— Двамата с приятеля ми Данил, сър, не сме забравили вашата молба. Уредих нещата така, че когато д-р Фастълф умре, и двамата с приятеля ми Данил да станем част от имението на мадам Гладиа. Тогава ще имаме възможност да я предпазваме още по-пълно от вреда.
— Това — отбеляза тъжно Бейли — ще стане, след като моето време изтече.
— Разбирам ви, сър, и съжалявам.
— Да, но нищо не може да се направи. Да не говорим, че кризата ще настъпи — или може би ще настъпи — още преди това и все пак след като мен вече няма да ме има.
— Какво имате предвид, сър? Каква криза?
— Имам предвид кризата, Жискар, която може да се зароди от факта, че д-р Фастълф е изключително убедителна личност. А може да има и нещо друго, свързано с него, което в крайна сметка ще ни доведе дотам.
— Какво искате да кажете, сър?
— Всички висши служители, с които се срещна и разговаря д-р Фастълф, сега ентусиазирано подкрепят емиграцията. По-рано не беше така или пък я подкрепяха с много големи резерви. А щом лидерите, които формират общественото мнение, са за, определено ще ги последват и другите. Ще избухне нещо като епидемия.
— Нима не са такива вашите желания, сър?
— Да, така е, но това като че ли ги надхвърля. Ще се разпрострем в цялата Галактика… Ами ако космолитите не ни последват?
— Защо да не ви последват?
— Не зная. Казвам го само като предположение, като възможност. Какво ще стане тогава?
— Според онова, което ви чух да казвате, Земята и планетите, които земляните заселят, ще станат по- силни.
— А положението на космолитите ще се отслаби. Е, известно време ще останат по-силни от Земята и нейните заселници, макар че дистанцията непрекъснато ще се скъсява. Рано или късно космолитите неизбежно ще проумеят, че земляните започват да представляват за тях една нарастваща опасност. И тогава Външните светове сигурно ще решат, че Земята и нейните заселници трябва да бъдат спрени, преди да е станало твърде късно. Ще им се стори наложително да предприемат от своя страна решителни мерки. Ще настъпи период на криза, която ще предопредели цялата бъдеща история на човешкия род.
— Виждам какво имате предвид, сър.
Бейли потъна замислено в мълчание, после почти шепнешком, сякаш се боеше някой да не ги чуе, попита:
— Знае ли някой за твоите способности?
— От човешките същества никой освен вас, а вие не можете да го споделите с другите.
— Зная много добре, че не мога. Проблемът обаче е там, че именно ти, а не Фастълф, си организирал този обрат — превърнал си всички служители, които си доближил, в привърженици на емиграцията. А за да го постигнеш, си направил така, че Фастълф да вземе със себе си на Земята именно тебе, а не Данил. Твоето присъствие е било важно, а Данил сигурно е щял да привлича вниманието върху себе си и да ги разсейва.
— Сметнах за нужно да намаля състава на делегацията до минимум, за да си облекча задачата, като избегна необходимостта от обостряне възприемчивостта на земляните. Съжалявам, сър, че Данил отсъства. Усещам съвсем пълно вашето разочарование поради факта, че не можете да го видите.
— Е… — Бейли тръсна глава. — Разбирам, че е било необходимо, и разчитам на теб, че ще обясниш на Данил колко много ми е липсвал. Както и да е, още не съм свършил. Ако Земята разгърне мощна заселническа политика и ако космолитите изостанат в надпреварата, отговорността за това ще бъде твоя — а следователно и за кризата, която неизбежно ще се зароди. Оттук произтича и следващото ти задължение — да използваш своите способности, за да защитиш Земята, когато кризата настъпи.
— Ще направя каквото мога, сър.
— А ако ти успееш, Амадиро или пък неговите последователи могат да се обърнат срещу Гладиа. Не бива да забравяш, че трябва да защитаваш и нея.
— Данил и аз няма да забравим.
— Благодаря ти, Жискар.
И така се разделиха.
Когато Жискар последва Фастълф в капсулата, за да се отправят обратно към Аврора, той видя още веднъж Бейли. Но този път нямаха възможност да разговарят.
Бейли му махна с ръка и промълви беззвучно с устни: „Не забравяй.“
Жискар долови не само думата, но и чувствата, които се спотайваха зад нея.
След това Жискар никога повече не видя Бейли. Никога.
8
За Жискар беше просто невъзможно да се пренесе през ярките образи от онова единствено посещение на Земята, без да последват и образите от ключовото посещение при Амадиро в Института по роботика.
Никак не бе лесно да се уреди тази среща. Амадиро, над когото тегнеше горчивината от поражението, за нищо на света не би засегнал още повече унизеното си достойнство, като приеме поканата на Фастълф.
— Е, добре — беше казал Фастълф на Жискар, — като победител мога да си позволя великодушие. Аз ще отида при него. Освен това наистина трябва да го видя.
Откакто с помощта на Бейли Амадиро и неговите политически амбиции бяха съкрушени, Фастълф бе станал член на Института по роботика. В замяна бе предоставил на Института цялата информация относно създаването и поддръжката на хуманоидни роботи. Произведоха няколко бройки, после проектът се провали и Фастълф се беше вбесил.
Отначало Фастълф възнамеряваше да пристигне в Института, без да го придружават никакви роботи. Щеше да застане беззащитен и (така да се каже) гол насред крепостта на вражеския лагер. Това щеше да се изтълкува като знак на смирение и доверие, но същевременно щеше да изразява и пълна самоувереност, което Амадиро веднага щеше да схване. Фастълф, сам-самичък, щеше да демонстрира своята твърда убеденост, че Амадиро с целия Институт зад гърба си не би посмял и с пръст да докосне своя самотен враг, който безгрижно и беззащитно се появява в опасна близост до него.
Но в крайна сметка Фастълф — така и сам не разбра защо — реши да вземе със себе си Жискар.
Амадиро изглеждаше малко поотслабнал от последната им среща, но все още имаше внушителен вид — висок и набит. Самоуверената усмивка, която по-рано не слизаше от лицето му, отсъстваше и когато при влизането на Фастълф се опита да я възпроизведе, резултатът наподобяваше много повече изръмжаване, което премина в унила гримаса на неудовлетвореност.
— Е, Келдън — пристъпи Фастълф, като безцеремонно се обърна към него с малкото му име, — не се виждаме често, макар че от четири години сме вече колеги.
— Хайде да не си пробутваме фалшиво добродушничене, Фастълф — раздразнено изръмжа Амадиро, — и се обръщай към мен с Амадиро. Колеги сме само формално и няма да крия — никога не съм го правил — моето твърдо убеждение, че външната ти политика е самоубийствена за нас.
Присъстваха три от роботите на Амадиро — огромни и лъщящи — и Фастълф ги изгледа с повдигнати вежди.
— Добре се охраняваш, Амадиро, срещу един сам човек, дошъл с мирни намерения и едничкия си робот.
— Те няма да ти се хвърлят, Фастълф, много добре знаеш. А ти защо си взел Жискар? Защо не твоя шедьовър, Данил?
— Няма ли да е малко опасно да излагам Данил на такава близост с теб, Амадиро?
— Приемам, че го казваш на шега. Данил не ми трябва повече. Правим си наши собствени хуманоидни роботи.
— Въз основа на моя проект.
