Всъщност ти представи толкова ясно нещата, че ми е трудно да си обясня как съм могъл да не ги забележа.
— Много пъти и аз, приятелю Жискар, съм реагирал така на изводите, които правеше Илайджа Бейли. Фактът, че сега самият аз успях да ги направя, навярно се дължи донякъде на стимулиращото действие, което оказва върху мен съществуването на настоящата криза. Чувствам се принуден да разсъждавам по- аргументирано.
— Подценяваш се, приятелю Данил. Ти отдавна разсъждаваш аргументирано. Но защо говориш за настояща криза? Почакай малко и ми обясни. Каква е връзката между триумфа, който изпита д-р Мандамъс поради факта, че не е наследник на Илайджа Бейли, и кризата, за която говориш?
— Казаното от д-р Мандамъс относно д-р Амадиро може да не съответства на истината — започна Данил, — но спокойно би могло да се предположи, че той все пак действително копнее за кариера; че има амбицията да стане шеф на Института. Не е ли така, приятелю Жискар?
Жискар помълча малко, сякаш потънал в мисли, и накрая отвърна:
— Не търсех да открия амбиции. Изучавах съзнанието му без някаква определена цел и на ниво повърхностни прояви. Но е възможно да е прозирала амбиция, когато той говореше за издигане. Нямам
